Д-р Радко Ханджиев*: От Конституция към деконструкция в брой 204

Д-р Радко Ханджиев*: От Конституция към деконструкция
Категория: МАСИ И ВЛАСТ

На 12 юли 1991 г. Седмото Велико Народно събрание прие с квалифицирано мнозинство новата демократична Конституция на Република България (КРБ). Изразявайки волята на българския народ, депутатите – още в преамбюла, прогласиха решимостта да възродят Отечеството като демократична, правова и социална държава. Създадоха се условия за развитие на демокрацията, свободата, многопартийността.

Ала въпреки заповедния характер на конституционните разпоредби, много скоро страната ни бе сполетяна от небивала разруха, грабеж и корупция. Извършен е погром на производителните сили, духовността, социалните придобивки. Тихомълком са суспендирани неотменимите права на гражданите, императивно разписани в глава Втора на КРБ. Земята ни, прогласена за „основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото“, е харизана на чужденци. Пълзящата монополизация (разбирай мутризация) сграбчва в пипалата си и законодателната, и изпълнителната, и съдебната власт; и се превръща в реален господар на страната.

За 32 години управлението на България не само не се подобри, а се изроди във властване. Върховният закон продължава да се подлага на обезличаване, потъпкване, на небивали издевателства. Има случаи, когато министри, заклели се „да спазват Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководят от интересите на народа“, арогантно заявяват пред публични медии: „Абе, оставете я тая Конституция!“ А един министър, престъпвайки императивните разпоредби на чл. чл. 24 и 59 на КРБ, иска да ни вкара в братоубийствена война.Ако не бъдат спрени тези престъпни намерения, след година-две ще бъдем свидетели на

Тотална и необратима деконструкция на държавността

България, която преди 14 века се издигна на Балканите и се съхрани през вековете на робството като държава на традициите и духовността, ще престане да съществува.

Днес мнозинството граждани си задават основния въпрос: защо стана всичко това? Защо не се използваха възможностите на новото демократично устройство, за да се надгради наследеното добро, да се изхвърли неработещото, лошото, и по такъв начин да се осигури благополучието на всички граждани? Кои са причините Върховният ни закон да бъде погазен и обезличен до степен, че практически е суспендиран?

„Онова, което липсва в България не са толкова познанията в правото и администрирането, колкото сдържаната тънкост и чувството за отговорност, които се придобиват едва след поколения опит в деликатното изкуство на политиката.“

Тази констатация е на американския историк Сирил Бляк в дисертационния му труд „Установяване на конституционно управление в България“ (Cyril Е. Black, The Establishment of Constitutional Government in Bulgaria, Princeton University Press, 1943, 344 p.). Изучава се в българските курсове на висшите училища в САЩ, включително във военните академии, където през годините на „прехода“ се школуват десетки български висши офицери. Има го в Университетската библиотека и в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Защо цитирам проф. Сирил Бляк ли? Защото е с български корени и отлично познава българските реалии. Майка му Зарафинка Кирова е омъжена за американския просветен деец Флойд Бляк, създател на Американския колеж в София. Малкият Кирил израства в Цариград и София, завършва средното си образование в колежа, следва в Duke University, САЩ; през 1934-1935 г. специализира в университета в Безансон, Франция и в Берлинския университет; а през 1941 г. защитава докторската си дисертация в Харвард. През 1944-1945г. е съветник в Американската мисия към Съюзническата контролна комисия в София. От 1946 г. до края на живота си преподава в Принстънския университет. Той е един от пионерите на модернизационната теория, която се опитва да обясни развитието на обществата с постъпателната модернизация на институциите им. Неговият труд „Динамиката на модернизацията: Сравнително изследване на историята“ (The Dynamics of Modernization: A Study in Comparative History, NY:Harper & Row, 1966), е преиздаван 36 пъти на 6 езика. Има го в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Търновската конституция

Предмет на изследването на Сирил Бляк е Търновската конституция. По времето, когато е била приета, единици са били държавите по света с конституции. На Берлинския конгрес противниците на Русия налагат княз на България, който да не устройва стратегическите руски цели на Балканите – защита и политическо освобождение на тънещото под гнета на Османска Турция православно население. Затова Цар Александър II нарежда на група юристи под ръководството на Сергей Лукиянов да изработят такъв проект на Основен закон, чрез който депутатите да могат да упражняват непосредствен контрол върху цялостната дейност на изпълнителната власт, дори да гласуват недоверие на правителството. Считало се е, че по такъв начин Народното събрание ще може да се противопоставя на противоконституционни щения на княза. Така, изготвеният от екипа на Лукиянов „Първоначален проект на органически устав за държавно устройство на Княжество България“ е приет с незначителни изменения и наименуван Търновска конституция. Този въпрос обстойно е разгледан през 70-те години на ХХ век от позабравения днес доц. Иван Марков в студия, потънала в годишниците на Юридическия факултет.

Какво още казва проф. Бляк?

„България излиза от турското владичество без да има какъвто и да е опит в политиката. Оттук произтича и степента, до която българите са в състояние да поемат управлението на страната през 1878 година… След Освобождението се търси подходяща форма на държавно устройство, но дотогава в България няма самостоятелна традиция на управление… Приемайки формата на държавно устройство и принципа на разделение на властите, Конституцията следва либералната европейска традиция, която обаче съвсем скоро щеше да се окаже обект на противоречия и сблъсъци…“

Иначе казано, на депутатите в Учредителното събрание е бил наложен акт, следващ либералната европейска традиция, но чужд на изградената през годините на робството колективна общинска организация, която османската власт е била принудена да признае. От 60-те години на XIX век тя действа като единен организъм, чийто естествен водач е Българската екзархия.

Сирил Бляк пише своя труд в края на 30-те години на ХХ век. Натрупани са достатъчно факти и свидетелства за сблъсъци и противоречия в политическия живот на страната, които навеждат на обосновани констатации, че дори шест десетилетия след приеманетона Търновската конституция, у българската, божем, политическа класа, все още липсва сдържаната тънкост и чувството за отговорност, които се придобиват едва след поколения опит в деликатното изкуство на политиката.

Смея да твърдя, че тези констатации могат да бъдат отнесени и към днешните ни реалии, като добавим и изначалната констатация на автора; защото и днес – в средите на самообявилите се за политически елит на България, липсва задълбочени познания в правото и администрирането въобще, не само досежно разпоредбите, които са заповядани в приетата преди 32 години демократична Конституция!

Причините за тези липси са много, посочвали сме ги нееднократно на страниците на българското издание на Le Monde Diplomatique, в. „Нова зора“, Поглед.инфо. Главната обаче е въпиющият упадък на националното правосъзнание, който в годините на „прехода“ се отразява най-вече в законотворчеството и администрирането, основано на субективни, обслужващи корпоративизма, подзаконови актове. Тази констатация се потвърждава от все по-ожесточаващите се противоречия и сблъсъци в политическия живот от началото на „прехода“, които днес определено водят към фактическа деконструкция на българската държавност.

Да се върнем към изследването на Сирил Бляк. Смея също да твърдя, че тези липси са един от факторите да няма консенсус по високите национални цели така, че Народното събрание да може ефективно да се противопостави на произволни действия накняза. Развихрилата се партизанщина, стремежът да се обслужват тясногрупови утилитарни цели, улесняват Батемберг; а след него – княз Фердинанд изцяло да обсеби държавното управление. Същото – макар и 15 години след възкачването си на трона, постигаи цар Борис III.Може да звучи парадоксално, но именно по време на тяхното властване

България дръпва нагоре

Александър Батенберг пристига в България когато по пътищата и селищата върлуват разбойници, а в парламента и по вестниците се вихрят партизански страсти между либерали и консерватори. През април 1881 г. – месец след убийството на руския цар Александър II, князът суспендира конституцията и парламента и назначава за министър-председател ген. Казимир Ернрот – финландски офицер на служба в Руската империя. Участва в Освободителната война, неговата дивизия освобождава Търговище и стига до Шумен.

Впрочем, още през март 1880 г. генералът е назначен за военен министър. Получава извънредни пълномощия за справяне с разбойническите набези из страната и с бунтовете в Лудогорието, където безчинства бандата на Чобан Хасан. Разбойниците се бесят на място, по мегданите. Генералът получава правото да контролира военната и гражданската администрация в засегнатите райони, включително да уволнява държавни служители до нивото на окръжни началници, някои от които сами участват в насилията. Премахва редица излишни длъжности в министерството, намалява заплатите на част от командния състав, вкл. на руските офицери. Проваля приемането на корупционен законопроект снабдяването на армията да се възлага на местната администрация, вместо на военното министерство. Макар да противоречат на Търновската конституция, тези действия се подкрепят от населението, дори от депутатите на Либералната партия. Само след месеци в страната е установен ред.

Генералът не крие пълното си разочарование от местните политици и от двете партии: в личната си кореспонденция ги нарича „фигуранти“, „пошли, лъжливи и груби хора“.След като княз Батемберг въвежда Режима на пълномощията, Ернрот най-накрая получава разрешениеот руското правителство да напусне България.

Макар и кратко, управлението на ген. Ернрот укрепва държавността. Изгражда се армията, отстояват се интересите на страната. Решителните мерки за защита на населението от бандитските набези и произвола на чиновниците се оказват ефективни. Полагат се основите за възходящо развитие на страната. В обстойната си монография „Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник“, С., 2013 г., проф. Венелин Цачевски сочи, че ген. Ернрот е бил изключителна личност, която е играла важна роля за укрепване на българската държавност. За съжаление – краткотрайна.

С прекратяване режима на пълномощията партизанщината отново се развихря. Дори след Съединението политическите ежби не секват. Обратното, ескалират с преврат, последван от контрапреврат и скъсване отношенията с Русия през 1886 г. Част от цвета на българското офицерство е екзекутиран.

Към възходящо развитие

След избора на Фердинанд за княз, силната фигура във властта е Стефан Стамболов, който с огън и меч умиротворява страната, укрепва международното ѝ положение, защитава българската национална кауза в земите, останали извън българската държава, ускорява стопанската дейност, модернизира инфраструктурата. България отново поема към възходящо развитие.

Този процес се дължи не толкова на управленските умения на Стамболов, колкото на присъствието на Фердинанд на княжеския трон. Икономическото развитие изисква пари, а парите търсят сигурност. Какво по-сигурно място от България, чийто княз е сроден с почти всички монархии. А майка му Клементина, дъщеря на последния френския крал – банкерът Луи-Филип, е считана за една от най-богатите дами на Европа.

Постепенно, Фердинанд поема управлението на страната; партиите и парламента стават пионки в ръцете му; Конституцията се тълкува според волята на владетеля, докато накрая се изменя така, че укрепва едноличната му власт.На 22 септември 1908 г. България обявява своята независимост: сбъдва се мечтата на Клементина синът ѝ да стане цар. Така, под силната ръка на царя, за две десетилетия България става най-мощната държава на Балканите: строят се пътища, жп линии и пристанища; селскостопанската продукция нараства, а с нея и индустриалното производство. В навечерието на Балканската война страната разполага с модерна, добре оборудвана армия от 600 хиляди щика.Успехите достигат своя връх с героичните победи на българския войник, но са проиграни от имперските амбиции на цар Фердинандс фаталната му заповед от 16 юни 1913 г.и последващото включване в Европейската война на страната на Германия. България претърпява две национални катастрофи и трябва да започне отначало.

Към нов възход и падение

Поредната национална катастрофата е последвана от Гражданска война, която продължава близо две десетилетия. През по-голямата част от междувоенния период в България се вихри партизанщина, господстват „репресивни диктаторски режими“, с изключение на „полудемократичния антракт“ от 1931-1934 г., сочи американския проф. Уолтър Лакьор в своя Dictionary of Politics. Търновската конституция и парламентът са фикции; а след преврата от 19 май 1934г. вече са суспендирани и формално. Цар Борис III, който дотогава задкулисно дърпа конците на властта, сега директно поема управлението на страната.

Политическите партии са забранени, имуществото им е конфискувано. Властта ликвидира местното самоуправление, централизира държавните структури. Държавата ефективно се намесва в икономиката, като въвежда монопол върху редица дейности. Мероприятията на властта в стопанската област са конструктивни: стабилизират се бюджетните приходи; създадената през 1930 г. от кабинета на Андрей Ляпчев дирекция “Храноизнос” вече гарантира изгодни цени на селскостопанските производители, освобождавайки ги от произвола на прекупвачите; приема се Наредба-закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита. Освен фискално укрепване, тези мерки имат и определена социална насоченост. Докъм 1943г. страната продължава икономически да се развива.

Възражда се и се модернизира българската армия, която през годините на Втората световна война достига 500 хиляди щика. Натискът на Хитлер българската армия да разшири окупационния режим над земи в Западните Балкани на мястото на германските дивизии, среща решителния отпор на царя. „Ние нe искаме повече от нашето си“,опонира той на фюрера. Царят препятства и формирането на доброволци за Вермахта. С поражението на Германия се очертава и поредната национална катастрофа, избегната благодарение участието на българската армия срещу нацистка Германия в последната година на войната.

На 28 място в света

След септември 1944 г. политическият живот в страната е възстановен, а с него – и вихърът на политическите страсти. В края на 40-те години опозицията е ликвидирана. Установява се по същество еднопартийно управление на Отечествения фронт. Приетите през 1947 и 1971 г. конституции се тълкуват през призмата на управляващите. Народното събрание се селектира от представители на почти всички социално-политически прослойки и заседава на сесии, на които се утвърждават предварително подготвени законодателни актове.

Трябва да се подчертае обаче, че към Народното събрание, а впоследствие и към Държавния съвет, се създават структури от грамотни специалисти за подготовката на законодателните проекти, които, след приемането им като закони, се оказват трайни във времето и са със социална насоченост. Тези, както и други фактори обуславят възходящото социално-икономическо развитие в продължение на четири десетилетия. Каквито и да са критиките към „режима“, не може да се отрече, че България се оказва сред 28-те най-развити страни на света.

„По силата на процентното съглашение Чърчил-Сталин България е оставена в съветската сфера на влияние. Успешното ѝ развитие обаче се дължи на последователната ѝ вътрешна и външна политика“, сочи американският проф. Джон Лемпи в монографията „Българската икономика през ХХ век“ – също застъпена в българските курсове на висшите училища в САЩ (The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, 1986).

„Съветският съюз не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции [на Съюзниците], аналогични с тези след поражението на страната в Първата световна война. Нисколихвените съветски кредити представляват една четвърт от капиталовложенията в промишлеността през 50-те години. (За сравнение, кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г., са с лихва 10%, а тези през 20-те години – с 15%). Икономическият растеж на нова България е изключително впечатляващ, благоприятства развитието; промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии… Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че залага на вътрешноикономическо развитие, вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи“ подчертава проф. Лепми и заключава: „Четирите десетилетия след 1944 г. са най-дългият период на стабилно управление в най-новата история на България“.

Изводите от казаното са повече от показателни

България се развива успешно именно през периодите, когато не е имало политически партии или дейността им е била контролирана от властови ръководен център, а конституциите ѝ са били изцяло или частично суспендирани или са тълкувани утилитарно от властовия център.

Днес, когато светът върви към многополярност, когато все повече държави се стремят да обосноват свой път на развитие, обусловен от националните им традиции и специфики, уместно е да се замислим доколко наложеният ни отвън модел на „представителна демокрация“ и „представителен парламент“, който 75% от имащите право на глас български граждани отказват да признаят за легитимен, е съобразен с духа на Конституцията на Република България и представлява подходяща форма на държавно управление?

Уместно е също да се замислим дали тези, които днес искат нова Конституция, не са същите (или техни духовни приемници), които през трите десетилетия на разгулния преход, системно подлагаха на обезличаване, потъпкване, издевателства Върховният ни закон? Защото главният „дефект“ на днешната Конституция е, че „законодателният боклук“, а и „боклукът“ в другите власти, отказват да я съблюдават. Което, впрочем, представлява престъпление, защото води към деконструкция на държавността…

*Д-р Радко Ханджиев - Научен работник, университетски преподавател, публицист. Доктор по история, специализирал и в областта на „Основи на държавата и правото“. Дългогодишен акредитиран кореспондент на български медии в Унгария. Учредител на правозащитната неправителствена организация Гражданско сдружение “Асоциация на данъкоплатците в България”. Член на НПС на ПП “Русофили за възраждане на Отечеството”.

Статията е прочетена 1364 пъти
Назад към брой 204Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024