Многополярността като естествено състояние на международните отношения в брой 202

Многополярността като естествено състояние на международните отношения
Категория: МАСИ И ВЛАСТ

Слово на Глобалната конференция по многополярността (29 април 2023 г.)

От гледна точка на теорията на международните отношения светът изначално е многополюсен. Този принцип е заложен още в първата система на международните отношения – Вестфалската (1648 г.), и е възпроизведен в следващите – Виенската (1815 г.), Версайско-Вашингтонската (1919 – 1922 г.) и Ялтенската (1945 г.). Принципът на националния суверенитет е закрепен трайно и във фундамента на съвременното международно право.

Светът е многополюсен и съгласно теорията на цивилизациите. Британският проф. Арнълд Тойнби различаваше 34 различни съществували някога цивилизации и твърдеше, че от тях са оцелели само пет. В схемата на харвардския проф. Самюъл Хънтингтън съществуващите в края на ХХ век цивилизации са 8, като в процес на формиране е девета – Африканската. За разлика от Тойнби, Хънтигтън беше убеден, че оцелелите цивилизации не вървят към своята универсализация, а че всяка една от тях има спасителните възможности да се обединява около една държава ядро, да се самовъзпроизвежда и да отстоява своето право на независимо развитие. Хънтингтън дори пророчески своевременно предупреди, че опитът на Западната цивилизация с държава ядро САЩ да погълне останалите цивилизации неизбежно ще доведе до конфронтация с всички други цивилизации, до тяхното съюзяване на антизападна основа с риска от тотален сблъсък, при който Западът ще се изправи пред проблема за оцеляването на самия Запад.

Но заслепени от неочаквания край на Студената война, САЩ пренебрегнаха традициите в международното общуване и политическия реализам и лансираха визията за „нов световен ред”, свеждащ се до изграждане на нова международна система, доминирана от Вашингтон и основана на американските национални интереси. По този начин САЩ възродиха илюзията за ,,американското всемогъщество”, заеха позата на ,,Големия победител” в Студената война, самовъзложиха си мисията на главен гарант на световната сигурност, единствен протагонист на новия мир, внедрител на стабилност, главен архитект на глобалната икономика, опекун на международната финансова система и защитник на демократичните промени навсякъде по планетата.

Но идеята за еднополюсен свят си остана само идея, вземане на мечтаното за възможно, а на желаното – за реално. Светът така и не стана еднополюсен. Още Войната в Персийския залив (1991 г.), разпозната като вой­на за ресурси, отвърна арабския свят от Съединените щати. През август 1994 г. китайският ръководител Дън Сяопин формулира като първостепенна външнополитическа задача на страната си ,,да се окаже съпротива на хегемонизма и политиката на силата и да се защити световният мир”. По време на официалната визита на Елцин в Пекин (началото на 1996 г.) бе направено съвместно руско-китайско изявление за недопустимостта на хегемонията в международния живот. А още по средата на първия си президентски мандат Владимир Путин открито се опълчи на хегемонизма не само на думи, но и с делата си спрямо американските попълз­новения в Ирак, Грузия, Либия, Сирия, Иран. Не по-малко важно бе, че президентът Путин успя да сложи край на внушените отвън хаотични реформи, да изземе икономическата власт от ръцете на олигарсите, да се справи със сепаратистките тенденции и да постави републиките под контрола на централната власт, да преодолее всеобхватната криза и да стабилизира федерацията. Политическият елит се обедини около Путин в трескаво търсене на консенсус за визията за специфичния път на развитие на Русия, за концепцията за ,,реалния суверенитет”, за тезата за ,,суверенната демокрация”. Така Русия възвърна самочувствието си на реална Велика сила, преоткри уникалните си възможности на самостоятелен евразийски геополитически играч и се ориентира към поемане на лидерска роля на страните, заинтересовани и решени да спрат американския хегемонизъм. Този непоколебим курс бе демонстриран с респектиращото завръщане на Крим в състава на Руската федерация и с безрезервната руска подкрепа за Донбаските народни републики.

Още към края на първото десетилетие на ХХІ век в геополитическите анализи се настани тезата, че съвременният свят вече е доминиран от три глобални Суперсили – САЩ, Русия и Китай, като последните две действат координирано срещу първата.

Успяла да създаде предимство в областта на стратегическите въоръжения, Русия реши да се възползва от този ,,стратегически прозорец”, за да влезе в открита конфронтация срещу постколониалния Запад, протегнал хищническите си ръце и към Украйна. Това е челен сблъсък не само за Украйна, за бъдещето на Русия и за съдбата на Европа, но и за окончателно разбиване на американските амбиции за налагане на еднополюсен свят.

Залагайки на постколониалната практика на водене на война с чужди ръце – на настоящия етап ,,до последния украинец”, в скоро време ,,до последния източноевропеец”, ако се наложи и ,,до последния западноевропеец”, САЩ твърдят, че са поставили Русия в международна изолация. Но успяха да съберат за своята прокси война в Украйна срещу Русия 50 държави (от общо 193 членки на ООН). Както призна неотдавна френският ,,Монд”, не Русия, а Западът се оказа в ,,самота”.

Огромната част от суверенните държави, от народите по всички континенти, включително българският, който е доказано най-русофилскияй в света, искат Русия да успее в тази прокси война. Защото разбират, че тази битка е за утвържзаване на многополюсния свят, че от нейния изход ще зависи тяхната собствена съдба.

Многополюсният свят е естественото състояние на системата на международни отношения. И той трябва окончателно да бъде установен!   

Статията е прочетена 1248 пъти
Назад към брой 202Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024