България пред кръстопът: към национално затриване или към възвръщане на суверенитета в брой 198

България пред кръстопът: към национално затриване  или към възвръщане на суверенитета
Категория: МАСИ И ВЛАСТ

проф. д-р Никола Аврейски:

"България пред кръстопът: към национално затриване или към възвръщане на суверенитета."

От изхода на предстоящите предсрочни парламентарни избори ще зависи в най-голяма степен националната позиция на Република България относно конфликта в Украйна. Натискът на метрополията ще се засилва и ще става все по-брутален. На следващото Народно събрание му предстои това, което се случи през последните дни в германския Бундестаг. На тоталния натиск се противопостави с убедителни доводи не някой друг, а председателят на фракцията на ГСДП на канцлера Шолц – Ролф Мютцених: „Тези, които днес говорят за танкове, утре ще крещят за самолети и войски“.

Живеем в условията на една от много редките в историята компресия на времето, когато за много кратък период се развихрят турболентно събития и процеси със съдбовни последици за следващите поколения. Преживяваме всичко това в непосредствена близост до ,,окото на бурята” – до прокси войната на т.нар. ,,колективен Запад” срущу Русия в Украйна.

Изпълнявайки робски чужди, предимно извъневропейски заповеди, българската колониална администрация упорито води страната ни към пряко участие във войната. С това тя тика България към поредната национална катастрофа.

Редно би било да се запитаме как стана така, че най-русофилската нация в света – българската (по признанието на западни социологически проучвания), допусна българските държавни институции да попаднат в ръцете на заслепени русофоби, готови в името на личната си кариера и своето семейно благополучие да потъпкват българските национални интереси и да се надпреварват да изпълняват заробващи страната ни искания на външни и користни сили. Не можем да се оправдаваме с безцеремонния натиск отвън и с липса на реална алтернатива за нашето Отечество. Защото в крайна сметка ние, българските граждани, излъчваме пряко и косвено въпросните държавни институции. Нека напомня, че на последните извънредни парламентарни избори до избирателните урни отидоха едва 39% от имащите право на глас, като почти 4% от тях гласуваха с ,,не подкрепям никого”. Това беше голям подарък за евроатлантическите партии, за онези ,,партии на войната”, оглавявани от откровени ,,шарлатани”, както справедливо ги характеризира президентът Радев. Защото с гласовете на около една четвърт от гражданите те получиха абсолютно мнозинство в парламента, т.е. възможността от името на едно малцинство да упражняват диктат над мнозинството български граждани и да решават съдбините на народа и бъдещето на държавата.

Ако ние не премахнем тази огромна несправедливост в политическото представителство и не изритаме тези шарлатани от парламента, България я чакат тежки времена. Явно трябва да се опарим още по-лошо, за да проумеем, че пряката намеса в прокси войната в Украйна е гибелна за нас, българите и българската държава.

Някак почти незабелязано мина фактът, че правителството наскоро отправи питане до Конституционния съд относно възможността за мобилизиране на българите със статут на запасни уж в защита на националната ни сигурност.

Не вярвам българите да са толкова наивни да не разбират, че тези, които готвят страната ни за пряко участие във войната, няма да отидат на фронта. Няма да изпратят и техните деца, които се крият и блаженстват в чужбина, на Запад при техните покровители. Ще изпратят синовете на народа, нашите деца, нашите съпрузи, нашите братя, нашите родители. Ще ги изпратят на заколение като ,,пушечно месо” в името на агресивните планове на САЩ, на НАТО и на ЕС в неподвластната им все още част на Европа и на маниакалния им стремеж към унищожаване на Русия. Но не само нашите мъже ще гинат във войната срещу руснаците, а и мирните граждани на страната ни ще бъдат подложени на военновременни страдания, доколкото вкарването на България във войната, използването на българската територия от въоръжените сили на НАТО и на американските военни бази у нас ще превърне страната ни в легитимна цел на руски удари. Не ми се вярва да има що-годе разумен български гражданин, който да е толкова безотговорен по отношение на собствения си живот, на настоящето и бъдещето на своето семейство и на близките си, на съдбата на народа и на българската държава.

Някои гледат на редящите се през последните години извънредни парламентарни избори като на ненужно прахосване на държавни средства. Но тези избори са преди всичко поредни възможности политическата апатия на българското общество да бъде загърбена, гражданското съзнание – събудено, раздвижено и обладано от чувството за историческа отговорност, гражданските организации и политическите партии – да адаптират своите предизборни платформи и програми за действие.

Прегледът на посланията на политическите партии обаче показва водопад от предизборни обещания, както и неумение за градиране на намеренията не само в програми-максимум, но и в програми-минимум. Твърде често се забравя, че политиката не е стремеж към желаното, а средство за постигане на възможното. Неизкоренимият синдром ,,кой да води бащина дружина” продължава да фрагментира българското политическо пространство и остава чужд, дори враждебен към изкуството на политическия компромис. Всичко това води до възпроизвеждане на отчуждението на българските граждани от обществения живот, от политиката и от държавните институции, както и до пагубно безгрижие към съдбата на народа, на Отечеството и на българската държава.

На мнозина може да им изглежда елементаризиране на настоящите проблеми пред  българската нация, но сред тях все по-ясно се открояват два: необходимостта от възвръщане на националния суверенитет и рискът от вкарване на страната ни в коловоза на националното затриване.

Още в началото на своето демократично преобразование България отхвърли открито тежащата й съветска доктрина на ,,ограничения суверенитет” и направи пълен обрат в своя външнополитически курс от Изток към Запад.

Едва напоследък си даваме ясна сметка каква цена сме платили за интеграцията в т.нар. ,,колективен Запад”.

Претърпяхме на няколко вълни ново ограничаване на суверенитета с присъединяването към Световната банка и Международния валутен фонд (1990 г.), с приемането на валутен борд (1997 г.), с членството в НАТО (2004 г.) и в Европейския съюз (2007 г.). Дадохме на САЩ военни бази на нашата територия и то даром, без да плащат за това дори цент на българската държава, и прехвърлихме доброволно на посолството им в София остатъка от националния ни суверенитет. С безусловната си вярност си извоювахме международния имидж на ,,най-безпроблемната съюзничка на САЩ”, ,,най-дисциплинираната членка на НАТО” и ,,най-съгласната страна на ЕС”.

Какво получихме в замяна на тази своя безпределна вярност на ,,колективния Запад”?

Базираните във Вашингтон СБ и МВФ определят рамките на цялата ни финансова политика.

За по-малко от две десетилетия НАТО успя да направи почти невъзможното в България: да нареже ракетите ни ,,СС-23”, от които тръпнеха не само натовските ни съседки Гърция и Турция, но и Шести американски флот в Източното Средиземноморие; да изтегли българските войски от границата с най-проблемната ни съседка – Турция; да замени надеждната ни и мотивирана армия с малка професионална свита, която не може да напълни дори един стадион и е движена от бизнесподбуди; да ни въвлече във военните си авантюри в Босна и Херцеговина, остатъчна Югославия, Република Македония, Косово, Афганистан, Ирак и Либия, коствали милиарди левове на българския данъкоплатец и дори човешки жертви; да превърне българската национална територия в платсдарм на натовски бойни формирования, а Черноморския басейн – в поле на остро геополитическо противопоставяне. Оставям настрана благодеяния като отдаването на българския златодобив на натовска Канада почти като дар.

Не по-малки са постиженията на ЕС в България: закри първите реактори на АЕЦ ,,Козлодуй” далеч преди изтичането на гаранционния им срок; блокира договореното изграждане на АЕЦ ,,Белене”; спря договореното строителство на нефтопровада Новорусийск – Бургас – Александруполис; застави ни да спрем в последния момент довършването на договорения газопровод ,,Южен поток”; задължи ни да съкратим рязко вноса на руски енергоносители; възползва се от неконкурентноспособността на нашето производство, за да установи свои монополи в българската икономика; с предложени по-добри условия взе наготово огромна маса от висококвалифицирани български специалисти в различни области, отгледани, обучени и образовани в България.

Ако искаме да наричаме нещата с истинските им имена, действителното международно положение на Република България може и трябва да бъде определено като фактическа колония на предвождания от САЩ неоколониален ,,колективен Запад”. Над 3-вековният опит на западните метрополии показва, че най-надеждният път за гарантиране на свободното заграбване на природните, човешките и други ресурси е не прякото управление на колониите, а задкулисното – чрез отгледана, възпитана, поддържана и поставена на ясла местна колониална администрация. Както обикновено, при тези облаги желаещите да служат на метрополията местни политици са толкова много, че се нареждат на дълга опашка, от която тя може да подбира най-надеждното.

Цялата ни предизборна дейност трябва да бъде пронизана от разбирането, че ако не  успеем да превъзмогнем тесногръдието си, да увлечем в изборния процес преобладаващата част от българските гласоподаватели и да променим съществено представителството в законодателната власт, тежката битка за възвръщане на пленената държава от ,,колективния Запад” (а не от корупцията, контролирана от Запада) ще бъде загубена.

От изхода на предстоящите предсрочни парламентарни избори ще зависи в най-голяма степен националната позиция на Република България относно конфликта в Украйна. Натискът на метрополията ще се засилва и ще става все по-брутален. На следващото Народно събрание му предстои това, което се случи през последните дни в германския Бундестаг. На тоталния натиск се противопостави с убедителни доводи не някой друг, а председателят на фракцията на ГСДП на канцлера Шолц – Ролф Мютцених: ,,Тези, които днес говорят за танкове, утре ще крещят за самолети и войски”. Но натискът над тази мощна европейска държава се оказа неустоим и решението за доставката  на танкове на Украйна бе наложено. Твърде вероятно е това да се случи и в нашето следващо Народно събрание, ако представителите на истинските български патриоти, загрижени за съдбата на народа и на държавата ни, не се окажат в мнозинство.

За да не се допусне отново изкривено отражение на обществените нагласи в българския парламент и мнозинство на представителите на метрополията, главните средства са две: максимална мобилизация на българските граждани да упражнят  правото си на глас и далновидна коалиционна политика на всички политически формации, които са наистина заинтересовани от предпазване на страната ни от пожарищата на войната и възвръщане на българския държаввен суверенитет.

Статията е прочетена 1120 пъти
Назад към брой 198Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024