Русия в схватка със Запада за утвърждаване на многополюсния свят в брой 197

Русия в схватка със Запада за утвърждаване на многополюсния свят
Категория: МАСИ И ВЛАСТ

След разпадането на Съветския съюз трубадурите на ненаситния американски финансов капитал веднага заговориха за т. нар. ,,Вашингтонски консенсус”, т.е. за пълно подчиняване на международната система на установените в американската столица финансови институции (Департаментът по финансите, МВФ и СБ), а администрацията на Буш-старши – за изграждане на ,,нов световен ред”, доминиран от САЩ и основан на американските национални интереси[1].

Голямата пречка за постигане на тези суперамбициозни цели беше Руската федерация, останала ,,единствената сила в света, която може да разруши САЩ”, както се констатира в изтекъл в медиите секретен доклад от 1992 г. на Пол Уолфовиц, изработен по искане на Пентагона[2].

В реч, произнесена на 25 септември 1995 г. пред заседание на американския Обединен комитет на началник-щабовете, президентът Клинтън постави задачата: ,,В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяване на Русия, окончателно разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ”[3]. Целта така и остана нереализирана. Оказаха се прави малцината трезви глави сред американския експертен елит – проф. Хенри Кисинджър с неговата прогноза от 1994 г., че след разпадането на Съветския съюз Русия е един олюляващ се Великан, който скоро ще се съвземе [4]; проф. Дейвид Калео с предупреждението му от началото на 2001 г.: ,,американската политика се базира на предположението, че Русия е свършена като Велика сила, една съмнителна в исторически план миза”[5].

Съвземането на Великана безспорно е свързано с извеждането във властта в края на 1999 г. на Владимир Путин. Под неговото ръководство Русия успя да преодолее всеобхватната криза, да възвърне самочувствието си на реална Велика сила, да преоткрие уникалните си възможности на самостоятелен евразийски геополитически играч и да поеме хвърлената от Запада ръкавица на предизвикателството. Чувствайки нарастваща международна подкрепа, Путин започна открито да опонира на САЩ като ,,вредна” сила в световната политика. Новото политическо говорене на Кремъл бе съпроводено от ново политическо действие.

Отказът на Русия да подражава на Запада и усилията й за изграждане на свой собствен модел, както и категоричното отхвърляне на назидателните съвети отвън, реанимираха дълбоко вкоренената в западната политическа култура русофобия[6]. През януари 2008 г.  британският журналист Едуард Лукас публикува книгата си ,,Новата студена война”, възлагаща отговорността за нея на Русия и открито изложила мащабна стратегия за нейното съсипване[7]. И когато Западът се отнесе иронично към очертаните от Путин ,,червени линии” за сигурността на Русия, подстрекаваната Грузия трябваше още през лятото на същата година да плати с откъсването на Абхазия и Южна Осетия.

Русия на Путин си позволи дори да унижава държавата-ядро на Запада: през 2013 г. направи това, което никой друг, включително Китай, не посмя – предостави убежище на сътрудника на американските тайни служби Едуард Сноудън, разкрил потайното изграждане на ,,империя на шпионажа”[8]; през същата година пред погледа на света Русия блокира широко рекламирания план на администрацията на Обама за подхващане на поредната американска война – този път в Сирия.

В трескавото търсене как да бъде наказана непокорна Русия, САЩ заложиха на превръщане на Украйна в копиеносец на патологичната западна русофобия.

И спешно организираха поредната ,,цветна революция”, поставила на власт в Киев западни пион­ки. В стремежа си към откъсване на Украйна от Русия и превръщането й в антируски платцдарм за омаломощаване на Русия съвременният Запад не е оригинален. Тази стратегия е дело на Ото фон Бисмарк и впечатлява с нейното двуличие. В публичните си изяви Бисмарк не спира да повтаря, че европейският континент може да разчита на мир и просперитет, а европейската култура – на възход, само когато Русия и Германия действат в съгласие, а не се противопоставят една на друга, тъй като от това биха спечелили само външни и враждебни на Европа сили.

Същевременно обаче Бисмарк трескаво търси начини за обезсилване на Русия и стига в крайна сметка до следното ,,прозрение”: ,,Могъществото на Русия може да бъде подкопано само при отделянето на Украйна (…) Необходимо е не само да се отдели Украйна, но и да се противопостави на Русия, да се насъскат двете части на един и същи народ и да се наблюдава как брат убива брата. Затова е необходимо да се намерят и отгледат предатели сред националния елит и с тяхна помощ да се измени самосъзнанието на една част от великия народ до такава степен, че той да ненавижда всичко руско, да ненавижда своя род, без да го осъзнава. Всичко останало е въпрос на време”[9].

В типичния им арогантен стил, американските последователи на Бисмарк дори не си даваха труда да прикриват своите цели. Достатъчно ясно те бяха представени още през 2014 г. от д-р Пол Кристи – високопоставен служител на американската Агенция за национална сигурност, в изтекла в Интернет реч пред закрита аудитория в германския град Бремен: ,,Главната цел на събитията в Украйна е да разделят Европа с Русия дотолкова, че европейците напълно да се откажат от сътрудничеството с Русия и да преориентират икономиките си към пълно сътрудничество със САЩ. В крайна сметка трябва тези 500 млрд. дол., колкото е стокообменът между Европа и Русия, да се превърне в стокооборот между Европа и Америка (…) На Украйна е определена ролята на свлачище, което трябва да прекъсне европейското сътрудничество с Русия”[10]. В характерния за американците морализаторски стил д-р Кристи обясни, че ЕС бил ,,длъжен” да направи това: след Втората световна война Америка помогнала чрез своя План ,,Маршал” на Европа да се съвземе; сега, когато САЩ изпитвали големи финансови и икономически трудности, Европа трябвало да върне жеста.

И тъй като вътрешните проблеми на САЩ са изключително трудно решими, Вашингтон започна да проявява склонност да рискува с нова гореща световна война. Възможност за надникване в кухнята на външнополитическите му кроежи даде появилата се през 2016 г. книга ,,2017. Войната с Русия” на американския генерал от резерва Ричард Ширеф – бивш заместник на върховния главнокомандващ на обединените сили на НАТО в Европа, широко рекламирана като ,,политически бестселър”, който всъщност бе призван да подготви западните общества за започващата схватка със ,,смъртния враг”[11]. Тази нарастваща склонност на Вашингтон към авантюристично поставяне на карта на самото съществуване на човечеството бе убедително коментирана на 1 юни 2022 г. от носителя на ,,Пулицър” и дългогодишен чуждестранен представител на ,,Ню Йорк Таймс” Крис Хеджис под характерното заглавие ,,Няма друг изход, освен война? Безумните фантазии на американската управляваща класа”[12].

Но в стратегията на оглавявания от САЩ ,,колективен Запад” нещо се обърка.

Първо, през 8-те години на насъскване на украинците срещу руснаците Русия не си губеше времето и успя да постигне предимство в стратегическите въоръжения, което отрезвява главите и на най-горещите глашатаи за постигане на военна победа над руснаците, дори с цената на безумни човешки и материални жертви.

Второ, след като ЕС не пое многократно подаваната ръка на Русия (в реч пред Валдайския клуб Путин неслучайно призна, че най-голямото му разочарование в международната политика е Европа), Русия бе принудена да постигне стратегически съюз с Китай, закрепен по време на Зимните Олимпийски игри в Пекин в началото на 2022 година.

Трето, за да не бъде отново изненадана Москва, Путин този път заложи на превантивна специална военна операция в Украйна за елиминиране на неонацистките, крайно националистическите и екстремистки елементи в нейното управление, представляващи реална заплаха за сигурността на Русия.

Четвърто, ожесточената съпротива на отгледаните на западна ясла крайни украински русофоби и прокси войната на Запада срещу Русия затрудняват постигането на целите на руската операция, но това принуждава Москва в движение да ги адаптира и по необходимост да ги направи по-амбициозни, за да бъдат ефективни. На 21 юли 2022 г. външният министър Сергей Лавров обяви, че доставките на все повече и повече западни далекобойни оръжия на Украйна разшириха географията на целите на Русия, които вече включват не само двете донбаски републики в разширените им естествени предели, но и ,,Херсонска област, Запорожка област и редица други територии”. Явно вече става дума за лишаване на Украйна от достъп до Азовско и Черно море, а може би и за още по-мащабни цели, ако се вземе предвид изявлението на Путин от юли 2022 г., че ,,ние все още не сме започнали сериозните неща в Украйна”. Конституционно финализираното впоследствие присъединяване на Донецката и Луганската народни републики и на Запорожка и Херсонска области към Руската федерация демонстрира непреклонната решимост на Москва да върви по този път.

Пето, западните войнолюбци са силно ограничени от стратегическите предимства на Русия в Европа и от реалния риск да се окажат във война и на втори фронт – срещу Китай, обявен в стратегиите за национална сигурност на САЩ от 2018 г. и 2022 г. за враг № 1.

Шесто, опитът на Запада да изолира Русия от света пропадна с гръм и трясък – не пожелаха да се хванат на въдицата му държавите от ОДКС, ОНД, ШОС, БРИКС, ОАД, МЕРКОСУР, Лигата на арабските държави, Африканският съюз, повечето държави от Г-20, както и толкова важни геополитически играчи като Китай, Индия, Северна Корея, Саудитска Арабия, Иран, Бразилия, Аржентина, Венецуела, дори американският съюзник Израел, натовските Турция и Унгария и водещата преговори за присъединяване към ЕС Сърбия. Признание за провала на западните опити за изолиране и демонизиране на Русия са обявените на 4 юни 2022 г. резултати от международното демоскопско проучване в 52 държави по света на равнищата на русофобията, осъществено от Форума за сигурността GLOBSEC по поръчка на Фондацията ,,Алианс на цивилизациите”, която бе основана през 2017 г. от бившия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен. Гордо в тях бяха рекламирани високите равнища в петнадесетина страни (87% сред поляците, 80% сред украинците, 83% сред португалците, 79 % сред датчаните, 78% сред чехите, 77% сред шведите, 75% сред испанците, 74% сред британците, 71% сред германците, около 70% сред австрийците, нидерландците и норвежците, 65% сред италианците, 64% сред румънците, 62% сред американците, 60% сред швейцарците), но бяха подминати без нужното внимание ниските равнища в голям брой изследвани държави (50% сред словаците, 48% сред унгарците, 45% сред гърците, 29% сред алжирците, 14% сред индонезийците, 11% сред саудитците, 7% сред египтяните, 4% сред мароканците), като беше направен и опит да бъдат скрити високите равнища на доверие към Русия в редица страни (59% сред китайците, 56% сред индийците, 48% сред пакистанците, 46% сред виетнамците) и шокиращо високият процент (64) кипърци, обявили се против военните доставки за Украйна.

Още по-интересни са данните за нагласите на българите: въпреки руската военна операция в Украйна, 57% не смятат Русия за заплаха за националната ни сигурност; 47% са на мнение, че България трябва да спазва неутралитет в руско-украинския конфликт; около 40% считат, че Западът и Украйна са предизвикали руската военна операция в Украйна; най-строгите санкции на Русия намират подкрепата на само 38% от българите; процентът на желаещите страната ни да напусне НАТО през последната година е нараснал  от 25 на 38; едва 8% възприемат Китай като заплаха.

Не бива освен това да се забравя, че доста анализатори с основание гледат с недоверие към изнесените данни, считайки ги за манипулирани в западна полза предвид поръчителя на изследването. Съмненията впрочем намериха потвърждение в проучване на Евробарометър, публикувано на 22 юни 2022 г., особено отнасящите се до България данни: 53% имат отрицателно отношение към САЩ, доверието към ЕС е спаднало от 52% в края на 2021 г. на 49%, почти половината подкрепят Русия и Китай. Съмненията относно изнесените данни от западните социологически проучвания имат и друго още по-важно основание – те обхващат по-малко от ¼ от държавите по света, което предизвика откровението на Марк Семо във френския ,,Монд”: ,,Единството на Запада срещу Русия го обрича на самота”[13].

И дирижираните ,,свободни медии” на ,,свободния свят”, подхванали първоначално безпрецедентна информационна война срещу Русия, започнаха да предоставят място на гласове на разума. Американският ,,Уострийт Джърнъл” помести анализ на Уолтър Мийд, в който се констатира: ,,Путин е постигнал най-голям успех в областите на икономиката и политиката, където Западът се виждаше най-силен”. Авторът сочи три уязвимости на западната система: тенденция към протекционизъм, която намалява икономическата му привлекателност за останалия свят; западните ценности, като ЛГБТ пропагандата, объркваща и обиждаща милиарди хора по света; разделенията в самия Запад, които подриват неговото единство[14]. Германският ,,Ди Велт” публикува анализ на Жак Шустер, в който категорично се констатира: ,,Западните политици трябва да се изправят пред истината: Русия не може да бъде изолирана, икономическите санкции не носят желания ефект, Киев не може да сломи многократно превъзхождащата руска армия”[15]. А британският ,,Гардиън” даде място на анализ на Саймън Дженкинс, съдържащ признанието, че ,,западните санкции срещу Русия са най-необмислената и контрапродуктивна политика в новата международна история”, които ,,направиха Путин по-силен от когато и да било”[16].

Завой направиха и водещи западни електронни медии, като най-впечатляващ бе този на Си Ен Ен, дала трибуна на основателя на легендарната група ,,Пинк Флойд” Роджър Уотърс, който нарече Байдън ,,военнопрестъпник”. На въпроса не е ли Путин все пак агресорът Уотърс отговори с контравъпрос: какво ли биха направили САЩ, ако Русия или Китай решат да създадат свои военни бази по границите на Мексико или Канада? Че това не бе случайно изпуснато интервю, показа излъченият от Си Ен Ен репортаж, показващ как стотици украински коли се насочват по ,,зелените коридори” към контролираната от Русия Херсонска област, докато в обратната посока не се движи никой.

Най-показателен бе докладът на ,,Амнести интернешънъл” – базирана в Лондон международна правозащитна неправителствена организация, финансирана основно от Държавния департамент на САЩ, британските служби и фондациите на Сорос и Рокфелер. В пряк текст в него се констатира, че украинската армия системно застрашава живота на цивилни граждани и ги използва като ,,жив щит”. Целият този обрат в наратива на водещи западни медии и неправителствени организации, който е очевидно координиран, показва, че информационната война срещу Русия е на път да бъде загубена и то в момент на безспорните руски успехи в битките на терена, както и че западните центрове за вземане на решения вече търсят възможно най-безболезнения начин за излизане от украинския сценарий за разгром на Руската федерация, нейното декомпозиране и смяна на режима в Кремъл.

Патологичната ненавист към Русия и стремежът тя да бъде победена на бойното поле с украински ръце вече започва да се превръща в неочакван бумеранг. Инфлацията от двете страни на Атлантика достигна рекордни за последните десетилетия стойности, еврото удари историческото дъно, огромната цена на правителствената подкрепа за украинските националисти и санкциите срещу Русия се заплаща от гражданите на западните страни. И демократичните механизми вече донесоха първите (не)очаквани резултати за западния политически елит: френският президент загуби парламентарното мнозинство, паднаха правителствата на Великобритания, България, Италия и Естония, а демократите в САЩ загубиха контрола върху Камарата на представителите.

В заключение: светът е вече многополюсен, като ясно откроени са три главни полюса – САЩ (вместо обещаните ,,Европейски обединени щати”, ЕС пое унизителния курс към своята трансформация в ,,Европейски подчинени щати”), Русия и Китай (оформили антизападен съюз); мястото на Русия в дооформящия се многополюсен свят ще зависи от изхода на специалната военна операция в Украйна, която в действителност е война срещу оглавявания от САЩ ,,колективен Запад” в името не само на сигурността, стабилността, териториалната цялост и суверенитета на Руската федерация, но и за париране на хегемонистичните ламтежи на съвременния неоколониализъм и за утвърждаване на един по-балансиран, по-стабилен и по-справедлив многополюсен  свят.

проф. д-р Никола Аврейски

Бележки:

[1] Цит. по: Чомски, Н. Каквото кажем, става. Интервенции. София, 2009, с. 145, 420.

[2] Цит. по: Чомски, Н. Година 501-ва. Завоюването продължава. София, 1997, с. 43.

[3] Цит. по: Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 576.

[4] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 727.

[5] Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 292.

[6] Вж. Цыганков, А. Русофобия: антироссийское лобби в США. Москва, 2015; Меттан, Г. Запад – Россия: тысячилетняя война. История русофобии от Карла Великого до украинского кризиса. Почему  мы так любим ненавидеть Россию? Москва, 2016.

[7] Лукас, Е. Новата студена война. Кремъл е заплаха както за Русия, така и за света. София, 2008.

[8] Вж. Грийнуолд, Г. Няма къде да се скриеш Сноудън. София, 2016; Едуард Сноудън. Лично досие. София,2020.

[9] Цит. по: Аврейски, Н. Украйна. Анатомия на най-голямата криза в Европа. – В: Геополитика & геостратегия, 2019, кн. 3, с. 126.

[10] Цит. по: Пак там, с. 127.

[11] Ширеф, Р. 2017. Войната с Русия. Из секретните документи на висшето военно ръководство на НАТО.София, 2016.

[12] Вж. Хеджис, К. Няма друг изход освен война? Безумните фантазии на американската управляваща класа. – В: ЕПИЦЕНТЪР, 1 юни 2022.

[13] Вж. Le Monde: Единството на Запада срещу Русия го обрече на самота. – Във: Fakti.bg, 30 юли 2022.

[14] The Wall Street Journal, 2022, July, 14.

[15] Die Welt, 23. Juli 2022.

[16] The Guardian, 2022, Aug., 1.

Статията е прочетена 2497 пъти
Назад към брой 197Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2023