Сигурно съм пристрастна към темата за богомилството. Но нейната значимост за българската и европейска история, както и растящата актуалност на катарското културно наследство, превърнало се в един от козовете на съвременната френска туристическа индустрия, ме кара да бъда особено чувствителна към постиженията в областта на теорията и литературата на български автори, ангажирани от проблема за богомило-катарската ерес. И затова направих собствена класация на онези книги-събития, които са излезли от печат през последната година, година и половина и представляват наистина най-доброто като научен и художествен факт.
На първо място бих посочила монографията на Георги Василев „Българската „ерес” и английската реформация” (2011). Това е книга-събитие, която вече в основната си част е била социализирана в изданието на английски език „Българската ерес и английската Реформация” (2005 в София и 2007 в Лондон).
Както показва изразително подзаглавието, вниманието на автора е фокусирано върху богомило-катарските влияния върху Уиклиф, Лангланд, Тиндейл, Милтън и Блейк. В тяхното творчество открива не просто следи от дуалистичната ерес, взривила Средновековието, но и откровени разсъждения в нейн дух. Сочейки, че в България от Х-ХІІІ век се е натрупал изключителен интелектуален фонд, Г. Василев извежда една много плодотворна линия за бъдещите изследователски усилия, поставяйки логическия акцент върху осъществения синтез от религия, култура и цивилизация, утвърждаващ духовните потребности над материалните:
„...богомилството, катарството и свързаните с тях движения се оказват феноменален културно обогатяващ и преобразуващ процес, възприел най-широкия до този момент в западноевропейската история идеен хоризонт и породил впоследствие непознати културни оживления практически в цяла средновековна Европа.”
Голям познавач на историята на богомилството, ерудит от класа и задълбочен изследовател, проф. Василев владее изкуството на сравнителния анализ и умее да извежда своите тези с научна убедителност и прецизност. Затова и неговите открития в областта на английските превъплъщения на „българската ерес” са световно признати.
С удоволствие ще се спра и на анотирания библиографски указател на Емилия Кикарина„Богомилството и богомилската книжнина X в.- XXI в.” (2009). Следвайки забележителния пример на Кристина Гечева, която създаде многообхватната многоезична библиография „Богомилството” (1997), младата авторка си поставя задачата да отрази максимално пълно богатата историография по темата на български език. И наистина успява да представи в учудващо обстоен за сравнително краткото време на работата по труда обстоен регистър на автори и произведения, като обхваща и редица по-малко познати публикации от последните години. Но именно те позволяват да се разбере адекватността на замисъла, тъй като разкриват задълбочаващия се през годините интерес към богомилското учение.
С удоволствие ще се спра и на едно впечатляващо художествено произведение, убедително представящо в романизиран вид историята на богомило-катарското движение. Романът на Димитър Шумналиев „Храмът на осмицата” (2010) е сред най-доброто, създадено като литература върху богомилската тема. Известният наш журналист тук се проявява в ново творческо амплоа, превръщайки компетентно и с белетристическо майсторство историята на Албигойския кръстоносен поход в панорамна картина на богомило-катарските вярвания, философия, начин на живот. Убедена съм, че онези читатели, които харесват Дан Браун, няма да бъдат разочаровани от българския писател, който дава една наистина увлекателна, но и много драматична представа за сблъсъка на религиозен фанатизъм и верска толерантност, на низки страсти и високи идеали. Възможността да опознае лично Лангедок и Прованс дава на Шумналиев шанса не просто да преразказва вече известни неща, но и да покаже естетически убедително не само идейната, но и житейски-битовата страна на богомилските и катарските идеи, носени от сложни и пълнокръвни герои.
На последно място хронологически, но не и по значение поставям изключително интересното изследване на изтъкнатата българистка Гражина Шват-Гълъбова„Haeresis Bulgarica в българското културно съзнание на ХІХ и ХХ век” (2010). Не може да не направи впечатление отличното боравене с българските интерпретации на богомилството в пределно широк контекст – времеви, жанров и съдържателно-смислов – от страна на един полски автор. Разбира се, става дума за доказан учен и приятел на България, който и в тази си книга демонстрира детайлно познаване на изворовия материал, върху който изгражда своята концептуална рамка. Показвайки актуалността и многоликостта на постмодерните прочити на богомилството.
Смело навлизайки в морето от авторски позиции относно същността и значението на богомилството в българската национална идеология, във философско-мирогледни конструкции, културологически теории и литературни креации, проф. Шват-Гълъбова търси отговор на въпроса „как е протичал диалогът на съвременната българска култура с богомилството, разбирано като явление, непрекъснато възвръщано на колективната памет на българите в нови и нови конфигурации.”
Подчертавайки, че по необходимост подобен научен проект не може да не се реализира като отворен, тъй като на български език непрекъснато се появяват нови текстове, съживяващи богомилството, изследователката, определяйки основната насока на търсенията си, всъщност задава един изключително важен за посланията на мисловното ни наследство и за модерните и постмодерните му тълкувания въпрос:
„Дали в това моделирано за моментни нужди еретично минало съвременната, ориентирана към светогледен плурализъм българска култура е търсила хомеопатична противоотрова срещу тревогата от модернизацията? Или е тъкмо обратното – исторически обусловената религиозна неувереност на българите е получила по този начин признание в един привидно секуларизиращ се свят?”
В историята на идеите обаче, съзнава самата авторка, въпросите са повече от отговорите, но това е и обективно предимство за теоретиците, тъй като провокира към следващи интерпретации.
Затова и литературата върху богомилството и върху неговото европейско продължение – катаризмът, закономерно ще продължава да расте. Доказвайки оригиналността и виталността на „българската ерес”, просъществувала цели столетия и продължаваща да стимулира хуманизма, волнодумието, антидогматизма и религиозната толерантност.