Можем да открием Бог чрез ретранслиращите в торсионни полета магнитни трептения на звука и думите кристали
Интервю на Лияна Фероли с Иван Митев
- Г-н Митев, всеизвестно е, че приближавайки към 2012 година, ни чака съвсем нов живот. Но какво означава това понятие?
- Новият живот предполага пробуждане за различно по качество отношение към света и всички стойности, които съпътстват живота. Това е смяна на ценностната система. Например, като европейския Ренесанс и като българското, закъсняло с векове Възраждане. Нашият народ имаше шанс и след 1989 г. да се прероди духовно. За съжаление не му беше позволено да се обедини – около национална идея, вяра, култура. Той беше подведен от политическата върхушка, остави се да бъде политизиран и после, след като бе изцеден духовно и физически, беше изоставен на улицата. Сега, вместо да се развива културно и икономически, той трябва да оцелява и да чака политиците да му подхвърлят трохи от усвояваните от самите тях европейски фондове.
Извечното състояние на народа ни сякаш е летаргията. Тя е много удобна като форма на съществуване и е така вкоренена в съзнанието му, че онези, които проглеждат, с омерзение напускат родината си и не щат повече да чуят за нея. Приказките за носталгия по родното са измислени от болни хора, които нямат сили да се изнесат оттук. Истината е, че България е отвратително мръсна, в буквалния смисъл на думата, страна, с население, на което не са присъщи приписваните му по времето на социализма добродетели. Тук всеки ден се изговарят милиарди думи, без нищо да се казва. Това трябва най-напред да си го признаем, после да го осъзнаем, за да тръгнем напред. Няколко световни шампиони по един или друг спорт не са достатъчни, за да ни умият лицето. Пред очите на всеки трябва да е непрекъснато написаното в тефтерчето на Левски: „Народе????” с четирите въпросителни. Или ще се пробудим, или Европа ще ни превърне в свои ибрикчии. Среден път няма. Ние сме коридорът към нейния хол, а там е мястото за прислугата. За съжаление, малко хора осъзнават, че точно това място ни е отредено.
- Защо обикновено мъртвите надживяват живота?
- Живи са тези, от чиито идеи имаме потребност. Затова е казано, че безсмъртните не си живеят живота – те се занимават с неща, които дават плод в по-далечно бъдеще. Но от чии идеи днес имаме потребност? Това, че Ботев и Вазов са в учебниците, не означава че ни е притрябвало тяхното духовно наследство. Идете в която и да е книжарница и вижте какво се купува днес: „Как да станем богати”, „Как да отслабнем”, „Какво да сготвим в микровълновата печка” и т.н. Посланията на надживелите смъртта, на прекрачилите във времето, са огледало за душите ни. А никой не иска да надзърне там и да види озлобената си физиономия.
- Може ли да бъде угасен стремежът към съвършенство?
- Никой досега не е казал точно какво всъщност е съвършенството. Правени са много опити да се определи прекрасното, смешното, грозното и т.н., но за съвършенството определенията са най-малко. Съвършенството като идея, като път, като постижение, винаги ще бъде съпътствано от въпроси от типа на „От чия гледна точка?” Самият факт, че никога не може да се намери единна гледна точка, от която да се определи нещо, прави определяемото относително. В този смисъл не може да се стигне до нещо, което не е ясно какво е. Остава ни утехата да търсим пътя към него и да смятаме, че вървим нататък.
- Мъдростта достига ли се или се дава като истината?
- Хората се боят и от мъдростта, и от истината. И това е така, защото всеки неусетно е влязъл в играта, която изключва и двете. Преди много години със съквартиранта ми цяла нощ спорихме на висок глас какво е истина. Призори на вратата се почука. Беше старецът от съседната къща, донесе пожълтяла книга и каза „Ето, да си разрешите спора.” С други думи, той ни даде истината. Но ние се бяхме уморили вече и не се възползвахме от подаръка. Което доказва, че и мъдростта, и истината отиват там, където има потребност от тях.
- Твоето познание достатъчно ли е, за да изключи смеха?
- Уви, никак не ми се ще да е достатъчно, за да изключи смеха, но непрекъснато имам усещането, че съм на ръба. Но не в това е бедата. Лошото е, когато и познанието, и смехът ги няма. Както е навсякъде около нас.
- Коя е по-голямата ти любов – минералите или думите, и кое от тях работи повече за техния колекционер и извисява духа му?
- Едното не може без другото. Невъзможността да погаля всички думи и всички минерали ме кара понякога да си мисля, че стойността на човешкия живот се измерва с копнежа по нещо, което го осмисля и извисява. Напоследък много хора говорят за минерали и смятат за синоним на тази дума „камък”. Не „скъпоценен камък”, а просто „камък”. А синоним на минерал би трябвало да бъде „енергия”. Така че, докосването до същностните неща в този свят е дадено на твърде малък брой хора. Може би така трябва да бъде. Понякога почитта и към думите, и към минералите се изразява с мълчание – то съдържа в себе си съзерцанието, удивлението, благодарността, че си зрящ – физически и духовно. Когато този възторг прелее от душата, тогава на помощ идват думите – най-нужното нещо на света след мълчанието. Не е вярно, че в началото е било словото. В началото е било мълчанието, удивлението, осъзнаването на света. И ако трябва да търсим съвършенство, трябва да го търсим именно там – защото думите никога няма да бъдат достатъчни да изразят усещанията и порива на духа.
- Един наш мъдрец казва, че всичко е в кристала, защото той е съхранил първоначалните енергии на Сътворението. Нещо като биокомпютър. Споделяш ли тази хипотеза?
- Процесите в минералите още са твърде непознати на науката – тя няма единно мнение дори за техния растеж. Затова никак не е случайно, че само в Германия научните институти, които изучават енергиите на минералите, са петдесет. А кварцовите кристали са машини на времето и един ден точно чрез тях ще разберем какво означава да „сме във времето и то да е в нас”. Не е случайно и това, че наскоро Ернст Мулдашев възкликна: „Ако искате да видите времето, погледнете в кварцов кристал!” Старите гърци са държали в ръцете си планински кристал, докато са се молели, за да бъдат чути по-лесно от боговете. От днешна научна гледна точка това означава, че те са се досещали, че кристалите ретранслират магнитните трептения на звука, на думите, в торсионните полета. Тези полета, т.е. Бог, са навсякъде около нас, те обгръщат планетата. Глупаво е да се взираме нагоре, за да открием Бога, въпреки че и там го има.
Египтяните пък в своята „Книга на мъртвите” описват насочването на душата след смъртта на тялото с помощта на късче кварц. И те са били наясно, че енергията на душата бива пренесена или напред, или назад във времето. Или в по-съвършено общество от това, в което е живяла, или в по-изостанало. Първото в последвалата митология се отъждествява с Рая, второто – с Ада. На една мозайка от Помпей, правена малко преди Везувий да го заличи от лицето на Земята, е изобразен череп, под него – колело с криле, а отгоре им – пергел. Това точно илюстрира египетската теза, че в зависимост от качеството на енергията, т.е. от това, дали една душа е повече или по-малко извисена, тя се отправя в една или друга посока. И при всички случаи на по-малко извисената душа, дори да я възприемем като кълбо енергия, й е по-трудно.
- Търсиш ли своите художествени герои, така както търсиш и скъпоценните камъни? Има ли автентика и в тях? И изобщо коя реалност е по-реална – тази в живота или в съзнанието, в духа ни?
- Писателят, изобщо човекът на духа, трябва много да се движи. Колкото и да е добро въображението ни, ние няма да можем да си представим вкус на сол, ако не сме близнали сол поне веднъж. Четенето не може да замести преживяното. Нито пък минералът в музея може да ти даде усещането на минерал, намерен от теб самия. Бедата е там, че преживяванията уморяват и затова човек бяга от тях. Той е така устроен, че бяга от всичко, което изисква усилия. Опитва се да опрости, да автоматизира мисленето си, да заспи с отворени очи. Защото сънят не изисква никакви усилия. Сред онези хора, които предпочитат да са будни, каквото и да им струва това, подбирам героите си. Нека читателят види, че това не е толкова страшно. Не е толкова страшно да говориш истината, нито да се усмихваш, нито пък да прощаваш, не е толкова страшно да живееш истински, без да въртиш очи наляво и надясно за одобрение от някого. Така че, реалността на духа се определя от реалното въздействие върху сетивата. Дори мъдрецът, преди да се пренесе в незримото по време на медитация, трябва да има здрава почва под краката си, за да се отдели от нея.
- Кои са камъкът и словото на сбъднатите ти надежди?
- Не може една дума или един минерал да направляват някого в живота, защото след като направиш първата стъпка, ти се приисква да вървиш още, и още, и още. Друг е въпросът, че в един миг кръгът се затваря и ти се връщаш там, откъдето си тръгнал – в детството си. Там, където липсват многото думи, липсва завист, злоба, диващина, липсва дори страст. Има само копнеж. И тогава минералът може да е само един – първият, докоснат не с ръката, а със сърцето. И думата може да е само една – „искам”. В този момент от пътя човек среща светлата си същност и разбира, че през всичкото останало време напразно е безумствал, напразно се е борил с вятърните мелници. Разбира и че непрекъснато е бил подвеждан – от всички институции, без изключение – църква, училище, правителство и прочее. И от близките си, и от приятелите – най-често – несъзнателно.
И разбира, че не му остава друго, освен да се усмихне. И пак, и пак, и пак. И да си каже: „Какво нещо е животът!” А какво наистина е животът? Информация отвсякъде, пристигаща с едничката цел да те манипулира, да ти види сметката на всички нива. Но грешат онези, които смятат, че човек непрекъснато трябва да оцелява. Той трябва и да се радва, да играе. Птицата, когато е влюбена, пее. Животното, когато се нахрани, играе, радва се. Към тази игра трябва да вървим, а не към другата – да лъжем околните и себе си. Човекът, за разлика от другите живи същества, има душа, има разум, притежава дух, който го тегли, извисява го. И щом Бог е решил да ни създаде хора в това измерение, а не нещо друго, глупаво е да пропиляваме този шанс в игра, чиито правила друг ни ги определя. Нямам предвид битийното, а играта на духа, творчеството във всичко – в мисли, движения, мечти. Това е, което ни подобава, това е едничкият път към щастието – да се радваме във всеки миг, в който усещаме Живота.