От древността, та до днес природата на светлината си остава неясна. Нютон извършва хиляди опити, за да установи основните й свойства, и стига до заключения, които са в сила и днес: светлината се държи като поток от частици (материални обекти, подобни на твърди телца с маса), които имат свойството да взаимодействат с прозрачните тела така, като че ли възбуждат в тях някаква вълна.
Деветнадесети век е време на интензивно изучаване на свойствата на светлината. Установени са множество важни закономерности за нейните вълнови и топлинни свойства. Въз основа на една крива за слънчевото излъчване в началото на миналия век немският професор Макс Планк установи важна и поразителна закономерност – светлината се излъчва на порции (кванти), пропорционални на честотата на вълната. Започна ерата на квантовата физика.
Комбинирайки закона на Айнщайн за енергията и формулата на Планк за енергията на светлинните кванти (наричани сега фотони), достигаме до извода, че материалните съставки на фотоните се движат по окръжност с постъпателната скорост на квантите като цяло. Ако разглеждаме фотона като частица, това дава важна информация за структурата му. Обясняват се всички известни негови свойства и се прави извод дори за съществуващите сили между съставните му елементи. Те са най-силните, известни досега, и са обратно пропорционални на квадрата на разстоянието между тези елементи (субфотони). Ще издържи ли проверката на времето този извод, зависи от необходимия анализ на едно откритие, което направих миналата година: не само атомните, но и планетните стабилни орбити са разпределени по определен дискретен ред, т.е. и те се квантуват. Ролята на атомната константа h(константата на Планк, делена на 2π) обаче трябва да заеме орбиталният момент на количеството на движението на Меркурий.
Тъй като евентуален преход между две стабилни планетни орбити би отнел милиарди години, възниква въпросът каква аналогия между необходимата за това енергия и фотона може да има. Какъв ще бъде тогава фотонът, остава въпрос. Най-вероятно обаче планетното излъчване ще бъде съвкупност от множество атомни и молекулни излъчвания и търсенето на пълна аналогия между атомното и гравитационното квантуване ще се окаже погрешно.
Това, което ни показва квантуването на планетите, е отказ от погрешните представи за неопределеност в атомния свят. Възвръщането на класическата нагледност в микросвета пък ще открие възможности за нови придобивки от атомния и молекулния свят.
Искам да предупредя обаче, че определеността в поведението на материалните обекти следва от законите за запазване. Неопределеност в бъдещето е възможна дотолкова, доколкото не познаваме обстоятелствата, които ни очакват. Но това не е повод да се отказваме от своите намерения и съответни действия, както и за фатализъм, тъй като въздействието върху дадена система зависи от нейната вътрешна организация.
И накрая, хилядолетният въпрос: откъде е у нас тази свободна воля? Отговорът е много прост: тази възможност е заложена в нас по силата на природните закони в процеса на еволюцията. Първоначално са оцелявали молекули, които са реагирали адекватно на определени външни въздействия. Тази реактивност се оказва решаваща за развитието на биологическите структури и за еволюционното вълшебство на живата природа.
Александър Карастоянов,
член на Интердисциплинната гражданска академия (ИНГА), действителен член на Нюйоркската АН и учен на 2008 г. според Американския биографски институт (АБИ). Автор на над 150 публикации, главно по теоретична физика с направления ядрена и атомна физика, квантова механика и относителност