1811 година е знаменателна за бойната история на българите. След 400 години робство се създава самостоятелен отряд към руската армия под наименование Българска земска войска. Източниците не показват точна дата. Но по-важното е, че в състава му влизат над 400 души. Това са наши емигранти във Влашко, Молдова и Южна Русия, избягали по време на размириците в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век. Формированието има собствено командване, знаме и печат като самостоятелна войскова единица.
За появата на тази своеобразна българска дружина голяма заслуга имат Георги Мамарчев и Софроний Врачански. В специално послание до цар Александър Първи Софроний го моли да вземе под скиптърна опека българите и във връзка с това да разреши изграждането на българска бойна формация. Руското главно командване установява преки контакти с него и така за първи път българите се възприемат като партньори и се признават за самостоятелен политически субект.
В Руско-турската война 1806-1812 г. отрядът участва изключително активно, особено в Дунавската кампания на генерал-фелдмаршал Кутузов. Българите се отличават особено след щурма на Силистра. Войната свършва, след като Кутузов обкръжава главните турски сили при Русе, които капитулират. След подписването на Букурещкия мирен договор на 29 май 1812 г. руснаците затвърдяват присъединяването на Бесарабия и Западна Грузия. Отрядът е разпуснат. Обаче след набезите на Наполеон срещу Русия се налага повторно събиране на Българска земска войска. Но веднага след победата на Русия отрядът отново е разформирован.
Независимо от комплексните цели на войната и нейните твърде условни, слаби резултати за интересите на българското население Земската войска има своето важно, бих казал психологическо гвардейско значение. Тези будни всеотдайни наши сънародници стават символично пионери на българското опълчение, едни от дедите на славната ни пехота. 200-годишнината на тяхната Земска войска заслужава тези скромни думи и поклона ни до земи!