МАСИ И ВЛАСТ – Паника в брой 19

VIII есе на Елиас Канети

Паниката в някакъв театър, както вече често се е отбелязвало, е разпадане на масите.
Колкото са по-сплотени хората благодарение на представлението, колкото е по-затворена формата на театъра, който ги обгражда отвън, толкова е по-бурно разпадането.
Възможно е обаче самото представление да не е създало истински маси. Често пъти публиката не се чувства завладяна и остава в театъра само защото вече е там. Онова, което пиесата не е била в състояние да направи, ще го стори нещо друго – огънят например. За хората той не е по-малко опасен, отколкото за животните, най-могъщият и най-древният символ на масите. Огънят внезапно изтласква до крайност онова, което винаги е съществувало у публиката като масово чувство. От общата, безусловна опасност се поражда общ за всички страх. Така за кратко време публиката се превръща наистина в човешки маси.

Ако хората не бяха в театър, биха могли вкупом да побягнат като стадо животни при опасност и чрез еднакво насочени движения да увеличат енергията на бягството. Активният масов страх от този тип е голямото колективно преживяване на всички животни, които живеят на стада и дружно се спасяват чрез бягство като добри бегачи.

В театъра – обратно, масите трябва да се разпаднат по най-насилствен начин. Вратите пропускат само един или няколко души. Енергията на бягството от само себе си се видоизменя в енергия на отблъскването назад. Между редовете може да премине само един, всеки грижливо е отделен от другия до него, всеки седи за себе си, всеки стои прав – за себе си, всеки има свое място. Разстоянието до най-близката врата е за всекиго различно. Нормалният театър е построен така, че да държи хората в неподвижност и да им предоставя свобода само за ръцете и гласовете – движението на краката е възможно най-ограничено. Т.е. внезапната команда за бягство, която огънят дава на хората, веднага се сблъсква с липсата на възможност за общо движение. Вратата, през която всеки трябва да премине, която всеки вижда, в която вижда себе си – ясно отделен от всички останали, е рамка на картина, която твърде скоро го завладява. Така масите още във върховата си точка на обединение трябва насилствено да се разпаднат.

Рязката промяна личи по най-необузданите индивидуални тенденции: хората се блъскат, бият се и настървено тъпчат всичко наоколо. Колкото повече човек се бори „за собствения си живот”, толкова по-ясно става, че се бори срещу другите, които му пречат от всички страни. Те стърчат там като столове, балюстради, затворени врати, с тази разлика обаче, че засягат него. Те го притискат откъдето им е угодно или всъщност, накъдето притискат сами себе си. Няма пощада за жени, деца и старци, никой не ги различава от мъжете. Характерно е за онова състояние на масите, в което всички са равни – и дори когато човек престава да чувства себе си като част от масите, той все още отвсякъде е обкръжен от тях.

Паниката е разпадане на масите в самите маси.

Отделният човек отпада и иска да се изплъзне от тях, които са застрашени като цяло. Но понеже физически все още се намира сред тях, той трябва да се опълчи срещу себе си. Да се остави сега в техните ръце, би означавало да загине, тъй като самите те са застрашени от гибел. В подобен миг той не може достатъчно добре да изяви своята индивидуалност. С удари и блъскане той предизвиква удари и блъскане. Колкото повече удря, толкова повече е удрян, толкова по-ясно чувства себе си, толкова по-зримо се очертават отново за самия него границите на неговата собствена личност.

Невероятно е доколко масите наподобяват огън при схватка с борещия се срещу тях - досущ както пламъците си играят с оногова, който се опитва да се спаси от тях. Хората, които той блъска настрани, са за него като горещи предмети, досегът с тях е враждебен, те застрашават всяка част от тялото му. Всеки, който се изпречва на пътя му, бива заразен от тези враждебни намерения на огъня. Начинът, по който се разпространява огънят, постепенно обгражда някого и в крайна сметка изцяло го обкръжава, наподобява твърде много поведението на масите, застрашаващи един-единствен човек от всички страни. Непредвидимите движения в тях, размахването на ръце, юмруци, крака, са като пламъците на огъня, които могат да лумнат ненадейно и навсякъде. Огън при горски или степен пожар – това са враждебните маси.

Силно чувство за отпор срещу тях се събужда у всеки човек. Огънят като техен символ е навлязъл в неговото душевно битие и е станал неотменна част от него. Онова енергично тъпчене върху хората обаче, което толкова често се наблюдава при паника и изглежда безсмислено, не е нищо друго освен тъпченетона огъня.

Паниката като разпадане на масите може да се предотврати само като се удължи първоначалното тяхно състояние на единен страх.