Съставът на новото 45-о Народно събрание вече е факт. Тържественото заседание и програмните речи на представителите на парламентарни групи показаха впечатляваща липса на интерес към реалните проблеми на България. ГЕРБ обясни как и колко народът продължава да ги обича, след като ги е класирал на първо място; „Има такъв народ“ определиха своите приоритети – нови изборни правила и партийна субсидия от 1 лев; БСП отново се закле, че няма да подкрепи правителство на ГЕРБ; ДПС за енти пореден път разви абстрактните си разсъждения за демокрация; „Демократична България“ единствена показа виждания за някаква бъдеща политика – избра си за предмет язвите на правосъдната система; „Изправи се! Мутри вън!“ емоционално обясниха как са дошли, за да изгонят мутрите вън.
Може ли България нещо да направи, за да започне да се измъква от последното място на всички европейски класации за нормалност, за такова нещо не чухме. „Височинната болест“, омагьосването на народните избраници си остава в сила – по време на предизборната борба ставаше дума за бъдещето на България, днес по този въпрос цареше пълна амнезия.
В целия букет от отсъстващи притеснения едно блестеше с особена яркост. Притеснението, че съвсем скоро България може да бъде вкарана във война. Притеснението, че снаряди са надвиснали над регион, в който живеят над 70 000 българи. Тревогата, че нашето Черно море е на път да стане поле на кървави сблъсъци. Тревогата, че страната ни е на една крачка от това да се превърне в мишена на смъртоносни ракети.
Дори тази липса на безпокойство не беше най-впечатляващото нещо. Изумително и умилително беше споменаването на няколко пъти от няколко субекта на нашата, българска, атлантическа вярност. Вярност към какво? Към морал, принципи и прогрес? Или проста, провинциална вярност към геополитическа сила, която навсякъде се разпорежда със съдбата на народите? Някаква шутовска гордост, че можем и ще бъдем „вярно куче“. Най-интересното в този раболепно деклариран атлантизъм беше чифтосването му с европейската ориентация на България. Сякаш европейска принадлежност и атлантическа вярност към САЩ са скрепени в свещен, непоколебим съюз. Сякаш Европа няма свои интереси, свои ценности и свои цели, та трябва да лъска постоянно щиковете на американския войник НАТО. Обидно е, че тази нагласа се поднася като върха на цивилизационен прогрес.
Да, ще се присмее някой, тези хора и тази позиция са изборът на българския народ. Точно така. Тази позиция си избра българският народ. В миналия парламент поне имаше „Атака“, за да защитава друга, за мен нормална, пробългарска геополитическа ориентация. Сега, в това 45-о Народно събрание, явно всички са „прогресивни“ и верни атлантици. Явно в обществото тези, които искаме друго геополитическо мислене в българска политика, сме малцинство. Борбата ни обаче сега започва! В човешката история прогресът винаги е тръгвал от плещите на малцинства. Ние няма да направим изключение.