от проф. Евгений Сачев
България трябва да не прави никакъв компромис със своята история, култура и език
Ръководните кръгове на Сърбия си поставят за цел да търсят излаз на море на юг през Македония. Този факт лежи до голяма степен в основата на изкуствено създадения „македонски въпрос“ и на сръбско-българските отношения от края на XIX в. Той стои в основата и на македонизма като политическа концепция.
Националната идентичност и културното единство на българското население в българската област с историко-геогрфското название „Македония“, както и че това население е неразривна част от състава на останалия български народ, са изтъкнати в редица изследвания, написани от безспорни български по своя произход и национално съзнание възрожденски дейци, мнозина от които са от Македония: Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, братя Миладинови, Йордан Джинот, Георги Динков, Райко Жинзифов и редица други. В произведенията на тези видни български общественици се разкрива българският възрожденски процес в неговата цялост, целенасоченост и всеобхватност на земите, където живее българско население. Националната идентичност включва кумулативно единство на национално самосъзнание, официален език, вероизповедание и материална и духовна култура.
През периода на османското иго в българското историко-географско землище, християнин е равностойно на българин. Борбата за национално освобождение на българския народ е свързана с утвърждаването на националната идентичност. Този по същество етногенетичен, етнокултурен и етнорелигиозен процес осъществява преобразуването на българската народност в българска нация. Никъде и при никакви обстоятелства не става дума за отделен етнос или етнична общност „македонци“ или „македони“. До 1944 г. нито македонска държава, нито македонски народ, нито македонски език не съществуват.
Единството на българския възрожденски процес се определя от общите условия на социално-икономически, политически и културен живот и от общите задачи, които стоят за разрешение пред българския народ през епохата на Възраждането – унищожаване на османската феодална система и премахване на османското политическо господство. Към тези две основни задачи се прибавя и борбата за освобождение на българския народ от властта на Цариградската патриаршия и за създаване на българска национална църква.
На много места, в това число и в Македония, възрожденският процес започва с борба против властта на Патриаршията, която е една от главните пречки за формирането на българската нация.
Поради причини от обективен характер Българското Възраждане и борбите на българския народ за национално освобождение започват по- късно, в сравнение със съседния гръцки и сръбски народи. Още в началото на XIX в., в резултат на въоръжено въстание, се създава самостоятелна сръбска държава. Малко по-късно, след продължителна националноосвободителна борба, се създава и самостоятелно гръцко кралство. Тези две държави обаче не обхващат в своите граници цялото сръбско и гръцко население. Значителни части от него продължават да се намират под османска власт. Оттук и естественият стремеж да се продължи борбата за национално освобождение и обединение на тези народи. В своята освободителна борба сърбите и гърците се стремят да получат подкрепата не само на своите сънародници, но и на останалото поробено балканско население. Заедно с това се пораждат тенденции за включване в границите на Сърбия и Гърция на чуждо – несръбско и негръцко население. Това намира израз във великодържавните планове на гръцката и сръбската буржоазия, в т.нар. „Мегали идея“ и „Начертанието“ на Илия Гарашанин от 1844 г. По-късно,
през 60-те години на XIX в., идват и първите споразумения за подялбата на Балканския полуостров на сфери на владение между Сърбия и Гърция (Първият балкански съюз).
Тези споразумения отричат правото на българския и албанския народ за самостоятелно развитие и за образуване на самостоятелни държави.
Сръбските управляващи среди мечтаят за обединяване на всички южни славяни под скиптъра на сръбските монарси, като се увличат от идеята Сърбия да изиграе ролята на Балкански Пиемонт. 60-те години сръбските управляващи среди и сръбската буржоазна интелигенция не поставят под съмнение българската принадлежност на славянското население в Македония. Дори в Белград се издават книги, които разкриват българския характер и принадлежност на славянското население в Македония. Такава е книгата на Ст. Веркович „Народни песма македонских бугара“ (Београд, 1860 г.). Създаването на организирано и независимо българско националноосвободително движение през 60-те и 70-те години на XIX в. поражда промяна във вижданията и политиката на сръбските управляващи среди спрямо българския възрожденски процес. Създава се определен стремеж да се задържи развитието на този процес и започва дейност за изменение на националното съзнание на българското население в Македония и Западните български земи. Тази дейност се засилва след учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Изразител на тези нови тенденции е сръбският шовинист М. Милоевич, който развива „теорията“ за сръбския характер на населението в почти всички български земи, без най-крайните източни територии. Против „теорията“ на М. Милошевич, както и против първите опити на сръбските управляващи среди да изменят националното съзнание на българите в Западна България и Македония, остро реагират българските революционни демократи Г. С. Раковски, В. Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботев и др. Против тях се обявява решително и сръбският революционен демократ Светозар Маркович. Развитието на събитията в края на 70-те години на XIX в. е неблагоприятно за осъществяване на националното освобождение и обединение на българския народ.
Въпреки признаването на българския характер на мнозинството от населението в Северна, Южна и Югозападна България от Цариградската посланическа конференция западните сили, настроени враждебно спрямо Русия, отказват да признаят резултатите от Освободителната руско-турска война в 1877-1878 г. Постигнатото национално обединение на българския народ, по силата на Санстефанския договор, е разрушено от постановленията на Берлинския конгрес.
Южна България е обявена за административно-автономна област, а Македония остава под пряка турска власт. На Берлинския конгрес, сръбската делегация, начело с Й. Ристич представя меморандум против Санстефанския договор и изявява териториални претенции спрямо България. Тя иска да бъдат включени в границите на сръбската държава западните български земи с градовете Видин, Белоградчик, Пирот, Трън, Брезник, Кюстендил и др. до р. Струма и цяла Северна Македония. В приложената карта към меморандума населението в цяла Македония е означено като сръбско. В отговор на постановленията на Берлинския конгрес, през есента на 1878 г., в поречието на реките Струма и Места избухва националноосвободително въстание (Кресненско-Разложкото), което е продължение на българската националната революция през 70-те години на XIX в. То обаче завършва с неуспех и в Македония се запазва турската власт.
През първите години след Освобождението, в Княжество България, Източна Румелия и Макeдония се води агитация и се създават организации за пълно освобождаване и обединяване на българския народ. Тази борба е продължение на делото на българските революционери от епохата на Възраждането. През 1885 г. тя довежда до съединение на Северна и Южна България. Под предлог, че е нарушено равновесието на силите на Балканите и подтикван от австро-унгарското правителство, сръбският крал Милан обявява война на България. Войната завършва с победа за България и укрепва надеждите на поробеното население в Македония и Одринско за национално освобождение.
След Сръбско-българската война сръбските управляващи среди засилват дейността си сред българското население в Македония. През август 1886 г. се създава специална организация „Св. Сава“ за водене на сръбска национална пропаганда в Южна Сърбия и Македония.
Организацията се стреми да открива сръбски училища и да привлича на обучение в Сърбия деца от двете области. Тази дейност намира подкрепа в лицето на руските консули в Македония и на самото руско правителство. Руските консули, в противоречие с предишните си твърдения, започват да отричат българския характер и принадлежност на славянското население в Македония. Тази промяна се дължи на разрива, който настъпва в българо-руските отношения през управлението на Регентството и т.нар. Стамболов режим (1887-1894 г.). Сръбското правителство ловко се възползва от противоруската политика на българската буржоазия, ръководена от Стефан Стамболов. От 80-те години на XIX в. Сърбия се стреми да се освободи от австро-унгарска опека, като търси подкрепата на Русия. Нейните интереси са близки с интересите на Русия за преграждане пътя на Австро-Унгария и Германия на изток и за освобождаване на намиращите се под австро-унгарска власт славянски земи. В края на XIX и началото на XX в. Германия и Австро-Унгария се превръщат окончателно от съюзници в главни врагове на Русия, които заплашват нейните интереси в Европа и на Балканите. Оттук и сближението на Русия с Франция и подкрепата на Сърбия, гледана като преден пост в борбата на Русия и на славянството против Австро-Унгария и против експанзията на германизма.
За да се освободи от икономическата и политическата опека на Австро-Унгария, Сърбия се нуждае от излаз на море.
На запад нейният път е препречен от Австро-Унгария, която владее Далматинското крайбрежие, Босна и Херцеговина и има влияние сред католишкото население в Северна Албания.
При това положение ръководните кръгове на Сърбия си поставят за цел да търсят излаз на море на юг през Македония. Този факт лежи до голяма степен в основата на изкуствено създадения „македонски въпрос“ и на сръбско-българските отношения от края на XIX в. Той стои в основата и на македонизма като политическа концепция.
Първоначално сръбските териториални претенции се ограничават само за Северна Македония, чието население се обявява за сръбско. След това те обхващат Централна и Западна Македония с предложение за дележ на македонските земи между България и Сърбия. Когато България губи Междусъюзническата война, такъв дележ се осъществява между Сърбия и Гърция, като цялото славянско население във Вардарска Македония се обявява за сръбско. Сръбската политика спрямо Македония в началото на XX в. най-ясно е разкрита от Нови Мирмидов в „Македонска зора“: „На Сърбия ѝ трябва излаз на море, а него сега може да го търси само през Македония. Македония ѝ е нужна на Сърбия, за да може да съществува и да живее – ако не цялата Македония, то поне западната ѝ половина. Да няма ни един сърбин там, Сърбия пак ще се бори на живот и на смърт с всички и с всеки, който би ѝ се изпречил на пътя.“
Сегашните власти в Северна Македония провеждат политика на антибългаризъм в разрез с всички постигнати досега споразумения с Република България. Подобно поведение е недопустимо и не трябва да се толерира.
Названието „македони“ не е етнично. То, както и названията „траки“ и „елини“ прозлизат съответно от историко-географските названия Македония, Тракия и Елада. Има траки и елини, има и македони. Няма траки и елини като етнични общности, няма и македони като народ! Република България трябва да не прави никакъв компромис със своята история и със своите култура и език.
Известно е, че в основата на тероризма стои кризата на ценностите. Това, което правят северо-македонските власти в последно време може да се определи като културен тероризъм спрямо Република България. А с терористи не трябва да се преговаря!