Сълзите на Левски в брой 172

Сълзите на Левски
Категория: Сърцето, душата

Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страш­ното е, че този народ продължава да ражда предатели.

Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - така­ва е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.

Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левски - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - министър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живо­та си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт ?

Бог е създал хората свободни и равни и еднакво про­тивни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб, такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомо­та...

Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да тревожи и да пита:

Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Бра­тя и равни ли сте помежду си?

Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служеб­ната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...

Има ли още робски души в свободното ми отечество?

Из "Български Хроники", Стефан Цанев

Статията е прочетена 535 пъти
Назад към брой 172Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2021