VII есе на Елиас Канети
Религиите, които имат общи изисквания към вярващите и са вече признати, твърде скоро изместват акцента при привличане на привърженици.
В началото целта им е да достигнат и спечелят всички, които могат да бъдат достигнати и спечелени. Масите, които неясно изплуват в далечината пред тях, са многообразни – всяка отделна душа воюва сега и всяка душа трябва да стане тяхна.
Но борбата, която новите религии трябва да издържат, буди постепенно някакъв скрит респект пред противника, чиито институции вече съществуват. Те виждат колко е трудно да се укрепят. Все по-важни им се струват институциите, които им предлагат солидарност и трайност. Подстрекавани от противниците си, те правят всичко възможно сами да създадат такива институции и щом успеят, с времето институциите стават най-важни.
Тежестта на институциите, които поемат вече свой самостоятелен живот, намалява постепенно енергията при първоначалното вербуване. Църквите се строят така, че да поемат вярващите, които вече са налице. Разширяват ги сдържано и предпазливо, когато това наистина се налага. Има една силно изразена тенденция да се обхванат съществуващите вярващи в отделни множества.
Тъкмо защото вярващите вече са станали много, склонността на масите към разпадане е твърде голяма и представлява опасност, която непрекъснато трябва да се предотвратява. Някакъв усет за коварството на масите е, така да се каже, в кръвта на исторически образувалите се световни религии. Създадените от тях традиции, които са задължителни, напомнят как ненадейно и неочаквано са възникнали тези религии. Чрез ересите, от които църквата се бои и които преследва, същите чудеса се насочват срещу религиите и раните, които им нанасят, са болезнени и неизлечими.
И двата процеса – стремителното нарастване в началото и не по-малко бързото разпадане по-късно, поддържат винаги нащрек недоверието на църквата към масите. Онова, което тя желае да има – за разлика от ересите, е едно послушно стадо. Обикновено вярващите се разглеждат като овце и биват хвалени за проявеното покорство. Те се отказват изцяло от главната тенденция на масите към бурен растеж. Задоволяват се с една временна фикция за равенство между вярващите (което обаче никога не се спазва твърде строго), с определена плътност, която се поддържа в умерени граници, и ясно определена цел. Поставят охотно целта в далечината – в някакъв свят, където няма да пристигнат всички едновременно, тъй като някои остават живи, свят, който трябва да се заслужи с много усилия и покорство. Постепенно посоката остава най-важна.
Колкото по-далечна е целта, толкова по-големи са изгледите за устойчивост. Така че крайно необходимият принцип на нарастването се замества с нещо съвсем различно –повторението. На определено място, в определено време се събират вярващите. Постоянните, винаги едни и същи церемонии ги довеждат до състояние на всеобща благост – трогват ги, без да ги правят опасни, и те скоро свикват с това състояние. Усещането за единство им се внушава дозирано. От правилността на това дозиране зависи устойчивостта на църквата.
Независимо как са привикнали хората към това прецизно повтаряно и прецизно дозирано преживяване в църквите или храмовете, те вече не могат да се лишат от него. Зависими са от него така, както от храненето и от всичко друго, което е част от тяхното битие.
Внезапната забрана на култа, потискането на религията им с някакъв държавен едикт могат да останат без последствие. Нахълтването в грижливо балансираното им битие ще доведе след известно време до отприщване в отворени маси.
Последните ще придобият по-късно всички елементарни свойства, които вече са ни известни: Нарастват стремително. Установяват действително, а не фиктивно равенство. Осигуряват си нова и вече много по-голяма плътност. Отказват се за момент от онази далечна и трудно достижима цел, в стремеж към която са били възпитавани, и налагат на нейно място друга, в конкретните условия на своето битие.
Всички внезапно забранени религии си отмъщават, придобивайки един вид светски характер: След отприщването на масите с неочаквано голямо ожесточение, напълно се променя характерът на вярата на масите, без те сами да разбират естеството на тази промяна. Смятат, че изповядват предишната вяра, и мислят, че се придържат към най-дълбоките си убеждения. Но в действителност изведнъж са се превърнали в нещо съвсем друго, обзети от острото, неповторимо и единствено чувство, характерно за отворените маси, каквито те вече са и от които не искат да се откъснат за нищо на света.