Дейците и тружениците в българската наука заемат своето значимо и достойно място в духовния пантеон на българските будители. В своята неуморна, безкористна и плодотворна работа, обаче те повече или по-малко са се сблъсквали със случаи на кражба на идеи, а и на научни приноси. Причината за всички тях и казано в най- общ смисъл е естеството на тяхната работа, както и условията и променящите се обстоятелства в които тя се осъществява. Самото плагиатство по традиционното си значение специално в научните среди е определяно като грабеж или похищение на цели текстове, резултати и постижения. В речниците същото понятие се дефинира най-често като издаване на чуждо произведение за собствено. Това отвратително явление специално по отношение на авторството в науката у нас означава социално допустимо легитимиране, правно признаване на един похитител, на един крадец на научен труд и на научен принос.
Казано иначе, този проблем не е нов за българската наука. Нека в същия смисъл да цитираме един известен български учен – проф. д-р Стефан Робев. Той е два пъти доктор на науките – доктор на биологическите науки и доктор на химическите науки, откривател и изобретател и автор на много книги. В тяхното съдържание (вж., например, Робев, Ст. Цената на откритията, София, 1981 и др.) са изследвани много въпроси, които непосредствено засягат проблемите на научното творчество, включително и този за авторството в науката и за възможностите за злоупотреба с него, т.е. за фактите на присвояване на чужд труд и принос. По повод на това грозно явление възникват редица въпроси като първият от тях е за това правен ли е у нас анализ, къде най-често намира проявление същият този безобразен феномен? И още един въпрос – подобен анализ правен ли е специално по отношение на хората, които участват във функционирането и развитието на структурите на висшето образование? На пръв поглед това са само обикновени въпроси, но към тях могат да бъдат прибавени и много други също така „обикновени“ или „простички“ въпроси, които вълнуват хората и не само тези, които наричаме членове на научната или на академичната общност.
Очевидно, по отношение на плагиатството, както това твърди цитираният по-горе български автор, трябва да се работи много внимателно, да се прецени обективно ролята на общественото мнение, на морално – етичните фактори, а също така и на финансово – икономическия аспект и съвсем на последно място – и ролята на разнообразните т.нар. лични взаимозависимости, а и на много други причини, свързани например, с поведението на лицата, които заемат различни властови, ръководни позиции в съответните научни общности и др.
Убедени сме, че плагиатството в структурите на висшето образование не бива да бъде подминавано с лека ръка най-малкото поради факта, че чрез него се поставя основата на бъдещи корупционни действия, началото дори и на цели – недопустими от всякаква гледна точка – практики, които неминуемо обхващат повече хора от съответната академична общност. При това и според нас, същата тази академична общност рано или по-късно и ако по някакъв начин не прояви усилия да противодейства, а мълчаливо и безропотно се примирява със случващото се – тогава тя неотвратимо се превръща в антипод на самата себе си, т.е. самата тя става действен съучастник и по този начин легализира кражбата на научните постижения!
Отделно от казаното нека да се замислим малко, как постъпки от подобно естество са оценявани от възпитаниците на висшите училища – студентите и докторантите, т.е. от страна на бъдещите високо квалифицирани специалисти в различните области на обществената жизнедейност?
В деня на народните будители, значението на който свързваме с пиетета на българите към паметта на тези, които са изградили националното ни самосъзнание - на пръв поглед изглежда, че съвсем не на място се поставя въпроса за плагиатството в науката. В същото време, тъкмо това, което е в сърцевината на същия този празник – православието, науката и просвещението - ни принуждава да привлечем общественото внимание към това позорно явление и най-вече към причините за неговата поява, както и към възможностите за отстраняването му.
Неопровержимите факти за присъствието в структурите на висшето образование в страната на доказани плагиати и то на най-високо равнище особено през последните десетина години са съпоставими с кардиналните промени в законодателството и най-вече с последиците от приемането на т.нар. „закон Игнатов“. Съвсем не случайно и в настоящето 44 НС бяха гласувани и приети редица решения, които според законотворците в него би трябвало да минимизират или да отстранят вредните последици от същия този закон. Според нас, обаче приетите решения в същия смисъл са недостатъчно ефективни и тъкмо поради това открояват необходимостта от изработването и приемането на съвършено нов закон за развитието на академичния състав, който строго и безотказно да ликвидира възможността за появата на плагиатството в научното творчество.
Основният извод, който можем да направим от гореизложените истини, обстоятелства и причини директно ни насочват към въпроса за адекватното оценяване на академичния труд и на неговите постижения. Според нас, това адекватно оценяване противостои на комерсиализма изобщо в науката, който също така през последните години намери своето агресивно, твърде арогантно и безкомпромисно проявление у нас. При това плагиатството рязко контрастира с безусловния принос на редица съвременни български учени и доказани творци в науката, които успешно следват заложените през изминалите векове и десетилетия традиции на благородното и свято дело на българските будители.
Проф. д-р, инж. Пламен Братанов, доктор на социологическите науки