След края на 14-ти век за нас българите настъпват три тъмни, страшни и безпросветни века, поради различието на езика ни спрямо този на поробителите ни османци. Благодарение на християнската вяра, църк-вите, манастирите и разбира се Паисий Хилендарски написал ,,История славянобългарска” сме оцелели като народ.
Към края на 18-ти век, Отоманската империя започва да запада и се различава съществено от европейската цивилизация и образование. Създа-ват се интензивно църковни училища, които към средата на 19-век са над 1500. Първоначално тези училища са били килийни с учители монаси, по-мещавали са се в манастирите или в малки стаи към църквите. Наблягало се е на елементарната аритметика, на естествознанието, на четмо и писмо, и разбира се на вероучение. От друга страна, поради недостига на учители, се е практикувало и взаимообучението, при което по-големите, будни и по-образовани юноши са обучавали (под наблюдението на учителите), по малките и начинаещи ученици от долните класове.
В началото на 19-век започват да се създават и така нар. класни български училища – главно в градовете с наети учители, преподаващи основ-но дисциплини с граждански харктер като математика, география, история, естествознание. Водили са се часове по вероучение и граматика на родния ни български език създаден от братята Кирил и Методий и признат от католическата църква в Рим. Учениците са имали часове по рисуване и гимнастика.
Започват да се печатат у нас и в съседните нам страни учебни помагала, книги, вестници, календари на български език. Печатат се и щам-пи, изработени с помощта на модерната по онова време технология на литографията, изработена върху камък или медна плоча. Текстовете печа-тани и издавани извън рамките на султанската империя (Белград, Браила, Букурещ, Одеса и др.) са били с противодържавно съдържание и призо-вавали за обединение на славяните и всички поробени от османците на-роди. По този начин се поддържал българския дух и вярата в предстоящото освобождение от братята славяни (преди всичко руснаци).
По същото това време в по-голямата част от българските села и градове са се строели училища. Обикновено това са били по представи-телни сгради според разбиранията за онова време. Строели са се и се обно-вявали православни църкви (по-ниски сгради от джамиите, според нало-жените норми от онова време) в които се е служело на църковно-славянски език. Даскалът (учителят) е бил уважавана личност с добра годишна зап-лата, събирана с волните пожертвувания на родителите на обучаваните български деца и под контрола на българската общност в съответното населено място. За по-образованите българи даскалуването и свещенослуженето са били едва ли не двете единствени възможности за интелектуален труд в рамките на видимо загниващата империя на османците.
Теологическо образование се е получавало основно в Русия и в този смисъл трябва да се признае, че след края на 18-ти век султанската власт не е препятствала желаещите българи да се образоват за бъдещи свеще-ници, ръкополагани впоследствие от няколко по-висши духовни сънов-ници. Създават се и функционират три български гимназии в Болград (Бе-сарабия - днешна Република Молдова), Пловдив и Габрово. Гимназистите са имали висок обществен статус, като след тяхното успешно дипломиране са били наемани за учители отново в гимназиите.
Известни и богати българи са финансирали будните младежи да следват във висшите училища на страни с утвърдена университетска дей-ност. До Освобождението ни през 1878 г. в Русия са завършили около 800 човека, в Османската империя около 400, в Сърбия, Румъния и Австро-Унгария около 200 души, в Гърция и Чехия по около 100 и др. Структурата на образователната ни система от онова време се е различавала в голяма степен спрямо съвременната. По същество това е била отвоювана в рамки-те на империята дейност, свързана с оцеляването на българския дух, вяра и надежда за Свобода.
С основание трябва да се смята, че организираната револю-ционна дейност за национално освобождение (Г. Раковски, В. Левски, Хр. Ботев и останалите) е предшествана от просветителската и църковната. Учителите в училищата, свещениците в църквите, монасите в манастирите и тези наши сънародници които са работили в читалищата, са нашите будители, които са поддържали огъня на българщината в онзи тъмен период от съществуване ни на Балканите.
Николай Ив. Петров, проф. д.т.н., д.ик.н., академик на АИР и Сърбия