Един човек загубил младостта си.
Загубил я много, много рано, още преди да достигне достолепната възраст на старците.
Натъжил се човекът, заскитал небрежен, изпосталял и брадясал по улиците и все му се струвало, че отнякъде ще изскочи загубената му младост.
Щастливата му младост!
Тази, с която си мислел, че ще бъде винаги силен, здрав и красив и че морето е до колене.
Ала изведнъж се оказало, че морето не е до колене. И по-точно, Морето на старостта не било до колене. Същото това море, което първо стигнало до главата му, а след това го погълнало изцяло.
Студено и страшно било във водата. В началото човекът се боял да погледне, но сетне отворил очи и видял, че в Морето на старостта плуват не риби, а болести, коя от коя по-страховити и коварни. Стар и отслабнал бил вече човекът, не съумявал да плува бързо, за да им се изплъзне, и те скоро го нападнали. Много обичали болестите старците, все на тях налитали… Помогнал му случаен кораб със странното име „Болница” и корабните лекари доста се поизпотили, докато го излекуват. Укрепнал той, почувствал се по-млад. По едно време дори му се сторило, че изплувал от Морето на старостта. Ала онази истинската, най-първата, най-вълшебната младост все така я нямало. И тръгнал той да я търси.
Спрял пред бюро за загубени вещи. Мислел си, може пък да я е намерил някой тази негова загубена младост, да я е предал тук и… Но - уви! Имало там, наред с чантите и разни прашни дреболии, една загубена любов, няколко загубени илюзии, и една мечта дори имало…
- Намерили я край Пътя за славата и ни я донесоха - поясни служителят. - Не ни е за пръв път да ни носят мечти, изглежда много хора губят мечтите си, тръгнат ли да гонят славата…
Добавил и още нещо в смисъл, че „Като не внимавате…” или нещо подобно, но…
Но младостта не се виждала никъде.
И пак брадясал човекът, и пак заскитал из улиците, и пак му се струвало, че все ще изскочи от някъде милата му младост… Докато не решил да поразпита Книгите.
Книгите веднага му казали, че е трябвало много по-рано да се обърне към тях. И че ако ги е бил посетил по-рано, особено Природонаучните книги за здравето, със сигурност нямало да загуби така бързо младостта си.
Ама че умни били тия книги! Говорели като истински мъдреци:
- Човекът е най-висшето живо същество на Земята - уверявала една от тях. - И тъй като е част от природата, той се управлява от природните закони. Следователно, системното нарушаване на природните закони води до болести, преждевременно остаряване и смърт.
- Докато сме здрави или се чувстваме здрави - обяснявала друга книга, - ние експлоатираме органите си безогледно, без да се замисляме за последствията. Дори към машините човекът се отнася далеч по-грижливо!
Стоял човекът, слушал и все по-засрамено свеждал очи. Неудобно му било за дните, прекарани от него в дегенериращо бездействие, за зачервените от алкохола безсънни очи, за опушените кафенета, където миг след миг, час след час, малко по малко бил загубил младостта си. Или по-точно - част от нея. Другата част била останала в лъскавия автомобил, обрекъл го на съмнителен разкош и обездвижване.
Ах, колко смален, колко съсухрен изглеждал той! И сякаш се състарявал все повече…
Строполил се на пейка в парка.
- Защо сте тъжен? - чул глас.
Вдигнал глава и видял двама души. Художник и писател-сатирик, както станало ясно по-късно.
- Загубих младостта си. Напразно се лутам да я диря къде ли не.
- Младостта си ли? - усмихнал се художникът. - Нима искате да живеете вечно? Не, господине, не - това е невъзможно. Само изкуството е вечно, а животът е кратък.
- Не си съвсем точен - намесил се и сатирикът. - Вечно е само едно изкуство: изкуството да се живее.
- А не можете ли все пак да ми помогнете нещо за тая моя младост? - настоял на своето нещастникът.
Сатирикът се замислил.
- Знаеш ли, има едно средство младостта ти сама да се завърне при теб: почни да се смееш по-често.
- Да се смея?
- Да. Смей се колкото можеш по-жизнерадостно, така че цялото ти тяло да се тресе от смях.
Човекът го загледал недоверчиво.
- Не се учудвай! Не аз, Хуферланд го е казал: „От всички телесни движения, които разтърсват тялото, смехът е най-здравословното: той подпомага храносмилането, кръвообращението, ободрява жизнената сила на всички органи”. Смехът ще ви подмлади, ще видите…
Съвсем се объркал човекът. А можеше, можеше тъкмо с него да не се случва всичко това!
Можело е, но при едно условие: ако знаеше, че каквото се посее на младини, това се жъне на старини. Не може да посееш бурени, а да жънеш жито! Не може да посееш болести, а да жънеш здраве! А самата старост по правило не е страшна, напротив - тя е топлото жътвено лято за всеки човек. Не с тревога трябва да се очаква тя, а с радостно предчувствие - така както човек очаква жетвата. Да се боиш от старостта е все едно да боготвориш сеитбата, а да трепериш от жътвата като от зъл демон.
Защото някои хора не сеят здраве и бъдещи успехи.
И после клюмат, стърчащи самотно сред безплодните поля на старостта.
Човекът беше един от тях.
Той стана от пейката и бавно тръгна по алеята. Едно беше сигурно: тя нямаше да го заведе при Младостта.
*Есето получи първа награда на Деветото издание на литературния конкурс „Ний всички сме деца на майката земя”, организиран ежегодно от Столична община и Народно читалище „Христо Смирненски” в София.
Дали
Дали всички думи са казани
и всички песни- изпети?
Нали не всички истини са опазени
и не всички грехове- опростени?
Ако беше така, как бихме живели
на тази страдна, жадна земя-
като реликви ли, единствени оцелели?
Няма да чувстваме нежни трепети,
няма от нищо да ни боли,
Ще живеем предълги столетия
като митични бели орли.
Може би ще знаем всички тайни,
ще потъваме във великата бездна,
но пак нашата жажда безкрайна
ще роди нова космогония звездна.
Лидия Бойкова
МОЕ ЧЕДО, СНОЩИ ТЕ СЪНУВАХ.
Беше толкова мъничко, добро.
Гукаше ми сладко, сладко,
беше мъничко едно.
Мое ангелче ти малко,
безгрижно като ден.
Главица сгуши на моето рамо,
играеше спокойно с мен.
Колко често след този сън гадаех
каква ще бъде твоята съдба.
Отдавна в люлка съм те аз люляла,
а сега нощем ти казвам: ела!
Ти отдавна вече си пораснал,
а аз съм с посребрени вече коси.
Всяка вечер за теб се моля, сине,
дните ти да бъдат щастливи и добри!
Мария Славова, Варна