Книга за езиков феномен, създаден преди повече от век, намерил благодатна почва за развитие в България в брой 168

Книга за езиков феномен, създаден преди повече от век, намерил благодатна почва за развитие в България
Категория: Сърцето, душата

Неотдавна у нас се появи нова книга, посветена на един културен, обществен и интерлингвистичен феномен. Корените му са във втората половина на 19 век, когато България след 500 години липса на държавност след Руско-турската война през 1877/78 година отново влиза в семейството на европейските държави, макар че ще и трябват още три десетилетия да стане самостоятелно решаваща съдбата си. Будни българи, независимо че по онова време българският литературен език още не е бил напълно оформен, възприемат възторжено реализацията на една вековна идея, чийто носители са били ренесансовите просветители на Европа.

Заглавието на книгата е „Под зеленото знаме”. Това не е обаче „зеленото знаме” на еколозите, както някои биха предположили, а зеленото знаме на есперантското движение, появило се през 1887 година след публикуването  от полския лекар Лудвиг Лазар Заменхоф на учебник за международния език есперанто. Новопоявилата се наскоро на българския книжен хоризонт книга е „Книга първа” от предвиждания двутомник, свързан с историята на Българското есперантско движение. Авторът и – академик професор Димитър Папазов – е бил активен участник в продължение на повече от 6 десетилетия в есперантското движение  като обикновен член на Българския есперантски съюз /БЕС/, председател на есперантско дружество, председател на младежка секция, председател на Организационен комитет за подготовката  и провеждането на световен младежки есперантски конгрес в България, секретар и главен секретар на съюза в един от най-цветущите периоди на съществуването му през 80-те години на 20 век, повече от 10 години член на ръководния орган на Световната есперантска организация в Ротердам, Нидерландия. В научно изследване, публикувано на гръцки език, Димитър Папазов е представен като един от 500-те най-видни последователи в света през последните 125 години на автора на международния език есперанто Л. Л. Заменхоф с голям принос за развитието на есперантското движение. Неслучайно през 2013 година в Берлин в Германия е издадена негова мемоарна книга като деятел на българското и международното есперантско движение.

Книгата обхваща периода от създаването на първия есперантски клуб в България през 1889 година – само две години след появата на международния език, един от първите след тези в Германия и Русия, издал второто в света есперантско списание у нас – до края на 70-те години на 20 век, когато през 1978 година във Варна се провежда 63-я Универсален конгрес на Есперанто с повече от 5000 участници от над 100 страни по света, а във Велико Търново 34-я Световен младежки есперантски конгрес. Авторът проследява, изхождайки от дългогодишните си изследвания на българското есперантско движение, развитието му, свързано и с работата на БЕС след 1907 година като организатор на разпространението на есперанто, спирайки се на мястото му в обществения живот на страната и връзките му с различните политически тежнения у нас през годините въпреки че то по принцип има неутрален характер.

 Особено интересен е периодът след Първата световна война, когато в Лигата на народите се разглежда въпроса за приемането на есперанто като международен език, но поради егоизма на тогавашните велики сили предложението отпада. По същото време в България започва бурно развитие на есперантското движение с приемането от Народното събрание по време на правителството на Александър Стамболийски на закон за факултативното изучаване на есперанто в реалните училища. Световната есперантска организация тогава предвижда дори универсален конгпрес на есперанто у нас в средата на 20-те години. Кървавите събития на 9 юни 1923 година и след Септемврийското въстание обаче осуетяват провеждането му въпреки обещаната финансова подкрепа от проф. Александър Цанков, който искал да подобри международния имидж на правителството си, и конгресът се провежда във Виена. След подобен обрат естествено факултативното изучаване на есперанто в училищата отпада, забраняват се ученическите младежки есперантски организации, започват преследвания на ляво ориентираните есперантисти, които в началото на 30-те години създават свои есперантски организации, допринесли много за разпространението на езика сред обикновените работници и издавали успешно списания и вестници с данни от международната си кореспонденция. Деветомайският преврат през 1934 година спира това разделение на политическа основа и през втората половина на 30-те години есперантистите, обединени в политически неутралния Български есперантски съюз, развиват оживена дейност. Това не продължава дълго, тъй като след ликвидирането от Хитлер на есперантската организация в Германия спира дейността и на БЕС. В първите години след Втората световна война есперантското движение в Източна Европа е забранено под давление на Съветския съюз. Единствено то успява у нас да просъществува до края на 40-те години, когато идва и неговия ред за забрана.

След отхвърлянето на култа към личността във втората половина на 50-те години есперантското движение отново се възражда. През 1963 година в София се провежда Универсален конгрес на Есперанто. През 60-те години започва издаването на есперанто с държавна подкрепа на различни списания, което обаче, както стана ясно след 10 ноември 1989 година, не случайно  е прекратено в началото на 70-те години, тъй като страната е имала финансови проблеми. С цел да оживи движението БЕС започва преговори с Универсалната есперантска организация и с висшестоящите партийни органи у нас за провеждането на нов универсален конгрес във Варна. По различни причини, главно политически, решението се проточва и конгресът става възможен заедно с младежкия есперантски конгрес едва през 1978 година.

Първата част на книгата от началото на есперантското движение у нас през 1889 година до началото на 70-те години на 20 век е въз основа на изследвания и спомени на ветерани-есперантисти, тъй като то все още няма своя история. Втората и част е мемоарна, в която авторът като член на висшестоящото ръководство на съюза от началото на 70-те години, разказва от първо лице с какво се е занимавал Българския есперантски съюз. В тази мемоарна част през 70-те години има любопитни моменти, предизвикващи интереса и на широката публика, за отношенията на съюза с висшестоящите партийни органи, които наблюдават и контролират дейността му, за взаимоотношенията при подготовката на световния младежки конгрес, чийто почетен председател е била Людмила Живкова, с  Комитета за култура и др. Авторът разглежда тези взаимоотношения без партийни пристрастия, изхождайки само от политически неутралния характер на есперантския съюз.

Във въведението на книгата, отнасящо се и до съдържанието на Книга първа, и до предвиденото описание на дейността на БЕС в Книга втора през 80-те години на 20 век, когато той става единствената обществена организация в България заедно с Българския земеделски народен съюз, съуправляващ заедно с БКП, имаща право на допълнителна стопанска дейност, отказваща държавната субсидия и минаваща на самоиздръжка, авторът намеква за инфарктни моменти за ръководството, свързани с взаимоотношенията с висшите партийни и държавни органи, за да може това да стане реалност и съюзът да разполага след това с огромен материален ресурс, позволил му да стане една от водещите в света есперантски организации. Предполагаме, че авторът, бил по онова време секретар и главен секретар на БЕС, координатор на цялостната съюзна дейност, ще може да ни разкаже от първо лице как съюзът е успял да стане наистина уникална организация за времето си и да излезе от строгите рамки за другите обществени организации в България.

Книга първа „Под зеленото знаме” е написана четивно, без неясни научни формулировки в историческата и част, и е интересна не само за привържениците на есперанто, но и за обикновения читател, интересуващ се от обществения живот преди началото на промените през 1989 година. Тя е посветена на 130–годишнината на Българското есперантско движение. Да се надяваме, че в скоро време ще излезе и Книга втора, с която ще се оформи цялостната картина на съществуването на една политически неутрална обществена организация с международен характер.

Атанас Панчев, доктор културно-историческо наследство

Статията е прочетена 327 пъти
Назад към брой 168Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2020