Малките истории, които остават вечно в нас в брой 166

Малките истории, които остават вечно в нас
Категория: Сърцето, душата

Миналото лято ни се обади наш приятел-Валентин, който е земеделец от Пазарджик и каза, че иска да ни дари 700 кг пъпеши, за да дадем из цяла България на хората, които не могат да си купят. Двамата с Лукан тръгнахме в 6 сутринта от София, натоварихме пъпешите в Пазарджик и хубавите емоции започнаха. Минахме през дом за стари хора в Стамболийски, семейства в Стара Загора, Сливен- в дом за хора с увреждания, Шумен и накрая в Добрич и Варна. Спирахме при всеки стар човек по пътя и му давахме пъпеш, спряхме и при един човек, който работеше в поддръжката на пътя и с едно колело носеше чували с трева. От всяка спирка излизаше пъпеш от буса, но влизаше капка щастие в него. Една постъпка, която ни накара и двамата да плачем от мъка, беше този дядо в Шумен. Този човек чистеше тревата пред дома си, спряхме буса пред него и Лукан излезе с два пъпеша с думите: "Дядо, вземи, моля те, тези два пъпеша, защото имаме повече в буса", той го погледна и му целуна ръка с думите: "Много хора имат повече, но всеки се е свил в себе си, на 80 години съм и никой не е спрял никога да ме пита как си, камо ли да ми даде нещо" и дядото се разплака. Като се качи Лукан в буса се спогледахме и се разплакахме и ние двамата. Само го попитах: "Лукане, утре в колко ставаме да продължаваме същото?", той:" Даже няма да лягаме ако трябва."

Няма да забравим никога, че непознат човек на 80 години целуна ръка в знак благодарност само защото сме спряли да го видим и да му дадем два пъпеша, които струват по-малко от една кутия цигари.

Приятели, помнете, че най-истинските истории се пишат от случайностите и от хората със сърца.

700 кг пъпеши, близо 1000 км, 20 часа път, но стотици непознати хора щастливи.

Статията е прочетена 260 пъти
Назад към брой 166Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2020