Есето е излъчено по радио Дойче веле през 70-те години на миналия век.
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга «Анкета» и сборникът с разкази «Между деня и нощта». През следващата 1962 г., излиза «Мъже», която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите «Победителите на Аякс», «Портретът на моя двойник» и «Жените на Варшава», с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години.
През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“.
На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат «Есета» и «Задочни репортажи за България». У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Вчера един английски филолог ме попита: „Вярно ли е, че на български можете да употребявате прилагателните като глаголи, че можете да кажете например: „Небето синее“? „Да“, казах, ние можем да кажем: „Небето синее“. Той се усмихна и отвърна тъжно: „А ние с нашия изумително богат език не можем да кажем: „The sky blues“. И това беше повод да му разкажа за преградата, в която вероятно всички преводачи от български са се сблъскали, за онова, което е може би най-голямото богатство и очарование на българския език – глаголните времена. Тези наистина невероятни глаголни времена, които определят не само времето на протичане на действието, но и разстоянието на действащото лице от него – били ли сте там, когато действието е протекло, или не сте били там. Всичките ми европейски преводачи, някои от които с великолепна квалификация, издъхнаха при опита да преведат онзи стар български гробищен надпис: „И да те е имало, пак те е нямало“. Да не говорим за музиката на фразата, за нейната неземна усмихваща се тъга, нито за огромната мъдрост. Просто се вслушайте в това „ло“ – „И да те е имало, пак те е нямало“. На кой език – на френски, на немски, на италиански или на английски можете да преведете това наистина съвършено звучене на мисъл и дума?
Далеч съм от всякаква патриотична екзалтация, която да отнема правото на всички езици на света да бъдат еднакво красиви, но съм в правото си да се възхищавам на магията на родния си език, толкова повече, че на него се изразявам най-добре. Някой беше казал, че няма грозни думи, а има грозни мисли. Бих възразил веднага – както има грозни мисли, така има и грозни думи. Колко пъти ми се е случвало да видя красиви мисли и чувства, облечени с отвратителните дрехи на невъзможни думи, и обратното – красиви слова, маскирали уродливите тела на своята същност. Понякога така ми се е искало хората да онемеят или от устата им да излизат красиви звуци, или всеки да бъде някакъв оригинален свирач на собствените си гласни струни, но тогава съм разбирал, че всъщност не се сърдя на словото, а на приказването.
* * *
И същевременно, ако искате да почувствате най-недвусмислено езиковата пропаст, издълбана в повече от четвърт век в историята на един народ, прочетете отново писателите от началото на века и тия от последните две петилетки. Без да се усмихвате, вземете „Епопея на забравените“ на дядо Вазов или каквото искате от Яворов и сравнете палитрата на думите от онова време с тая, която ви поднасят набедените казионни писатели и журналисти. Сравнете само словото. Сравнете почти приказното очарование на бележките на Яворов от Франция с каквото искате днес. Но нека не се позовавам само на един голям поет. Можете спокойно да вземете много от по-обикновените писания от същото време, за да видите грижата и любовта към словото, които показват удивителната интелигентност и музикална чувствителност у онова поколение, времето, когато пощенските раздавачи в България имат най-красивите почерци.
Да не говорим за прелестта на дядо Влайковото слово, на страстната и пъстра реч на Захарий Стоянов, Йовковата или Пелинова реч…
* * *
Вгледайте се в начина на говорене на мнозина български днешни държавници (нямам предвид ония, които говорят с руски акцент). Почти невъзможно е да чуете истинско, хубаво, българско слово. Или ще е най-банална и стандартна реч от хвалби и самохвалства, или ще е доста ъглеста, насочена срещу някого и нещо. Чувствате, че думите не са се раждали в овала на човешкия мозък, а в квадратното пространство на сметачната машина с твърде ограничен регистър. Плюс непоносимата неистинност на отделни думи или пълната им обезцененост.
* * *
Но колкото и отчайващи да са примерите на тази действителност, те не са и не могат да бъдат причина за унищожението на един език. Те могат да забавят за известно време развитието му, могат да помрачат красотата му, могат да изтощят съдържанието на много думи, но не могат да унищожат разковничето на живота в него. Тъкмо защото словото е животът. И ако този живот е посредствен на нивото на своята вестникарска повърхност, то това съвсем не значи, че някъде отвъд площадите и високоговорителите той не съществува в цялата си огромна дълбочина, с цялото си живо, естествено и самородно творчество, което създава и живия, естествен и самороден език. Фактът, че от времето на Кирил и Методий, през двеста години гръцко робство, през петстотин години турско робство и през разните други робства, древни и съвременни, българският език се е самосъхранил и е запазил непокътнати красивите си форми – е най-убедителното доказателство, че ще премине и през това наводнение на сивата посредственост.
И сега отвреме-навреме, макар и много рядко, внезапно някой улови тази заглъхнала музика на словото и я застави да прозвучи, за да напомни за себе си. Не мога да скрия очарованието си от чудесния български език на новелата „Последно лято“ на Йордан Радичков. Мисля, че това е един от най-хубавите написани български разкази, едно от наистина редките явления в нашата по-нова литература. Преди време Тодор Павлов се опита да разкритикува Радичков. Но Боже мой, как един възрастен човек, който не знае български се осмелява да критикува словото на един от малцината писатели, които знаят български. Казват, че посредствеността винаги се е опитвала да удави онова, което стои вън от нея. Щастие е, че рядко е успявала, защото както историята ни показва, от посредствеността нищо не е останало, а онова продължава да живее. И благодарение на това, за разлика от други народи, ние имаме привилегията да казваме: „Небето синее“.
Толкова по-чудно е, когато чуеш непознат глас на непознат поет да пее:
„Тича, тича Луда Тича…“
(със съкращения)
Източник: kultura.bg