В ПОЛЕЗРЕНИЕТО НА НОВО НАУЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ
На книжния хоризонт през изминалата година се появи книга, предизвикала интереса на специалисти и широк кръг читатели, интересуващи се от българското минало - „Културно-историческото наследство в периода на Българското Възраждане отразено в документи от българските архиви: организация, управление и социализация (към въпроса за зараждане на българската библиография)“ от д-р Атанас Панчев.
Книгата представлява изследване на формирането на структурата на българското културно-историческо наследство през епохата на Възраждането, разкриване на идейно-естетическите търсения в средата на 19 век и проучване на зараждането на българската библиография с проследяване на развитието и до Освобождението на България от османско робство през 1878 година.
Изследването разглежда българската духовност в условията на османската културна среда и формирането на българските възрожденски книжовни традиции. Същевременно то разкрива изграждането на основните елементи на българското културно-историческо наследство и поставянето на основите на българското музейно дело като източник на родолюбие в епоха, в която стремежа на османските власти и гръцките фанариоти е бил да изземат артефактите, отнасящи се до някогашната българска история с цел заличаването и.Втората му част се отнася до изясняване на периода на зараждането на българската библиография и обогатяването и до 70-те години на 19 век.
По много от разглежданите в изследването въпроси има отделни разработки и публикации от различни учени, често в доста обширен план.
Достойнството на настоящото изследване обаче е, че освен нови данни, извлечени от архивни документи и новооткрити извори, авторът на базата на досегашните научни проучвания прави един от малкото опити за цялостна картина на оформянето на структурата на българското културно-историческо наследство през Възраждането. Наред с това изследването има и много други плюсове и приноси за обогатяване на знанията за Възраждането, които трябва да се отбележат.
Един от тези плюсове, който заслужава особено внимание, е проучването на дифузията на чуждите култури през 19 век със зараждащата се новобългарска култура - недостатъчно изяснена обективно поради тълкованието и досега в зависимост от политическата конюнктура на момента. Определено може да се каже за чест на автора, че е успял в общи линии да разгледа този въпрос обективно, без да гледа наляво или надясно или на изток или на запад.
Друг въпрос, който досега е разглеждан главно литературоведчески, е този за идейно-естетическите търсения в средата на 19 век, свързани с Одеския поетичен кръг и революционния поетичен кръг, включващ Добри Чинтулов, П. Р. Славейков, Иван Вазов, Христо Ботев и др. Авторът търси и намира връзката им с културно-историческото наследство.
В изследването е показана и подчертана двупосочната дейност на българските възрожденци, които е трябвало да се борят от една страна за оцеляването на българското културно-историческо наследство, а от друга страна да работят за това почти нелегално в обстановка на извършване на събирателска работа на български старини и от османските поробители и гръцките фанариоти, чиято дейност обаче е била за събиране и унищожаване на историческите артефакти.
От изследването може много да се научи и за обществената активност на видни български писатели от средата на 19 век, чиято дейност е проучена досега главно от литературна гледна точка. Оказва се, че те имат и богата обществена дейност, неизвестна на широката публика, допринесла за опазването на българското културно-историческо наследство или за началото на развитието на българската библиография.
Книгата има голям принос и за краеведческата история. В нея са упоменати доста възрожденци с национален принос по места в някоя от културните области по онова време, били първопроходци в училища или читалища или изявили се като отделни личности.
В изследването има отделна глава за музейното дело като един от елементите на структурата на българското културно-историческо наследство. В нея се описва кои са заслужилите за развитието му - персонално и като институции. В изложението се откроява особено ролята на читалищата като оригинална българска културно-образователна форма по онова време, изпълняваща ролята си и досега.
Чест прави на автора, че се е заел и с проблема за зараждането на българската библиография от началото на 19 век до 70-те му години, по който работят немного специалисти. В хода на изложението е отделено много място както на първите пионери на българската библиография, така и на онези, които имат значителен принос за развитието и. Оригинален негов принос е изясняването на връзките на библиографията с журналистиката, което е било тогава при липсата на държавност може би най-удачно. Друго оригинално хрумване на автора е изтъкването на спецификата на препоръчителната библиография, особено важна в един период на разнообразна по характер издавана литература, в която българския читател трябвало да се ориентира според интересите си.
Авторът е направил много сериозно проучване на архиви и документи, както и на изследвания по работените теми, започвайки с автори отпреди век и стигайки до наши дни, за да може да даде цялата картина на оформящата се структура на българското културно-историческо наследство, както и на началото на българската библиография.
Нещо, което е и голям плюс на представеното изследване, е, че езикът му въпреки точния научен израз не е натруфен с чуждици, както напоследък често се случва претенциозно в някои изследвания, а е разбираем и за обикновените читатели с интерес към историята.
Като цяло изследването е един задълбочен анализ на структурирането на българското културно-историческо наследство, което е показано в развитие през Възраждането, както и на зараждането на българската библиография, и може да се определи като основа за един университетски курс. Същевременно то може да послужи и като база за следващи изследвания на специалисти или докторанти, което ще обогати с нови сведения периода на Българското Възраждане.
Акад. проф. Димитър Папазов