Еврото е религията на новия век, с неговите лъжепророци и проповедници, готови да пратят всеки несъгласен на кладата, с неговите истерични сектанти. Вече е невъзможно да се направи трезва равносметка за ползите и най-вече за вредите от еврото. Критичните гласове почти не се чуват. Еврото се превърна в символ на загубата на политически и икономически разсъдък, в самодостатъчна хипотеза, която оправдава мълчанието по всички останали проблеми. Политическите лидери възхваляват единната европейска валута, водени от опортюнизъм, с цел да не изгубят избиратели. Но така само усилват недоволството от медийното затъмнение. В крайна сметка, всяко лесно решение се обръща срещу авторите си.
Европейският съюз, който се нарича „Европа“, но всъщност представлява само нейна фракция, отдавна не вдъхновява. Разлюбването му е осезаема реалност от години.
Това разлюбване очевидно нараства сред страните членки и очевидното доказателство за това е възходът на партиите, определяни от едни като „популистки“, а от други – като евроскептични. Този съюз в момента преживява най-дълбоката си криза, изразяваща се в криза на идентичността (какво всъщност е ЕС?), но също и функционална криза, която намира своето проявление в Брекзит и в засилващата се опозиция на страни като Унгария, Полша, Словакия, Австрия и Италия срещу останалите страни членки. Фактът, че френският президент Еманюел Макрон се позиционира като противник на унгарския премиер Виктор Орбан и на италианския външен министър Матео Салвини, е поредното доказателство за дълбоките дезинтеграционни процеси в Европейския съюз.
Кризата засяга всички сфери, като се почне от мигрантския въпрос, през икономиката, та до разногласията по така наречените „европейски ценности“. Вече всички си дават сметка, че икономическото здраве на Германия бе постигнато за сметка на останалите страни. Което, от своя страна, поражда осезаемо недоволство спрямо Германия във все повече страни.
До голяма степен отговорността за това е и на Европейския икономически и паричен съюз (ИПС), наричан по-просто „еврозоната“. Създадена първоначално с цел да ускори евроинтеграцията, тя постигна обратен ефект. Но европейските лидери, както и част от общественото мнение, не смеят да си го признаят. Основната причина е, че ИПС и еврото още от самото си начало бяха политически проект и този проект трябваше да изпълни една замаскирана цел: конструирането на „Федерална Европа“. Струва си да анализираме този феномен, да видим как беше създадено еврото и да проследим последиците му върху страните от Европейския съюз.
...
Защо еврото беше създадено като единна, а не като обща валута? Една обща валута, замислена като допълнение към националните валути и като инструмент при международните стокови и капиталови сделки в определена географска зона, би имала стабилизиращата роля на единната валута, но с по-гъвкави обменни курсове.При общата валута никой не е длъжен да фиксира завинаги обменния курс на валутите на страните членки. Тези отношения могат да се променят с оглед на икономическата ситуация на всяка отделна страна.
За никого не е тайна, че Европейският икономически и паричен съюз надхвърля пределите на Европейския съюз. Така е от самото начало, та до днес. Което не пречи еврото да се възприема като важен двигател за политическото структуриране на една „федерална Европа“.
Несъвършенството на „еврозоната“ не е от конюнктурен характер, както се опитват да го представят, а от структурен характер. Германия създаде умишлено тази ситуация, защото единствено тя й беше изгодна. Оттук насетне бъдещето на Европейския икономически и паричен съюз изглежда повече от мрачно. Този „съюз“ вероятно ще последва съдбата на други подобни „съюзи“, тоест ще се саморазпусне. Но с това рискува да повлече след себе си разпада на самия Европейски съюз.
Еврото срещу Европейския съюз
Нека да сравним резултатите на еврозоната с тези на други страни. От таблиците по-долу са изключени страните от Далечния Изток, чиято динамика не се различава особено, но са включени две европейски страни, които не са приели еврото като единна валута (Великобритания и Швеция), както и САЩ, често представяни като модел на федерална държава, следван от ЕС. Еврозоната е представена от 11 страни, съставляващи 96% от общия БВП, избрани поради съображения за статистическа достоверност. Първото, което прави впечатление е, че тази представителна за „еврозоната“ група от държави се отличава с по-нисък растеж, в сравнение с трите страни извън еврозоната.
Трите разглеждани периода съответстват на въвеждането на еврото (1994-2000), след това на създаването на еврозоната и накрая – на времето след голямата финансова криза. От данните е видно, че през цялото време еврозоната изостава по отношение на растежа, независимо от периодите. Това означава, че еврото представлява по-скоро спирачка. Нещо повече, с изключение на периода на въвеждане на еврото, съпътстван от известна еуфория в част от страните, изоставането по отношение на икономическия растеж се увеличава, в сравнение с другите европейски страни и САЩ.
Така че въвеждането на еврото не само че не е донесло „печалба“, както непредпазливо тръбят Жак Делор и други европейски лидери в края на 90-те, но изглежда, че допринася за инертността на членуващите в зоната страни, дори във фазите на подем в международната конюнктура. Така например, в периода на „пост-финансовата криза“, който продължава от 2009 до 2017 г., еврозоната бележи изоставане в растежа от 7,1% от БВП в сравнение с Великобритания, с 10,1% в сравнение със САЩ и от 13,1% в сравнение с Швеция.
На практика еврото функционира като валяк, който руши въвелите го страни. Нещо повече, предвид глобалната икономическа тежест на еврозоната, този разрушителен ефект върху растежа се разпростира и върху страните извън еврозоната. От тази гледна точка, еврото се явява проблем не само за страните, които са го приели, но и за цялата световна икономика. Дори можем да заключим, че най-развитите страни от еврозоната пропорционално са понесли по-големи щети от еврото в дългосрочен план. Но извън проблема с растежа, еврото изглежда не упява да предпази страните, които са го въвели, от колебанията на същия този растеж.
Така например, еврозоната, независимо от колективния си характер, преживява по-големи колебания, отколкото трите страни, които използваме за сравнение.
Еврото е един „монетарен Атила“: където мине, трева не никне.
Във Франция то оказва разрушителен ефект както върху растежа, така и върху заетостта. То разрушава равновесието между бюджетите на различните системи за социална защита (безработни, пенсии) и публичния бюджет. Но ако можем лесно да изчислим какво ни е струвало еврото (като растеж, безработица и различни дефицити), то много по-трудно е да измерим до каква степен то е деформирало нашата икономика и нашето общество. Защото щетите от еврото не са само директни. То е фактор и за финансиаризацията на нашите икономики, за деформацията на тяхната структура и за нарастване на социалните неравенства. От тази гледна точка, равносметката от въвеждането на еврото тепърва ще се пише.
Автор: Жак Сапир, lenouveaucenacle.fr
* Жак Сапир е професор по икономика в Парижкото Висше училище за социални науки, чуждестранен член на Руската Академия на науките.
Превод (със съкращения): „Гласове“