Опитвам се да конкретизирам ролята на културата в световен мащаб, а в съзнанието ми спонтанно започва да доминира „крилатата фраза“ на Бисмарк - „като чуя думата култура и се хващам за кобура“ !
Вероятно мнозинството от политиците по света сякаш се страхуват от тази дума и затова я игнорират в своите публични изявления. Така беше и в България през 2019 година - при изборната кампания за кметове и съветници - в която думата култура отсъстваше! Така е и в проекта на френския президент Емануел Макрон за реформиране на ЕС, в който предлага присъединителния процес да се осъществява постепенно - на седем стъпки. Докато първите шест са с конкретна проблематика, седмата е озаглавена „разни“ и по всяка вероятност тя ще обхваща дейностите, не посочени в първите шест стъпки, сред които навярно ще фигурира и културата. А културата не може да се третира като част от общото и като допълнителна „надстройка“, защото тя е комплексно обществено явление, обобщаващо човешката същност, заложена у всеки индивид!
И в обществеността, където господстват частно- собственически и пазарни отношения, просперитетът на националната култура остава важно държавно задължение. За целта тя се нуждае не от кампанийни мероприятия, а от ежедневни родителски грижи, тъй като това е непрестанно развиващ и обновяващ се процес. Културата задължително трябва да бъде един от постоянните приоритети на една държава, защото е „оръжие със специфично предназначение“, чиито поражения имат дълготраен инкубационен период. По-точно казано, грижата за културата трябва да е грижа на цялото общество, защото при глобализацията тя ще е главният фактор за запазване на националната идентичност и етническо многообразие.
Човекът е сложна сплав от духовни и материални компоненти, които трябва да функционират равнопоставено, за да се постигат положителни резултати. Не случайно известният български актьор Апостол Карамитев утвърждава, че „човекът се ражда два пъти - веднъж физически и веднъж духовно“. Високият културен уронен на личността й дава персонално самочувствие, възможности и сили, да надрасне съществуващите стандарти.
Поради притежаваните персонални дарования от инакомислещите и нестандартните креативни хора, те виждат и оценяват заобикалящия ги свят с различни - често непопулярни - показатели. А известно е, че когато човек има системна физическа и културна активност, това му позволява успешно да реализира в общественото пространство своята креативност. Главният принос на креативните личности е в осъществяваната от тях целенасочена възпитателна дейност, благодарение на която в XXI век културата постепенно приема функцията на нова религия, обединяваща народите!
Независимо от впечатляващия скок, осъществен в технологичната сфера, решаващото средство за развитие на обществото остава човешкият фактор! Надеждата, че изобилието на информация ще помогне на хората да живеят по-добре, е имагинерно! Едва когато мнозинството от населението осъзнае и започне да оценява своя духовен елит като безценно национално богатство, това ще гарантира постоянния обществен просперитет. За съжаление, освен икономическото неравенство, в съвременното общество съществува още нарастващо дистанциране между голяма част от населението и интелектуалния елит, което създава в държавата серия от проблеми. Културата е един от ефикасните обществени инструменти, който може да помогне за неговото преодоляване. Но в България за културата не се мисли - тя е ниско в йерархията на политическите схващания“! (Манол Пейков - издател).
Понеже освен възпитателните си аспекти, културната дейност има и дава още редица други многостранни приноси за развитието на държавата и обществото - оправдаващи направените в нея инвестиции - тя не бива да се оценява само с икономически показатели, т.е. едностранно! Всички сме свидетели, че тя среща „упоритата съпротива” от „хората с бели якички”, т.е. от публичната администрация, която със своята пасивност - често съчетана и с некомпетентност - създава благоприятната обществена атмосфера за разширяване периметъра на противообществените прояви! „Престъпността на „белите якички“ нанася много по-големи щети, защото се прикрива зад „законен бизнес“. (Александър Колев - журналист)
Анализите, направени от „Центъра за изследване на демокрацията“ (ЦИД) посочват „богатата листа“ на видимите измами, но те са пренебрегнали невидимите, господстващи в духовната сфера - в образованието, науките, изкуствата, медните!... Дори авторитетното международно списание „Икономист“ констатира, че „културата и обществената атмосфера в различните държави оказват доста по-голямо влияние върху подрастващите поколения“! Независимо от хедонистичните елементи, съдържащи се във всяко изкуство, акцентирането главно върху различните видове шоу-програми не съдейства за създаването на верни естетически критерии в обществото. За да се избегнат налаганите от тях откровени духовни измами, необходимо е създаването на държавна регламентация за точен баланс между високите и развлекателните, изящните и приложните форми за изява в изкуствата, т.е. между културата и субкултурата. В този баланс е заложено разковничето на успеха!
Опростачването в България се развива стремително и навсякъде заменя „културното“ т.е. оригиналното с „популярното“, т.е. „подражателното”. „Опростачването не е дело на простаци, а на умни хора, които се отнасят безкритично към профанирането, пошлото и грозното. Опростачването е система от действия, която сваля критериите и не разчита на никакви мозъчни пристъпи“. (Петьо Цеков - журналист)
Работата в духовната сфера е нещо много деликатно, изискващо независимост - като мислене и дух, висок морал и безкраен стремеж за създаването на творчески уникати! Тя не е по силите и възможностите на повечето хора, защото негова задължителна предпоставка е наличието на реализирано природно дарование, съчетано с положен системен и целенасочен многогодишен труд! В религиозната литература често се пише за „Божествения Дух“, който въздейства на избрани от него индивиди, системно да извършват впечатляващи действия, свързани е духовността. Транспонирано в сферата на изкуствата, Божественият Дух е синоним на вдъхновението, неизбежно съпровождащо творческия акт. То е важно допълнение към природното дарование и трудолюбието на творческите личности, обуславящо уникалността на създавания от тях художествен продукт!
През 1996 година България бе посетена от 7-членна експертна комисия от Съвета на Европа и Европейския парламент, със задача да се запознае с проблемите на нейната култура.
Резултатите бяха публично огласени през следващата година, в тъй наречения „Доклад на Чарлз Ландри“. В него недвусмислено е казано, че:
- „България има култура, която може да предложи на света“;
- „Българското музикално изкуство е част от световния музикален феномен“;
- „Българската културна политика не разполага с концепция за развитие на културния живот.“ Затова се препоръчва „Министерство на културата - заедно с гражданските организации - да организира национален дебат по проблемите на културата“.
10 години по-късно България стана член на Европейския съюз. Сега - 22 години след публикацията на експертния доклад - фактите показват, че от направените поредица констатации и препоръки, нищо не е реализирано!... Сякаш отново се потвърждава верният извод на икономиста Георги Ангелов, че „в България реформи се правят само ако нещо се срути“!
Според проф. д-р Александър Чирков „основната причина за неуспехите на България е в слабата мисловна култура на нейните ръководители!...” Нима те нямат нужда от духовно обогатяване, което ще им позволи да разширят хоризонта за вярната им оценка на заобикалящата ни реалност!?...
По същество този казус е надполитически - той е общонационален и касае бъдещето на българската нация!
Обективността изисква да се посочи, че вина за това отношение към културата имат и създателите на Европейския съюз, които в член 151 от „Договор за създаването на европейската общност” от 1957 година са регламентирали, че „културната политика не е част от общностното право, а е изцяло в компетенциите на всяка страна-членка на ЕС“, т.е. културата не е обща грижа - нас ни интересуват само геополитическите и икономическите показатели на съюза! А нима обезпечаването на националната сигурност във всяка от тях или върховенството на закона и разпределението на властите не са в компетенциите на всяка страна-членка на ЕС? В практическата дейност на ЕС през следващия полувековен период тази „концепция” получи пълно разгръщане, а аргументът, че по този начин се „запазва“ националната специфика на отделните европейски държави не получи своето потвърждение, защото „само с хляб не се живее”! Това налага културата да бъде призната не само за национален, а и за общоевропейски приоритет, при решаване на нейните проблеми да не се прилага популярният „двоен аршин“!
Особено важно е да се намери точното дефиниране на съотношението „култура - субкултура”. Тъй като те са неотделими компоненти, трябва да се проумее, че същността за решаването на проблема е заложена в намиране на точното съотношение между тях. Субкултурата и развлекателно-хедонистичното начало в културните изяви не са синоними! Субкултурата е псевдоартистична проява, която преследва главно комерсиални интереси, съобразявайки се предимно с първично-биологичните човешки инстинкти.
Към това трябва да се добави, че икономическата зависимост на творците от държавата е главната причина за „болестите“ на българската интелигенция. „Може би социализмът е виновен, че образова българския народ до такава степен, че го направи импотентен към собствената му съдба. У нас май интелигенцията абдикира! „Ярките творци отдавна са пенсионери, а на младите им е все едно какво става в държавата ни", (из редакционна статия във в. „Минаха години“ - 18.11.2019 г.). И затова търсят; намират и получават подходящи условия за реализацията на дарованията си в чужбина! Днешното подценяване на културата утре ще струва много по-скъпо"! (Петър Стоянов - президент).
За развитието на културата изключително важна е ролята българските информационни - електронни и печатни средства. „В телевизионните програми почти няма нищо за умни. чувствителни и търсещи хора“ (Веселина Седларска - журналист). Търсейки сензацията, те са готови да загърбят всичко стойностно, което не е сензация, с което не съдействат за осъществяването на високите стратегически цели на културата. „Медиите са основният рупор, който усилва простотията, но политическата инвазия е много по-силна и далеч по- опустошителна от медийната“. (Петьо Цеков - журналист).
Отново се достига до проблема за тематичния баланс - между това, което трябва и това, което се предлага на зрителите, слушателите и читателите. И отново констатацията е, че той - за съжаление - изцяло е нарушен! Не бива да се забравя аксиомата, че „личността става личност (в истинския смисъл на думата), когато достигне такова равнище на духовно развитие, при което се проявяват духовни потребности, мотивиращи поведението й.“ (Йорданка Донева - психолог).
Затова съм убеден, че както има Висш съдебен съвет, Съвет за национална сигурност и пр., така трябва да има Висш обществен съвет по проблемите на културата - съставен само от доказани специалисти, а не от партийни функционери и овластени лица! - оторизиран със съответните правомощия, за успешно изпълнение на отговорните си общонационални функции и нова „Венецианска комисия“ по проблемите на културата!