С неустоимия порив и копнеж за промяна  в брой 159

С неустоимия порив и копнеж за промяна
Категория: Сърцето, душата

Християнин трябва да звучи като непрекъснато обновяващ се човек

Всяка година в интернет се разпространява т.нар. „Писмо на Иисус”. Сигурна съм, че повечето хора, при които е попаднало по някакъв начин, не са го чели. Или от нехайство, или от гузност, или поради високомерна и иронична надутост. Някои дори се сърдят на изпратилите им писмото и доста грубо ги предупреждават повече да не ги занимават с такива губещи им времето неща. Докато в същия момент могат да прахосват „ценното” си време с далеч по-маловажни занимания.

   Настоятелността на това писмо обаче показва, че хората вече усещат пошлостта на днешния празничен модел. Е, засега само го предусещат, но скоро ще започнат и да го променят, защото всеобщият кризис не е нищо друго, освен принудително развитие.

И въпросното писмо е една крачка в тази посока. То много точно акцентира на повтарящите се всяка година едни и същи коледни приготовления, в т.ч. залисията по украсата, ястията, подаръците, изненадите и т.н. Но най-важното се пропуска. Да се споменава поне причината, поводът за този празник. Най-малко пък се стига дотам „Виновникът” за това честване да бъде почетен  и „поканен” подобаващо. Пък и ако това беше станало, какво ли щеше да види Рожденикът? Не е за казване. Така че, според писмото, Той решава да си направи свой празник, на който кани всички, които могат да изразят промяната, която идва. Дано и ние сме сред поканените…

Не случайно Иисус е роден в Сатурновата гама, в коя­то са душите-предводители, носещи промяна, преобрат, новости. За да може да изпълни Божието обещание: “Ето, всичко ново творя.”(Откр. 21:5) Както и това: “И никой не налива ново вино в стари мехове, защото новото вино ще пръсне меховете – и то самото ще изтече и меховете ще се изхабят. Но трябва да се налива ново вино в нови мехове.” (Лука 5:37)

Така неусетно, бавно, но систематично и постоянно неуморимият Творец  си спазва обещанието още от началото на сътворението на света, та до днес. Само дето ние много малко се променяме, да не кажем хич, заедно с променящото се непрекъснато битие.

От година на година нашата празнична усетност все повече замира. Главно, защото само я свързваме с материалните ценности и измерения. С всяка година все повече бронираме празничния импулс в конвенционално настроение и в стереотипни рамки. Все повече удавяме духа си в леност, апатия, летаргия, вегетация, в папагалско повтаряне на неща, които са създадени в друго време и при други обстоятелства. И днес трябваше да са придобили съвсем нов облик.

А Коледа преди всичко е празник в полето на Духовния космос. Напълно свободен от границите на времето и пространството. Но, слава Богу, че повече не можем да пренасяме днешната външна фасадност в утрешния ден. Няма да ни бъде позволено.

Дори това, че не е точно изяснена датата на Рождество и че за нея има много спорове, е чудесно, защото доказва, че духовните събития не се поддават на ограничения и измервания. Дори Самият Христос казва в Библията: „Истина, истина ви казвам: преди Ааврам да е бил, Аз съм” (Иоан 8:58). И още: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край - казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят.“ (Откр. 1:8)

Ние не можем да познаем Бог, защото Той  е във всичко и над всичко. Защото е най-осезаем в Неговото отсъствие, колкото и парадоксално да е това. Но поне можем да бъдем убедени, че в някой много отдавнашен среднощен час (независимо точно кога, вероятно, за да е по всяко време), когато мракът е бил най-плътен, Христовата светлина е озарила цялото човечество и е станала част от планетарния живот на Земята. Можем да бъдем сигурни и в това, че е станало в най-подходящото време, защото всичко е в Божия план и нищо не е извън него.

В древните зимни мистерии хората са знаели, че трябва да търсят Христовия импулс в среднощното Слънце, потънало в непрогледното лоно на Майката-земя. Тази, която Го е прию­тила и цяло лято е събирала животворящите слънчеви лъчи, т.е. Христовата светлина, чрез която Огънят, Бащата на света, събужда нашето съзнание. Но ние не можем да го приемем директно, не бихме устояли на неговите високи вибрации, затова Христос, който е Живият огън, слезе долу на земята чрез видимия образ на Огъня – Светлината. Казват го и думите Му: „Аз съм светлината на света; който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, а ще има светлината на живота”. (Йоан 8:12)

Но освен в земята, Той вмести Своя  импулс и в нашите души и сърца. Така и Огънят, и Светлината са вътре в нас и никога не са си тръгвали. За да могат да ни пресътворяват със свои­те очистителни пламъци. И именно към тях трябва да се обърнем в студените дни и нощи. Особено през зимата, когато външното духовно ръководство чрез Слънцето и звездите се оказва недостатъчно.

В миналото е имало познание, че през зимата трябва да се задълбочава духовният труд. И животът да прераства в едно мистично задълбочаване чрез проникване в себе си, в най-дълбоката човешка Аз-ова същност. И така както външният поглед „разчита“ онези художествени форми на милиардите снежинки, от които е изтъкана бялата пелена на зимата, така вътрешният взор да улавя всеки малък полъх и трепет на духовната всемирност вътре в човека.

Някога участниците в зимните Мистерии са успявали да видят среднощното Слънце, да го разпознаят зад тъмната маса на Земята. И така погледът им да се изпълни с онази сила, която движи минералите, растенията и животните. С тези свои вътрешни духовни сили са успявали да просветлят тъмната земна маса, да й помогнат да овладее своята собствена мощ. Това взаимно сънастройване довеждало до всеобщ духовен полет. И този успех е бил възможен поради навлезлия в Земята и в човека Христов импулс, целящ да ги изтръгне от тежките окови на материята и застоя.

Днешната нова епоха не може да изживее по този начин Коледната мистерия, но може да се извиси до едно ново духовно раждане, до едно пълно съживление, според което християнин трябва да звучи като непрекъснато обновяващ се човек. А християнизирането на неговите мисли, чувства, действия трябва да се усеща като бушуваща гореща кръв в неговото тяло. Като упорито, жертвоготовно и честно познание, чиято най-голяма жертва пред Всемирния олтар ще бъде жертването на старата „дреха”, на старото мислене. Защото на този етап, за да се спаси Духът, се жертва формата, материята, която Го съхранява.

Но и да се изгради една друга воля, готова да понесе копнежа и порива да се следва небесната траектория на Витлеемската звезда, единствено която може да пробие гъстите зимни облаци и като осветли истинския път на човека, да превърне символа в живот.

Статията е прочетена 565 пъти
Назад към брой 159Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2020