Българо-якутската топонимна симбиоза в брой 158

Българо-якутската топонимна симбиоза
Категория: История

Герил Сивер
Ин-т «Интердисциплинарно Българознание
България, Велики Преслав
geril_siver@yahoo.com

      Благодарние на ред събития, които субективно перчупих през призмата на моите дедуктивно-индуктивни алогични съждения, изведох хипотезата „Българо-Якутска топонимна симбиоза». Ако хронологично проследим събитията, които случайно не са се случвали, ще се върна към началото на студентските ми години:

     По време на изпитването на прости приспособления за контрол за натягане на анкери при монтажа им в хидрошахта «Красногорская», (Кемеровска област, в 1966 г.), [I. 1.с.3.] ми помагаха двама митьори - Тимир и Хэрэл. Те ме озадачиха с твърдението си, че са юкагири. Но и аз ги изненадах - в България съществува фамилията Демиреви, адекватна по смисъл на Тимир > желязо, а от Хэрэл / Герел > е името на лъчезарната долина Герлово и най-вече с българския клан юкагир, като им цитирах Веселин. Бешевлиев. [II .1.с.145]:

     «В древно-български епиграфски паметници са разчетени имена на тангриански кланове, като: дулигир, киндигир, кюригир, манегир, самагир, чапогир и юкагир”.

        Когато те ми откриха, че юкагирите се самоназовават одулу / вадул1, аз сериозно възкликнах: «Хватит шутить!» В Именика на древните български Канас Ю Биги се споменава род Дуло (рис.1):

Герил Сивер

Ин-т «Интердисциплинарно Българознание

България, Велики Преслав

geril_siver@yahoo.com

      Благодарние на ред събития, които субективно перчупих през призмата на моите дедуктивно-индуктивни алогични съждения, изведох хипотезата „Българо-Якутска топонимна симбиоза». Ако хронологично проследим събитията, които случайно не са се случвали, ще се върна към началото на студентските ми години:

     По време на изпитването на прости приспособления за контрол за натягане на анкери при монтажа им в хидрошахта «Красногорская», (Кемеровска област, в 1966 г.), [I. 1.с.3.] ми помагаха двама митьори - Тимир и Хэрэл. Те ме озадачиха с твърдението си, че са юкагири. Но и аз ги изненадах - в България съществува фамилията Демиреви, адекватна по смисъл на Тимир > желязо, а от Хэрэл / Герел > е името на лъчезарната долина Герлово и най-вече с българския клан юкагир, като им цитирах Веселин. Бешевлиев. [II .1.с.145]:

     «В древно-български епиграфски паметници са разчетени имена на тангриански кланове, като: дулигир, киндигир, кюригир, манегир, самагир, чапогир и юкагир”.

        Когато те ми откриха, че юкагирите се самоназовават одулу / вадул1, аз сериозно възкликнах: «Хватит шутить!» В Именика на древните български Канас Ю Биги се споменава род Дуло.

      1.В Молдавия има село Вадул луи Водэ, «Княжий брод» на руски. Времето е размило топонима «Дулов брод» и в паметта на хората останало като брод на някакъв си княз. Одулу / вадул са производни от Дуул-Лоо!

      Разговорите ни вероятно достигнаха до ушите на ръководството. Директорът на мината, инж. Яковлев, чието хоби бе историята, ме покани да изнеса беседа в Прокопиевския „Дом Шахтера” досежно древните българи. Беседата премина пред картата на Велика Стара България, която неотлъчно носех със себе си, за да опонирам пред руските си състуденти гумильовската измишльотина „Хазарски каганат”. Надписите на латиница убеждаваха за историографност.

      След диаскопирането на картата (рис.1.) върху екрана, всички в залата бяха шашардисани, но ги изведох во време с предисловието си: «Българофобското табу над българското историческо, културно и духовно наследие, чийто саван е покрил бур-гурската цивилизация, перманентно се раздира от неподвластните на квази-науката историци, философи и най-вече родолюбиви дилетанти, принозяващи дори казионистите”.

     Започнах убедително с дилетанските ми познания, придобити от Ганчо Ценов („Произходът на Българите” 1917 г.) и от Димитър Съселов, съосновател на дружество „Българска Орда” („Пътят на Българите”, 1936 г.). Тогава, през 1966 година, започнах да прозирам непрозряното от тези родолюбци, че и ние Българите сме от „Трако-словното лингвистично съобщество”, така наречените словяни. Затова се реших да цитирам непалския си състудент Siddhi Ranjihar:

      „Скитите са се появили в Индостан от северо-запад след локалната планетарна катастрофа, предизвикала вторичното подивяване сред народите ... Тези скито-арийски държавно-строителни ядра, самоасимилирвайки се сред туземците, са възстановявали тяхното духовно, културно и историческо наследие (антиглобализъм за съвременната енерго-въоръжаваща се, но духовно деградираща цивилизация, б.а.) … Памиро-хиндокушките и прихималайски племена са ги назовали бур-гури > божи учители!”

       Недовършил цитата, залата закипя. Пръв се включи в беседата киргизецът Ербол  (в Прокопиевск живеят граждани от над десетина етноса, в чиито легенди и сказания са съхранени отгласки за бугу. (За съжаление нашите куниги с древнобългарските епоси, легенди и предания при приемане на християнството по заповед на Римския папа бяха изгорени, а каменните стели - превърнати в пясък).

      „В „Манас дастаны” се споменава рогатата сърна “Бугу-эне”, (където “эне” на евенски означава велик, божествен). В киргизко-китайски генеалогичен мит се уточнява че е родоначалница на … племето бугу / бургу (на китайски се изписва бур-гур, но консонантната /р/ в края на думата не се произнася)”.

       Последваха предания, производни от етнонима „бур-гур” като: оро-, хидро-, зоо-, флоро-, дори и лични имена, като на бурятина > Бурут , който не можа да обясни етимологията на имего си, та се включи и инж. Яковлев” ... Накрая научно-обосновано той приключи: „Името на родът Кемир е производно от скитския етнос Кимри, подобно на рода Бурут!” (До тогава не знаех, че и скитите, както и траките са общност от етноси, при това и те са от трако-словната лингвистична съобщност според Херо-дот [ III.1. Hdt, V, 3.]).

         С доверчивост юкагирските миньори ми разкриха тъжната история на своя народ и легендата за «белия човек» ... Легендата за «белия човек» ми разказваха през 1983 година и никарагуанските ацтеки. Индианците обожествили белия човек и очаквали неговото завръщане … Но, видимо, очакваният човек не се е върнал, а дошъл «белият хумоноид», който ги подложил на тотален геноцид.

       Проф. Николай В. Аббаев на IV-та конференция на Международна Фондация за Изследване на Танг-Ра (Улаан Баатр, през 2013 г.) заяви: „Тангризмът на сибирските скити е създал Централно-Азиатската Стeпна цивилизация”, и допълни:

 „Сибирските скити се явяват предци на българите !!!”

       Още в древността Птоломей е разкрил в своя труд «География» генезиса на «белите човеци» - скитите и тяхното евразийско разселване. (рис.2).

       Като гл. инженер на златодобивната концесия "Монголбулгар металл" в 1990 г, посетих Орхонския парк. Каменните баби ми напомниха за скитските от Златна Нива … Някои от руните върху каменните стели сравних с тези на причерноморските скити (Таблица I.). И. Танев и М. Минкова в началото на ХХI век откриха ортографична аналогия между глаголитите (Гл) и сарматско-скитските знаци (Ск)  [IV.1.с.48-59].

    По време на инспекцията ми до геотемпературната аномалия, що е под връх Оумуортаг2 (2263 м), в Източен Тиян-шан (на уйгурски Танг-Ра даг (според съученика ми от село Осиково, Неврокопско, Мехмед Тангъров  така са наричали Дъбраш, а връх Мусала - Танг-Ра). Тук в сомона Эль Тимир (сравни с Алтимир - името на съградилия крепостта боил > Ал - ръка; темир - желязо), 83-год. уйгурка Герелма Баяр-Сурен [ V.1.с.136.], пред мен, монголския ми дубльор, инж. Ойрат Тувд и китаеца полк. Чжан Бо, с когото през 80-те години обучавахме индиано-испански интербригадисти на сапьорлък в Никарагуа, разкри::

«И ние сме от бу-гурите!» и добави: «Бу-гур - бог в развитие!»

       Ще добавя нформации от: византийския летописец Теофан Изповедник (758-817 г.г.) - «Канас Ю Биги Аспар-рух нападнал Византия в 680 г, от Малка Скития»; Съгласно Абу-л-Фарадж Бар Гебри, арабски летописец от ХII-ти век - «Скитския народ ромеите го наричали български ... »; Папа Иннокентий III (1198-1216) назвал цар Калоян - «Скитско куче», защото разгромил Латинската импеперия на кръстоносците в 1205 година, пленил императора Болдуин I-ви Фландърски, и макар християнин, по тангристки сакрално го обезглавил  и обковал черепа му със сребро в Търнов.

       Днес учёните отнасят целия кръг от сибирските археоложки култури към скитските или скитско-подобни. В това число и тези, които бе посетил и българският археолог Марин П. Димитров, като тагарската в Минусинската котловина. Въз оснва на своите изследвания на артефакти, идентични на Балканските, той пише: [VI.1.с.87.] « … Искуството на народите от вътрешна Азия не се е развивало откъснато от художествените центрове на късната античност в Средиземноморието или Северното Причерноморие … ». Покрай бронзовите и златни артефакти М. Димитров също сравни графити от Минусинск и Велики Преслав (Рис. 4. 5. и 6.).

       Позовавайки се на Херо-дот, че към трако-словното лингвистично съобщество принадлежат и скитите, неудивително е, че много от топонимите, съхранени в Азия, съществуват и на територията на Бал-канския полуостров [VII.1, с. 48-59].

       Якутските топоними не правят изключение, но моята «среща» с тях е повече от любопитна. Моят съвипускник инж. Владислав М. Виноградов (1963, при Ленинградския Минно-геоложки институт) беше разпределен в Якутия на Ыныкчанския златодобивен комбинат. В едно от писмата си той ме информира, че Тунгуският метеорит е прелетял над селището Ичера. И нашата топонимна переписка започна. И в България има село Ичера на река Камчия. Изписах му и други древни топоними, все още существуващи в землището на селото: Букурка, Катунище, Чукарите, Чуката. Отговорът му ме изнинада - думи произхождащи от корена бу-кур / бу-гур преобладаваха (дори указваше координатите им). Доколкото боравя дилетански с якутската етимология, ще отразя само ония топоними, които не само звуково, но и смислово са идентични на съществуващите в България (първо изписвам якутския топоним, след това българския му еквивалент, а после поясненията):

Бургоними: Ичера > село Ичера > от ичергу - административна титла, съществуваща и при Чингиз-хан > „вътрешен човек”.

                         Курумкан > Канас Ю Биги Крум, обезглавил през 811 г, византийския император Никифор I Геник; Крумовград; село Кан Крум; Крумов рид в Герлово > от крум / курум - кремък, канара (Крум /

Грум-бат от 359 г. кимерийски цар, по Ам. Марцелин [ VII.1, с. 233] ).

                      Чукар, Чекуровка, Чокурдах > връх Връшка Чука; села Чукурово (бургоним, съществуващ и в Сърбия, Румъния и Анатолия); Чукуровец; Чукарово; река Чукарка > от чука - зъбер.

                     Мугурдах / Бугур-даг > Българска планина > Bulgar Dagh в Турция; Bugar, планина между Австрия и Унгария в началото на IХ век - граница между франките на Карл Велики и българите на Крум Страшни, след като са разгромили Аварския каганат.

               Кэбэргэнэ / Куберганя > Канас Ю Биги Кубер (син на Кубрат / Гур-бат), обединил трако-словните скитски българи в Панония и Македония > от Кубера - индо-скитският бог Кубер-Ра е бил свързан поначало със земята, нейните недра и планини. (Вече има именуван връх Кубер-Ра в планината Танг-Ра, в Антарктида).

Етноними: Булга-чин (окончание при евенките указващо занянието на хората - дърво > дърво-делец) / Булга-т (мн.ч. при монголите) / Булгад-ар (ар / лар, мн.ч. при туранците). В своя труд „Монголские этнонимы” Очир А. [IХ.1.с.50] пише: » … От древни времена монголите ловували дребни хищници заради ценната им кожа, като булги, булгуни, самури, соболи и други … По този начин родовете произхождат от хора, занимаващи се с лов на булги”. Понастоящем Булгачините / Булгатите живеят компактно в Руската Федерация (Бурятия) по протежение на река Ангара.

       В последно време пантюрстките етимолози възраждат хипотезата за произхода на етноимето Българи от животинчето Булга и българомразците я разнасят чрез казионните масмедии, дори я вкарват и в учебниците по история. Българофобите квазинаучно се обосновават с поизхода на личните или фамилни имена, производни от растения (като името на моя бивш шофьор Фидан Лободов от село Пловдивци, община Рудозем) и животни, привеждайки „неоспорими” примери: Кунев; Бельов; Катеринов; Соболев; Булгунов; Булгаков / Булганин и други. Тази измишльотина бе прокламирана от Марин Дринов и потвърдена от Васил Златарки, прочитали, но не поняли, вероятно „Сокровенное сказание Монголов” (съставено през 1240 година, а преведено на руски език

през 1866 година). Впрочем и до днес псевдоучените размишляват върху произхода на Българите. След персийското прозрение, очаквам туагерската фикс-идея, тъй като ДНК-то ни с тях съвпада на 80%! Дилемата, дали сме туранци или монголи, давам на академичната сволоч, още повече, че пробългарският глашатай, акад. Хр. Маджаров бе заявил: „Българите са с монголска кръв!” … и безродниците издигнаха паметник на „монголеца” Канас Ю Биги Аспар-рух / Атил-кесе в град Стрелча, като символ на общите ни родословни корени (https://www.forumnauka.bg/topic)!!!

                    Бугу-эне е родоначалница на племето бугу > от бур-гур - скитски възродители - село Богутево, община Чепеларе.

                   Бургу-т - съществуват три различни монголизирани племена, едно от които е синеглазо /?/ > бургуджии, буржани.

                    Бөөгөд / Боугуд - бурятският учен Г. Ц. Цыбик (1873-1930 г.г.), [Х.1, с. 263] свързва монголското слово „бөө” с китайските „бу”/„бур”, (консонантната /р/ не се произнася), или „ву” в смисъл на човек, занимаващ се с жертвоприношение, т.е. шаман. Боугу-дите твърдят, че произлизат от шамански род ... Д. С. Дугаров [IХ.1, с. 263] изхожда от персийскана дума за „бог”/ „baγa”, която в северо-иранския език е придобила формата „boγu” / „bohu”, а чрез тохарското наречие „bögü” в монголския език се е възприела като като «бөө». Той отбелязва, че указаната дума «бөө» / „боу” в славянските езици е възприета като „бог”. Със своите трудове цитираните двама учени косвено подтвърждават изказа на моя състудент-хидрогеолог, непалския аристократ Siddhi Ranjihar (загинал при атентата на кралското непалско семейство), досежно бур-гурите.

Ороними: Турла > Турлата, връх над с. Широка лъка; Турлашки родове > турла - куполообразен връх, в България са над 20 броя.

Хидроними: Аян (Стара река) > фамилия Аянски - исконен; древен.

                           Карлук > село Карлуково > от карлуки - етноним.

                           Катунь > р. Катун, село Катуница > от катун - стан.

                          Чая > река Чая (протичаща през Асеновград и село Катуница), > от Чая - тракийска богиня на планинските води.

                          Чакыр > река Чакърлийка; псевдоним Чакър-войвода > от чакър - човек с разноцветни ириси.

                           Яна > река Луда Яна; село Яна; име Яна войвода; град Янина (Южна Македония); Яна Идел (Духът на Идел).

       Сюрпризите се сипеха като индигирските златоносни разсипи. Освен информации за рудодобива, колегата ми, инж. Виноградов постояно ме осведомяваше за своите историо-географски преоткрития. Разказваше ми интересни факти из живота на юкагирите по време на командировка до село Юкагир, разположено на крайбережието на Янския залив на море Лаптеви: Юкагирите са най-древния палеоетнос … Те са били най-интелигентният и най-многочислен северен народ, когото сравнявали с количеството трепкащи звезди в тъмния полярен небосвод … преди изтлеблението им … Техният език се отичава от всички азиатски езици и диалекти.

       Секретарят на МФИТ, Лена В. Федорова, по време на V му симпизиум (България, 20-24 IX 2015) ми разказа няколко евено-сахски легенди - с отстъплението си на Запад белите хора са увлекли и знатни азиатски родове. Въз основа на едно предание, за да го сатанинизират, расистите създават сатирична пародия на епоса „Тангуты уходят на Запад”.

       За да преоткрия юкагирската следа, премълчавана в историята на България, се обърнах към изследванията на В. Бешевлиев и на други родолюбиви умове, косвено свързани с темата тук.

      В 1934 г, Веселин Бешелиев откри петроглиф в лъчезарната долина Герилово / Герлово и разчел родовото име юкагир / ючигур, указвайки, че окончанито «гир» /гур ?/ е характерно за езика на евенките. В 1952 година в местноста Селиште край Велики Преслав бе открит гробът на ичергу-боила Мостич.

       Върху надгробната плоча е написано: „Сьдє лєжитъ Мостичь чрьгѹбыліа бывыи прі Сѵмєонѣ цр҃и и прі Пєтрѣ цр҃и ос(м)иѭ жє дєсѧть лѣтъ сы оставивъ чрьгѹбыльство і вьсє імѣниѥ быстъ чрьноризьць ї въ томь сьврьши жизнь своѭ“.

       Древно-българския титул „ичергу-боил” / „чъргубиля е носил третият властник на тангриянската държава след Канас Ю Биги и Кави Канаса, съхранил се и в ранно-християнска България.

       Мостич е произхождал от род, най-предан на царския клан, и е бил „вътрешен боил / боляр", упълномощен да възглавява переговорите, да участва непосредствено във военните кампании. В мирно време ичергу-буилът е был главен военачалник на крепостта във вътрешния / столичен ънгл(онгъл / онглос, онги, на чукчи > „нгл”) и е бил отговорен за безопасността на царя. Хрониките говорят, че ичергу-боилът Мостич (на гръцки - Сурсувул1) е бил Външен министър. Има доказателства, че под непосредствено командоване на ичергу-боила Мостич били 400 тежки кавалеристи, с които той е взел участие в обсадата на Цариград от цар Симеон Велики (Рис.8), когато през август 913 г. патриарх Николай посрещнал цар Симеон, извършил молитвен обряд и го короновал за император на Българи и Ромеи. (Така в 452 год. Ат-Тилла бе принозил Ватикана в лицепо на папа Лъв I-ви Велики).

       Легендите разказват, че цар Симеон Велики е дарил имение в района на Камчийските извори на Луда Камчия, в района на днешното село Ичера (сравни с р. Кама или п-ов Камчатка) на своя най-предан болярин - ичургу-боила Мостич, не смо за това, че е бил женен за сестрата на Мостич, но главно защото той способствал за разгрома на византийците на река Ахелой.

       Сам цар Симеон Велики често посещавал имението на Чъргу-биля. Царят обичал да ловува из този район и, както се говорило, срещал се с най-красивите синеглазки девойки в цяла България. В последствие редом с чертога на Мостич възникнало селище, което няколко пъти е сменяло своето землище. В народната памет е останало като селото на Ичергу-биля, днес - Ичера!

         Според В. Бешевлиев, думата «ичергу» / «ичъргу» е древно-алтайскаičrägi / ičärki” и означава «вътрешен» / «придворцов служител». Етнонимът „юкагир” в Сибир, е бил възстановен от евенките, а в 20-ти век станал официален, докато в тангристка България през 9-ти век е съществувал род с аналогично име.

         Скитските сибиро-балкански топонимни следи най-очевадно се проследявят от артефакта (Рис9.) - Образът на ичергу-боила Мостич, който беше възстановен по черепа му от проф. Йордан Йорданов. Благодарение на тях изложих своята хипотеза.

 

Литература:

I. Газета ЛГИ „Горняцкая Правда” № 4, 1966.

II. Веселин.Бешевлиев Прабългарски епиграфски паметници”. С., 1981.

III. Геро-дот. (Сын бога Хера). История. Нов Български университет. 2010- №

IV. И.Танев и М. Минкова.“Ортографична аналогия между някои глаголически букви и скито-сарматските знаци”. Изв .МЮЗБ, 2006.\

V. Гръмо-Трън. „Сарказми край Тича”. София, 2015.

VI. М. П. Димитров. „Древната Българска Цивилицазия”. Танакра. С. 2000.

VII. Герил Сивер. „Бургурски апокрифи, ч. II. Етимоложки Детектор на Бур-гурска Еманация, ИК „Нова цивилизация” ЕООД, С.2010.

VIII. Аммиан Марцеллин. „История”. Киев, 1908.

IX. Аюудайн Очир. „Монгольские этнонимы”.МИИКЦ„ АНМ, 2016.

X. Дугаров Б.С. Этническая история народов Сибири”. Новосибирск, 1993.

П.П. Този доклад бе изнесен на VII-та конференция на МФИТ в Бишкек, Киргизстан. (21-22 Септември 2019).

Статията е прочетена 782 пъти
Назад към брой 158Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024