Но дори и сред най-абсурдните ситуации Пейо Пантелеев намира упование в обичта си към родния град. В съня на костенурката” …Гертрудка/шофьор на градската маршрутка” нейното старо возило поема пътя за Бургас и в шантавото си следсъние младата – стогодишна! героиня „хвръкнала и полетяла”… Неслучайно този текст е – според мен – най-оптимистичният сред всички в „Един, една, едно, едни, Басни и шантавини”… Всички останали герои – от магарето-поет през земния червей с неговия от комисията неприет асансьорен проект, през пъстрия уж говорещ двусловесен папагал, пленен от ловец – „пияница” и „крадец”, през пауна, еликана и спънатия кон, та до пчелите, които имали царица и плачели за цар… са повече тъжни, отколкото смешни, повече нагарчащи, отколкото сладки…
Повечето от щантавите басни са издържани в стила на жанра – иносказание, несъгласие зад тъжния смях, уж скрити зад анималистичните персонажи, но лесно разпознаваеми образи от безкрайния български преход… за финал – онези втръснали ни поуки, които все още не сме усвоили и повтаряме все едни и същи грешки… И в своите всекидневни и периодични шантавини все стигаме до ситуацията, в която кошерът остава без мед… и се питаме дали последните му капки са истински или сурогатни…
Всеки един, една, едно, едни… от нас отнася от тази книжка с прекрасни илюстрации и тъга, и гняв, и надежда… и онази незабележима на пръв поглед, но просмукваща се като крайморска влага в тъмния бургаски пясък дозичка любов, без която Пейо Пантелеев не би бил себе си – с глас като тромпет и честит завинаги в орисията си на поет… Нищо чудно, че иронията и сарказмът започват с автосарказъм и самоирония. Без тях творецът сатирик не би бил истинси творец и истински сатирик…
И поуката от този мой прочит е – въпреки финалния стих в това издание на „Новата цивилизация” – има още много поетичен мед в кошера на влюбения в живота и в Бургас поет…