Скъпи приятели и гости,
Да почетем д-р Румяна Раднева (на снимката), то е като да отдадем почит на всички известни и неизвестни герои, сътворили във въстания и войни най-величавата епоха на нашата нова история. То е като да отдадем чест на могъществото на българския национален дух. Чрез своето творчество тя се превърна в предводител през поколенията на славното българско войнство, превърна се в командващ един своеобразен парад, в който велики пълководци и командири й отдават чест, оценявайки подвига и героизма й в мирно време! Една по една в пълното си бойно снаряжение и с гордо изправените си войни, преминава всяка бойна единица – чета, дружина, полкове, артилерия, кавалерия, авиация, миноносци, медицински поделения с царица Елеонора и графиня Игнатиева, с лекари и медицински сестри, с детския героизъм в пъклото на войната – жени, мъже – народ – българския. След военните единици минава и българската мирновременна слава. Всички, подредени от нея. Нищо не е пропуснато.
И това става пред очите ни – в мобилизация, в бой, в устрем, в грохота на битките, взривовете; тук са и мечтите за подвиг в името на свободата и единението на народа ни, саможертвата ...
Скъпи приятели и гости,
Много трудно ми беше да започна изложението за тази наша среща, защото тя засяга огромна материя, в дълбочина почти напълно непознатта за обикновения българин. Имам предвид за тези, които не са историци и интересите им са далече от военната ни история. Защото д-р Румяна Раднева е свързана именно с нея - по зова на сърцето си и по силата на един дълг към Род и Родина, бих казала по силата на дълга на Избрания. В името на този дълг тя извърши подвиг, героизъм в мирното ни време. Остави паметник в слово – паметник за нас – съвременниците, и за поколенията. Паметник на българската слава, за това как един народ – нашият - отстоява категорично себе си, доказва и защитава правото си на свободно развитие и обединение. И аз разбрах, дадох си сметка, че творческото провидение подготвя такива хора в продължение на цели поколения - защото такъв е случаят с д-р Румяна Раднева.
Да, трудно ми беше началото. И за да направя пробив и да потече словото, написах писмо до дъщерята на поетесата – худ. Диана Димитрова. С нейно разрешение, ще ви прочета извадка от него:
„Скъпа Диана,
Чувствам огромна обич и отговорност към д-р Румяна Раднева, чувствам родна връзка с нея, връзка с най-скъпото, което човек има – Родината. Жива е в душата ми, в съзнанието ми, пред очите ми е. ....
Скъпа Диана, не знам откъде да започна, но знам, че тия дни до 13-ти август ще съм с нея, че в тия дни трябва да се роди Руми отново – да се роди в известност, да живее и за другите така, както е жива в мен и както и за миг не умря. Вероятно цял живот Руми е чувствала същото, каквото аз сега чувствам към нея, само че тя към нейните “кедри в пътя й“, на които тя успя да даде живот в бъдното, да ги остави зелени и видими.
Скъпата Руми имаше тази способност да кръщава за нов живот! Тя виждаше, че една Родина има плът и колко скъпоценна е тая плът. Тя знаеше, че тая плът трябва да живее, за да е жива Родината! Руми познаваше Възкресението – имаше какво да възкресява, беше й предавано! Беше й станало родова черта, здраво се беше изградило като родов ген.“
И аз наистина, ето стана цял месец, съм непрекъснато с нея. Дали съм в домашните си задължения вкъщи, дали преглеждам единствените две книги от нея, които са в моя дом, дали чета отзивите в тези книги, или си спомням прочетените нейни творби от библиотеката, или, дали съм в планината.
Да, особено, когато съм в планината. Тогава от високото и в простора, особено от панорамния връх на Люлин, дето е над х. Люлин и дето се вее знамето, аз най-добре усещам тази огромна материя и тези могъщи чувства на д-р Румяна Раднева.
Нещо все ме водеше към този връх, на който аз 15 години не бях стъпвала и с огромна благодарност сега видях там забитото знаме. На него, още отдалече, както е на корицата на книгата „По повеля на Отечеството“, аз като да виждах лика на д-р Румяна Раднева. Вееше се знамето. Стигнах до него и го целунах, а то се сви при мен като котенце и притихна. Навлажниха се очите ми, побъбрихме си малко и аз заслизах към хижата. Непрекъснато се обръщах и махах на знамето, докато то изчезна от погледа ми.
Вече по-долу, извънредно много се изненадах като видях хижата. Стори ми се такава, каквато беше и преди 15 години. И тогава и сега я свързвах с народа ни. Припомних си стиховете, които бях написала за нея:
„...Но ето, че пристигаме
пред горда постройка,
без врати и без джамове,
но запазила стойка –
висока, напета -
ограбена,
но по дух непревзета:
„Седя тук“, сякаш хижата Люлин казва,
„не за смях да ставам,
а за да изобличавам!
Че в малък размер представлявам
един цял народ на какво става –
ограбен, но със здрава
основа,
коя се не дава
и е готова
с сили гигантски
да се напълни
и своята мисия
да изпълни.“
Стояха още тухлите й, толкова здраво споени, че ще е трябвало да ги разбият, за да ги преместят. Непомръднали стояха и основите й. Да, наистина, дали винаги ще може този народ „със сили гигантски да се напълни и мисията си да изпълни“.
Но пък какво става с този български народ?! Всеки път в планината, нито един човек няма. А каква красота по тези сравнително ниски места. Лети душата! Новите му интереси пред компютъра и на маса не ограбват ли физическите му сили и духа му?
Продължавам да слизам надолу и да мисля за българския народ.
Гледам стълбовете и жиците на високото напрежение, минаващи през пресечения терен. Високото напрежение – устойчивото!!! Върху него се наслагват вълните на информацията, за да бъде тя предавана. Високото напрежение! Кое е то за един народ?! И веднага си отговарям – националната идентичност, националният дух! Ето какво е вършела д-р Румяна Раднева през целия си живот! Работела е за този национален дух, за непреходността му, за неговата сила и мощ. Самата тя във вечно съзидаващото напрежение. И неможеща без него. Тези виждащи хора не отминават великото, значимото. Те веднага усещат цената му като градивна съставка на националното ни богатство. Тези хора със знанията и усещането за ценност няма да оставят нищо да погине. Като архиелозите внимателно ще го вдигнат, ще го почистят да блесне в истината си. Но д-р Румяна Раднева направо е посегнала към огромния резервоар с енергия за българския народ – войните за национално ни освобождение и единение. Резервоар пълнен от хиляди животи! Животи, довеждани до краен предел на човешките възможности, надхвърлящи този предел и то в името на най-святото нещо за човека – загубено, тъпкано, унижавано, безчестявано, сривано - цели векове на изкупление. Да, на изкупление! Заради забравата и невнимателното отношение към великото, когато един народ започва да приема това велико като даденост и ето – край! Историята това показва.
И тези, които поддържат живата кръв на един народ, са тези, които не забравят. Тези, които поемат миналото, които го търсят и бързат да го предадат на настоящето – свежо и истинно, по начин, чрез който то ще докосне съвременниците.Този начин трябва да ги изуми, да ги изненада, да ги провокира, да ги доведе до търсене и просветление. Именно това просветление ще попълни техните празнини и ще ги превърне в откриватели и на други ценности и хора. Така стана с мен. По необикновен път и неслучайно, открих за себе си Балканската война. Най-напред „К-т Петър Димков“, после търсене бойните фронтове на П.Димков в трите войни, в които той е участвал – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, после фамилията Вазови с двамата братя герои пълководци – ген. Георги Вазов от щурма на Одрин и ген. ВладимирВазов от Дойранската епопея. И самият Ив. Вазов – в целия му колорит - всевиждащ, усещащ и регистриращ всичко и т. н и т.н. То пътищата на нашите открития са отделни и неповторими теми. Те са част от нашите житейски пътища и са срещи с личности, останали в непреходна слава. Народът си избира личности и си ги утвърждава. Благодарен им е, скъпи са му и иска да си ги почита и чества. Точно една такава личност за мен е и д-р Румяна Раднева.
Донка Драмска
* Румяна Раднева е родена на 12.04.1939 г. в град Шумен, завършва Висш медицински институт. Работи като главен лекар в ДМД - гр. Златица, научен сътрудник в Центъра по хигиена, главен административен асистент в Катедрата „Хигиена и екология” към МА - София. Разработва две дисертации за влиянието на акустичния шум и инфразвук в жилищата върху обитателите в сътрудничество със специалисти от цял свят. Има над 145 публикации у нас и в чужбина. Член е на International Environmental Epidemiology Society. Автор е на стихосбирките: „Звъни душата ми”, „Бъди за мене ласка”, „Най-светлото дари”, „Кедрите по моя път”, „Обичам те”, „Берлинска пролет”; поемите: „Сиянието на аметиста”, „Quo vadis”, „Плачът на Итака”, „Лудории в къщата на леля Сийка”, „Кървавото зарево на Свободата”, “Искрица от душата”, „Заветът на Дойран”, „По повеля на Отечеството”, „Духът на Хвърковатата чета”, „Подвиг от Одрин до Дойран”; сборници: поезия - „Живот за обич”, „Моите простори български”, разкази - „Десант сред божури и коприва”, „В лабиринта на обичта”, „Благословеният кръст”; отзиви: „През зеницата на професионалиста”; новели: „С много обич”, повести: „Отивай при бебетата”. Пътеписи: „До Лондон и особено назад”. Раднева участва в антологиите: “Излитане от мълчанието”, „България вовек”, „Проф. Ст. Радев”, „Поклон, Русия”, “The Colours of the World”, „Слава, Априлци!”, „Поети 2014″, „Поети 2015″.
Носител е на национални награди за поезия, печели конкурс за разказа „Моето бъдеще”.
Умира на 13.08.2017 г.