Във втората половина на XIX век - време на въстания в България и на процъфтяваща аристокрация и интелигенция в Русия - знаменитият руски класик Иван Тургенев изобразява най-героичния и мъжествен от своите герои - и той е българин. Кой е Димитър Инсаров и има ли истински прототип?
Руската литература на XIX век е литература на типовете, която изобразява „типични герои в типични обстоятелства”. Иван Сергеевич Тургенев извежда архетипа на типичното руско момиче, така наречената „Tургенева дама”. Тя е нежно, младо момиче, може да изглежда слаба, но има голяма морална сила, която се изразява в нейната любов - тя обича всеотдайно и упорито. Мъжете при Тургенев обикновено се страхуват от такива жени, те се оказват твърде страхливи и меки. Единственият случай, в който „Tургеневата дама” намира женското си щастие, е историята на Елена Стахова и българина Димитър Инсаров (романът „В навечерието”). Защо Tургеневата дама не може да намери щастието с руснак? Защо Тургенев е решил да избере българин за най-мъжествения си герой?
Жажда за действие
Романът е написан през 60-те години на XIX век - времето на въстанията срещу турското робство, време на промени на световната сцена. Както може да се съди по романа на Тургенев, руското обкръжение на Елена Стахова е загрижено по тези въпроси, но съвсем не е дейно - младите интелектуалци много философстват, почти не работят, разхождат се без цел и посока. „Добре нахранените не разбират гладните”, гласи руска поговорка. Затова мнозинството не разбират страстта на Инсаров, който с думи и дела демонстрира отдадеността и верността си към интересите на своята страна. Елена обаче го разбра.
Мъжки двойник
Преди 150 години Тургенев осъзнава онова, над което се съгласяват съвременните психолози: противоположностите може и да се привличат, но само съюз от подобни личности се оказва способен да оцелее. Двойката на Елена и Дмитрий демонстрират близостта на два архетипа - рускиня и българин. Външната слабост (неомъжено момиче в патриархално общество и чужденец от несвободна страна) не премахва вътрешното ядро. Елена има желание да бъде полезна на хората, чувство да има цел и способността да пренебрегва конвенциите. Независимо от факта, че руските ѝ приятели са добри хора, те са доста обикновени и в тях няма желание за действие, което Инсаров притежава в изобилие. В българина руската жена вижда не само идеалния си герой, но и себе си. Дали това е основата на руско-българските семейства?
Свързани с една верига
Сигурно сте чували песента на съветската рок-група „Наутилус Помпилиус” „Свързани с една верига” („Скованные одной цепью”).
И ако по време на припева си въобразяваш, че маршируваш в тълпа от съмишленици, със сигурност ще разбереш нашата героиня след разговора ѝ с Дмитрий Инсаров. „Забележете: последният селянин, последният просяк в България и аз - ние желаем едно и също. Всички имаме една цел. Знаете ли каква увереност и сила дава това!” - след такива думи Елена просто няма шанс да не се влюби. Принадлежността към нещо голямо, по-голямо от празния живот на руското дворянство, вдъхновява. Дмитрий мисли за себе си и за целия православен и славянски свят, той се занимава с активна просветителска дейност, прави учебници за изучаване на български и руски език, превежда българските песни на руски и - за срам на руснаците - заслужено ги упреква, че знаят малко други славянски езици.
По-различен от другите
Разбира се, Инсаров се откроява от цялото обкръжение на Елена - понеже не е руснак. Но българин ли е той? Или - преформулираме въпроса – типичният българин ли е? Според българския филолог Емил Димитров истинският българин от XIX век едва ли прилича на Инсаров: българите, които са учили в Русия, са стоели настрана и не са интегрирани в руското общество, а свободното разполагане с парите също е нещо извънредно - особено за студентите. Дали Тургенев е измислил фалшив българин?
Не, не, и отново не - Инсаров има истински прототип - българският студент в Московския университет Николай Катранов: точно неговата история вдъхновява Тургенев да напишe романа „В навечерието”. Ако Инсаров е много руски – простете на Иван Сергеевич: той, както и сам признава, не познава много добре другите славяни.
Подтикнат от описанията на жестокото потушаване на Априлското въстание на 22 юли 1876 г. Тургенев пише стихотворението “Крикет в Уиндзор”. В писмо до брат си той споменава, че го е “написал... през нощта, по време на безсъница, седейки във вагона... под влияние на прочетеното във вестниците за българските ужаси. Пристигайки в Петербург, аз даже се опитах да напечатам този “Крикет” в “Ново време”, но цензурата не разреши”, разказва писателят. По-късно все пак произведението му намира бял свят, но не в Русия, а в списвания в Букурещ вестник „Стара планина“, издаван от С. С. Бобчев.
„Крикет в Уиндзор”
Кралица Виктория дами събра.
Тя гледа как пъргаво тичат,
играейки новата модна игра,
която крикет се нарича.
Те топки търкалят и всички със смях
ги вкарват в тръпчинката право.
Кралицата гледа, но ето от страх
внезапно съвсем пребледнява.
Видение някакво й се яви -
тя вижда на тая поляна
не топки, а множество хорски глави
и всяка със кървава рана.
Глави на жени, на моми, на деца,
лицата им с кърви покрити…
Да, вижда кралицата в тия лица
на ужас предсмъртен следите.
Но ето най-малката й дъщеря -
красива девойка - подхваща
една от главите, търкаля я тя:
към майка си право я праща.
Главичка на кърваво малко дете,
устата му укори шъпне.
Извиква кралицата, страх я обзе,
от ужас тя цялата тръпне.
„О, докторе, дайте ми някакъв цяр,
що става със мене, кажете!“
„Разбирам - отвръща и лекарят стар, -
вий вестници много четете.
Прочели сте вие навярно в тях,
че всичко в България гние
от турския гняв. Вземете тоз прах,
веднага това ще ви мине.“
Кралицата връща се в своя палат
и в ръзмисъл поглед навежда
и вижда, във кърви е целият плат
на нейната кралска одежда.
„Британски реки, помогнете ми вий,
измийте петното по-скоро!“ -
„Грешите, кралице, не ще се измий
кръвта на невинните хора.“