Британка се обърна към българите: Защо унищожавате историята си? в брой 154

Британка се обърна към българите: Защо унищожавате историята си?
Категория: Сърцето, душата

За Бузлуджа и отричането на антифашизма, унищожаването на паметници и кои са най-забележителните затънтени кътчета на България, които е посещавала – разказва в интервю за „Барикада“ британската фотографка на изоставени сгради и монументи Никола Милър.

Никола Милър е една от най-талантливите фотографи на изоставени и тънещи в разруха сгради и паметници в България. Родена е във Великобритания, но я напуска и се заселва в България. Това ѝ дава по-безпристрастна перспектива, както към потъналите в забрава фабрики и монументи, така и към случващото се в страната ни.

- Ти си един от най-добрите урбекс фотографи в България. Кога и как се зароди страстта ти към изоставените и позабравени сгради?

- Не, това не е така, защото тук има много добри фотографи. Все пак предполагам, че добавям щипка културно разнообразие в своите снимки – моята перс­пектива като чужденец не е ограничена от съществуващата етноцентрична рамка и има по-глобален поглед без някакви политически предразсъдъци. Що се отнася до страстта ми, всичко започна преди 8 години, когато един приятел ми сподели снимка на изоставена тъкачна фабрика – влюбих се в снимката и по-специално в начина, по който природата бе превзела сградата.

Очарованието се състои в това да се опиташ да си представиш каква е била сградата преди, нейното място в света, да станеш свидетел на нейното падение и занемаряване, да станеш част от последното ѝ пътуване.

- Родом си от Великобритания. Как реши да я напуснеш и да се установиш в България?

- По същество това бе икономическо решение, но и на мен ми бе писнало да работя и живея във Великобритания. Цените на имотите бяха на рекордно високо равнище в Обединеното кралство по същото време, когато България се присъедини към Европейския съюз. Продажбата на британското ни жилище ни позволи да си закупим къща в България без нуждата от ипотека или кредит. Аз и моят приятел, който е певец, композитор и писател, избрахме Крушево (Габровско) от уважение към историята на къщата и селото, което е било единно в своята антифашистка съпротива по време на Втората световна война. Чувствам се почти благословена, че живея в такъв прекрасен дом – дом, в който са се укривали бойците на съпротивата по време на една от най-големите борби на човечеството срещу злото.

- Като човек живял и в двете страни, кой според теб е най-същественият проблем и най-голямото преимущество на Великобритания и съответно България?

- И двете си имат своите плюсове и минуси. Великобритания е едно мултикултурно общество, израснало от имперското си наследство. Но това е едно сравнително свободно общество – толерантно и приветливо. Степента на национализъм и расизъм в България ме натъжи много. Въпреки това, Брекзит тласна моята родина в дясна идеологическа посока, което за мен е огромна грешка в политическото мислене. Присъединяването на България към ЕС е чудесна положителна крачка напред – но страната е оставена на милостта на по-богатите членове, кои­то ще се стремят да я използват. Отворили са се нови работни места, но те са нископлатени – инвестициите от Европа идват, само за да се възползват от по-евтиния наличен труд. Великобритания предлага много добри работни места за добра заплата, но въпреки това – с нея само оцелявате. В България макар заплатите да са ниски, такива са и разходите, което все пак е приличен баланс. Смятам, че и двете страни са приели бруталната система на САЩ, където богатите стават все по-богати, а бедните, за съжаление, все по-бедни.

Чувствам, че битката за здравия разум и демокрацията, такива каквито ги разбирам аз, е основен проблем и в двете страни.

- Имаш ли си любими места и сгради за снимане тук? А такива, към които се връщаш не толкова, за да ги снимаш, а заради усещането?

- Да, има няколко места, към които се връщам заради историята и чувствата, които те предизвикват в мен. Имах си фаворити, но с течение на времето, поради пренебрегване и вандализъм, те са се променили, с което се промениха и моите чувства.

Наскоро посетих Братската могила в Пловдив. Мрачно, респектиращо и вълнуващо едновременно. Макар мястото да е оградено и да са поставени аларми, то е паднало жертва на голям вандализъм.

Както много хора знаят, от доста време Бузлуджа бе пленила моето въображение – красивото местоположение, бруталистичната архитектура и невероятните мозайки изглеждаха почти нереални за мен, когато за пръв път посетих монумента. Въпреки това, поради размера на графитите, които през последните години превземат паметника, престанах да снимам вътре, тъй като ми е болезнено да гледам разрушаването му. За мен е трагедия, че се е позволило тази икона на архитектурата да бъде занемарена по подобен начин. Ако политиците наистина се интересуваха от създаването на работни места и инвестиции за хората, тази сграда щеше да бъде спасена преди години, превръщайки се в туристическа атракция от световна величина, осигуряваща необходимите финансови средства на местните общности, които биха се възползвали от нея.

- Освен Бузлуджа си обиколила още доста потънали в забрава паметници. Някои от тях със сигурност са в такова състояние, че няма да просъществуват още дълго, а други макар и непоклатими са обградени с бурени и ошарени с графити. Щяха ли тези паметници да са в  същото състояние, ако се намираха във Великобритания?

- Бузлуджа е може би най-добрият пример: ако монументът се намираше във Великобритания някой някъде щеше да спечели много пари от него. Ситуа­цията тук е такава, сякаш хората усилено искат капитализъм, без реално да знаят какво е капитализмът. Капиталът генерира пари чрез печалбата. Представете си каква би могла да бъде Бузлуджа, ако някой бе решил да инвестира в нея и да я възстанови в оригиналния ѝ вид, тя щеше да е уникална – и хората щяха да пътуват от цял свят, за да я видят, изучат и преживеят. Лондонската кула бе място на първите в света масови антисемитски убийства – над 400 евреи висяха от стените ѝ. Кулата бе място на бруталност, изтезания и убийства. Днес е втората по големина туристическа атракция – на второ място само след Лондонското око. Наистина ли хората тук вярват, че като се унищожат всички останки от социалистическата иконография и историята ще се промени? Историята си е история – не можете да я скриете, можете само да я приемете и да се поучите от нея. В този случай унищожаването на паметници не се различава от изгарянето на книги от нацистите в Мюнхен през 1938 г.

- И докато доста от тези паметници така или иначе се рушат от забравата, някои хора предлагат директно да ги разрушаваме с булдозери и взривове. Един бруталистичен монумент край НДК вече падна жертва на подобно предложение. Запозната ли си със случая и какво смяташ за него?

- Да, зная за паметника и съм запозната с дебатите в медиите тук преди неговото разрушаване. Добре – напълно е редно статуя на Хитлер да бъде премахната от Берлин. В Съединените щати виждаме подобен подход на юг към старите статуи на търговци на роби, които сега се премахват. Достигнахме момент във времето, в който не е безпочвено да попитаме – редно ли е да се издига флагът на Конфедерацията? Разбирам защо съветският култ към личността е проблем. В някои случаи премахването е разбираемо, но унищожаването – не. Това е вашата история. Ако е необходимо, след пълна обществена консултация, нека паметниците се преместят на по-подходящо място – например в паркове на музейните статуи.

Но ако говорим за паметник, който е антифашистки или просто е построен по време на социалистическата епоха, тогава защо? Каква друга може да е целта на упражнението, освен да каже – ние не харесваме антифашистите…

- Какво е мнението ти за социалистическата архитектура?

- Обожавам я, тя е много изразителна и е един от любимите ми видове архитектура, също така обичам много и готическите, и ренесансовите постройки. Социалистическите структури казват нещо – те имат смисъл и въздействие. Какво е изобщо изкуството, ако няма какво да каже? То се превръща в занаятчийство и просто обслужване на нужди. Обичам цитата от Уилям Морис, великият дизайнер, романист и социалистически активист: „непокътнатата повърхност на древната архитектура свидетелства за развитието на човешките идеи, за непрекъснатостта на история­та и по този начин непрекъснато ни напътства и учи, разкривайки ни не просто стремежите на вече починалите, но и това, за което могат да се надяват все още неродените“.

(със съкращения)

Статията е прочетена 593 пъти
Назад към брой 154Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2019