Много говорим и знаем за Левски. Изписани са хиляди страници за него. Той също ни говори чрез оставените от него думи. Но дали смогваме от всичките тези слова да направим мисловен диалог с него? И дали това не се случва, защото все още не можем да се доближим до неговата истинска същност? И защото ни е страх да се съизмерваме с него? И нима на нас, обикновените хора, ни е така трудно да разберем какво означава да се посветиш изцяло на най-висшите национални идеали и на повелята на времето. И да жертваш живота си в тяхно име. А нима е толкова по-малка нашата от неговата обич към родината ни, че да нямаме цялостна принадлежност към неговите силни и поривисти въжделения? И защо не се питаме по-често за тези неща? А, може би, и той ни е питал за същото с оставената в джобното му тефтерче дума „Народе ????”. Нима, ако не е знаел какво очаква от своя народ, Апостала би се усъмнил в правотата на своето дело? Едва ли. Просто с тази дума с четири въпросителни знака е изразил и своя вопъл, и своето разбиране, и обичта си, и своя зов, и своята надежда! Тя съдържа всичките по-важни състояния на човешкото съзнание, потопено в тъмнината на робството, на страха, на отчаянието, огорчението, вината, но и на мечтата, на надеждата...
Иначе как бихме могли да разберем нашия неповторим изкупител на тежката ни орис? И как да се досетим за каво ни е питал, без да го отдалечаваме от себе си, като го смятаме за непостижим? Да, той, наистина, бе като Предтеча в онази мрачна епоха, който с лъвските си крачки доста изпревари времето, за да освети и благослови, с искрометния си копнеж за за вътрешна и външна, за политическа свобода, пътя на тръгналите след него.
Вероятно, като се поставим на негово място и във времето на неговото питане. Като потънем във виделината на неговия дълбок и син взор в неговите очи. И като превърнем тези четири въпросителни знака, ако не във факли, то поне в горящи свещи и ярко осветяващи пламъци високочелия ни и синеок син на България. Също и като разбираме, че едва ли е можел да попита някой друг за нещо, камо ли пък целия си народ, ако преди това не бе отправял питането си към самия него. Та, така и ние да го правим по-често. Да се питаме какво сме сторили за ближния си, за народа си. И ако поне на едната въпросителна след апостоловата дума „Народе????” можехме да дадем задоволителен отговор, това щеше да означава, че поне малко сме се доближили до неговата величава същност.
В противен случай, четирите въпросителни знака на Левски все повече биха се умножавали, докато увиснат като дамоклеви мечове над главите ни и докато не разкъсат на хиляди частици оглушителната тишина в сърцата ни, породена от липсата на отговори.
Но колкото и това неминуемо да ни води към някакво обезсърчаване в днешните трудни времена, то тъкмо тогава трябва да се сетим и за неговите насърчаващи думи: „Облегнете се на себе си!” С които сякаш ни казва, че нищо не е извън нас и ние сме единствените отговори на всичко случващо се. Че всяка битка, революция и еволюция първо се води в нашето съзнание и после се изявява в реалния свят. Подканя ни да видим, че това, което сега се ражда, като стремеж в живота, е велико, защото води към Великата Любов, тази която обединява с будност всички души да работят за всеобщото благо, за отхвърляне най-вече на духовното робство, на формалното, фалшивото, тривиалното, егоистичното, етноцентричното… И, облягайки се на своя вътрешен компас, да не преставаме да търсим универсалните божествени принципи за свобода, братство, справедливост, достойнство, себеотрицание, неподкупност.. . Защото като открием тази цялост първо в себе си, ще я проектираме и във външния свят. И така ще съдействаме на идващото ново време, в което достигналите своя връх противоестествени разграничения и разделения от всякакво естество, вече ще преминат в своята противоположност. И служещите на изконните ценности за добротворство и способните да удържат вътрешната битка със самите себе си ще могат да дочакат това време, за да ги приложат.
Та нали Васил Левски ни остави чрез живота си образеца за това отговорно и съзнателно живеене и ни посочи пътя, водещ натам - като изнасяме и даряваме навън нашите духовни пламъчета и като ги разгаряме, така че да възпроизведат кладата на нашата вътрешна свобода. И като вършим работата, с която сме свързани, по такъв начин, сякаш даваме отчет за нея пред самия главен Работодател.
Затова смело можем да кажем, че Левски е нашият вътрешен освободител, който ни води към нас самите. Към постигането на пълната със святост свобода. Свобода от опеката на остарялото мислене, от социалното подчинение, от властта на щампите, от всичко, което сковава ума, сърцето, духа, въображението.
За да може свещеният човек да постигне чрез сакрална еволюция и свещеното познание за истинската свобода в Бога.
Лияна Фероли, Общински комитет „Васил Левски”, Кърджали
На снимката: най-близките роднини на Апостола при откриването на паметника му през октомври 1895г. На втори ред в средата, стои по-голямата сестра на Васил Левски, Яна Иванова Кунчева! Снимката е от личния архив на Бочо Загорски и се съхранява в Държавен архив - Пазарджик