„Парите покваряват дребния човек, извисяват големия. Ако имаш ум, но нямаш пари, ти си нищо, ако нямаш ум, а имаш пари, пак си нищо. С ум и пари можеш да постигнеш всичко.”
Атанас Буров
Из книгата на Михаил Топалов-Памукчиев (журналист, историограф) „Срещи с Буров“ - плод на стенографираните в продължение на десет години разговори с Атанас Буров, личност с рядка житейска съдба: Финансист, дипломат, политик, депутат в десет народни събрания,
Председател на парламента, министър в четири различни правителства, Атанас Буров е считан за една от най-влиятелните фигури в българския политически живот през първата половина на 20-и век, а заради политическите си речи и модерни европейски практики, които налага, е наречен „идеолог на българската буржоазия“.
Атанас Буров бе под домашен арест в дома си на улица „11 август“ 1. Това беше един разкошен апартамент, обзаведен според тогавашните ми разбирания смайващо.
‒ Господин Буров, Вие познавате световната история и политика…
‒ Да речем.
‒ Обиколили сте целия свят…
‒ Истина е.
‒ Учили сте и сте живели във Франция, Швейцария, Германия…
‒ И в България.
‒ Кое според Вас е най-ценното качество на един народ? Това, което Вие уважавате най-много.
‒ Труден въпрос, господин Памукчиев. Много труден. Аз мисля, че най-ценното качество на един народ е любовта му към отечеството. Не скромността. Не честността. Не и трудолюбието. Защото се доказа, че най-трудолюбивите народи най-често стават плячка на негодниците, като асирийците и немците. Последната война го доказа. Аз живеех с мисълта до вчера ‒ до май 1940 година, че на света има три страни, само три страни, които са готови да умрат, да загинат, но да не превият врат и коляно пред противника си, пред своя враг.
‒ И кои бяха те?
‒ Русия, Англия и Франция. Обаче като видях, че Франция преви врат и коляно пред немеца, загубих тази вяра в нея. За мене французинът не е това, което съм си го представял. Само Русия и Англия са двете страни на света, които са готови да умрат, да загинат, но да не позволят враг да се гаври с тях. Защото с победения винаги се гаврят. Насилват жената му, изнасилват му децата ‒ той мига и мълчи. Душат го, бесят го, колят го ‒ той пак мълчи. Изземват му всичко, дори децата ‒ той пак мълчи. Няма нищо по-страшно от това, да те победят. Само Русия и Англия не позволиха на Хитлер да се гаври с тях. И затуй аз най-много уважавам тези два народа. И ценя най-високо това тяхно качество родолюбието, гордостта на нацията. Нация без гордост не е нация. Никой друг народ, освен английския и руския, не застана пред немеца и не му стовари юмрука си в зурлата. Само тези два народа казаха „Стой. До тук. “ И му превиха врата. Казвате трудолюбието… Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари ‒ това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин… Тя го накара да празнува мишин ден, бабин ден, Зарезан, Свети Силвестър ‒ и все не се работи. Все се пие и се почива. Тя впиянчи тоз хубав наш народ, тя го направи дембелин, хайлазин.
* * *
Жената на Буров дойде при нас откъм кухнята и ни донесе сладко от дюли ‒ в малки, стъклени чинийки и по чаша вода. Буров изпи първо водата, после започна да яде сладкото. Аз го попитах защо прави така.
‒ Защото преди сладко винаги се пие вода. Това усилва двойно повече удоволствието от него. Аз обичам когато ям или пия, да изпитвам максимум удоволствие. Виното трябва да е червено, да искри в чашата. Чашата трябва да е от кристал и да звънти. Виното трябва да е студено, да щипе… Сладкото от дюли е царят на всички сладка. Обичам го от дете. В Лясковец някога майка ми вареше по десет вида сладка. И ги даваше с мярка ‒ по лъжичка на три дни.
‒ Не всеки ден?
‒ Не. На три дни по една лъжичка. А ние, децата, умирахме за сладко. Сладко се даваше само при голям успех, при голяма работа.
Майка ми ‒ като добра българка, бе добра педагожка. Тя искаше да работим свръх сили и плащаше оскъдно.
Българинът, като му дадеш много пари или много ядене, се забравя.
На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят.
Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него.
Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.
Ето защо нас, децата, баща ми и майка ми ни възпитаваха така, както се възпитават синовете на лордовете в Итън колеж, в Англия. „Бъдете умерени. Имайте парите само като средство да печелите с тях пари. Но не и да ви бъдат те цел в живота. Както земята е средство за прехрана на селянина, така и парата в банката трябва да е за вас като тази земя. Не яжте много. Не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Не повече. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте. “
Това бе нашето възпитание. И ние с брат ми, със сестрите ми ядяхме по малко.
. . .
Няма да съм жив, господин Памукчиев, да ви видя аз вас, другарчетата, как хубавичко ще се охраните, какви хубавички коремчета ще отвъртите, как ще лапате на приемите, няма да го видя. Но то ще стане. Помнете ми думата. Вие, хубавите млади момчета сега, ще пуснете гуши, ще овесите кореми, ще станете свине. Защото лакомията и властта правят хората свине.
Ето, това го запишете и го подчертайте. Човек не става свиня само тогава, когато си слага юздата сам. Трябва да става от софрата тогава, когато му е най-сладко ястието.
Българинът не си знае мярката.
Само българи съм виждал в Женева, в Обществото на народите да си облизват чиниите.
. . .
‒ Добре, кой според Вас е велик?
‒ Велики хора за мене са тези, които са обърнали или объркали света, като вашия Ленин, като Дантон, Робеспиер, като Марат, като Александър Велики. Аз може да презирам Ленин, но това не му пречи да е велик. И ако сега съм под домашен арест тук, дължа го на неговия гений, а не на вашата народна милиция (смее се). Това са парадоксите на историята. Де го чукаш, де се пука. Ленин чукнал в Санкт Петербург, а ехото отекнало в България на 9 септември. А сега иди, че я разбери…
Но това са световни катаклизми, които само световни умове могат да ги разберат. И да изпитат ласките или ударите им.
. . .
‒ Политиката има свои закони. . . Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици. Тя иска сурови мъже, с тежки юмруци. Баща ми имаше за правило: работи с умни хора, да поумнееш и ти. Работи с честни хора, да станеш честен и ти. Работи с делови мъже, за да бъдеш доволен и ти. И затова, може би, той не успя да си пробие път към върховете на властта. Не стана дори министър. Но ми каза: „И да си по-умен от другите, Атанасе, не го показвай пред тях. Хората не обичат това. И да си гении, сред тях изглеждай овца…“
Хората обичат овцете, особено когато могат да ги доят и да ги стрижат. Освен това всеки обича агнешко месце и овче млечице, за това овчата политика е най-добрата политика. Овчата маскировка е най-фината маскировка.
Плуват си с нея в живота, в банките, в политиката, пасат си кротко и доживяха дълбока старост.
А аз, който се перчех, който исках да продавам чалъми на госпожа Муравиева, сега кисна в Дряново.
Затова баща ми беше прав като ми казваше „Бъди външно овца, а вътрешно, ако би щи бъди и тигър, и пантера, и чакал“.
В политиката, господин Памукчиев, важна е маскировката, а не същността. Труман, който е голям коцкар, женкар, политик и банкер, притежава едно ценно качество ‒ той е дипломат. Аз съм следил кариерата на всички американски политици от времето на Георг Вашингтон ‒ по книгите и вестниците, разбира се. Не в Америка, където сигурно бих променил мнението си за тях. И бих видял, че този президент Рузвелт е едно еврейско семселе, едно юдейско копеле, което влиза в световната война само за да спаси евреите. За нищо друго. Америка нямаше интерес да воюва, както Русия в 1914 година. Цар Николай хвърли Русия във войната. Русия имаше всичко. Не й трябваше нищо. Тя можеше тогава, както Швеция и Швейцария, да стои настрана, да продава храна и да трупа милиарди. И не в пари, а в злато. Цар Николай се оказа най-глупавият руски император след Александър II.
‒ Как след Александър II, господин Буров? Той е велик император за мене.
‒ За тебе да, но не и за мене, господин Памукчиев. И забележете, сега започвам да Ви говоря на „ти“, защото Вие ми оспорвате едно нещо, в което аз вярвам и съм напълно сигурен, защото съм водил държавната външна политика на България пет години и съм бил на върха на властта. Защо казвам, че е прост този император на Русия? Защото в 1862 година, той продава Аляска на Америка. На Щатите. Продава къс от Русия, къс от снагата на една велика империя, която ни е спасила, но която може да диктува волята си на света. Всеки голям политик, господин Памукчиев, като голям дипломат, гледа на световната политика като на свое бойно поле, на свое дело. Русия е можела да вземе Канада, защото е имала сили за това, но не го е направила. Можела е да се настани и по на юг, примерно в Калифорния, имала е и флота, и сили, но не го е сторила.
А това говедо, това чучело, този глупак Александър II да вземе да продаде Аляска, със златните й залежи. Бе, животно. Бе, диване. Иди там, виж какво продаваш, и тогава дигай цената, щом ще го продаваш. А той го е дал на безценица. Ето защо, господин Памукчиев, аз Ви казвам ‒ в световната политика могат да се месят и да оценяват само големите политици, лъвовете като Рузвелт, като Сталин, като Чърчил ‒ тримата най-големи политици на нашето време.
‒ А кои бяха тримата най-големи политици на Вашето време, господин Буров?
‒ Моето време, когато аз бях министър на външните работи през 1926–1931 година, нямаше големи политици. И не защото не ги е имало, а защото не можеха да се проявят. Големият политик се проявява само в бурни години и бурни времена. Войната е бурно време. Световните политици се показват именно тогава.
. . .
‒ Всеки, който не поглежда към политиката, е добър за политиците. Всеки, който поглежда към паницата им, е вреден за тях. И те го убиват. През септември 1923 година вие, комунистите, погледнахте към нашата паница и ние ви стоварихме един в мутрата, да не си навирате гагите там. Сега ние погледнахме към нашата паница и вие ни друснахте по един в мордата, да не поглеждаме там. И с право. Никой не обича да му гледат в гащите, в полата и паницата.
Та казвам аз, господин Памукчиев, политиката има свой неотменими закони. И колкото по-млад ги научиш, по-лесно ще се издигнеш и няма да повтаряш грешките на по-големите, на умните. Стамболийски щеше да управлява и сега, ако не бе неговият навик да поглежда в нашите паници. На банкерите. На чифликчиите. На наемодателите, като Кочо Хаджикалчов.
Този Кочо Хаджикалчов бе намерил цар Фердинанд във Виена. И не в едно кабаре, както дрънкате във вашите глупави вестници (вчера четох нещо такова), а в имението на баща му. В Пуста-Мазош (Пусто поле) в Унгария. Там го е видял за първи път на езда ‒ на кон. Хубав. Млад. Весел. Любезен. Вие неправилно описвате Фердинанд, господин Памукчиев. Той беше хубаво момче когато дойде в България през лятото на 1887 година. Аз бях там с баща си ‒ в Лом, на пристанището. Там го посрещахме. Гледах княза и му се дивях. Бе висок, хубав младеж. До него майка му ‒ хубава, млада, засмяна.
Тя бе истинска французойка, господин Памукчиев, и правеше политика с фустата си, а синът й ‒ с ума си. Цар Фердинанд бе най-умният български държавник от 1887 до 1912 година. Това не може да му се отрече.
Сега, като ме слушате, Вие си казвате, господин Памукчиев: „Какви ги дрънка този дърт глупак Буров, какви ги приказва. “ Така ли е? Така е. Не го отричайте. Аз чета по очите Ви. Нали е така?
‒ Да. Така е.
‒ Ясно. Значи, не съм се излъгал. Все още мога да гадая по очите и усмивките на хората. Фердинанд прие трона в 1887 година от ръцете на Стамболов и го направи свой министър-председател и свой помощник, съветник, учител, възпитател. Забележете, възпитател. И Стамболов, говедото, повярва, че князът е по-глупав от него щом го кани за учител и възпитател. И започна да му дава съвети. Днес един, утре друг.
Днес му праща млади жени, нали е ергенче, утре му проводи булката на някой чиновник, която иска пари и дрехи. Фердинанд се забавлява, а Стамболов през това време се разправя с русофилите. Бие ги, гони ги, требе ги. Насилва жените им, насилва децата им, гази Търновската конституция като луда крава телето си, както казват нашите селяни, и управлява.
Царят през това време го гледа и му се смее на ума. Той бе потомствен принц. Син на князе, на херцози, внук на един френски крал.
Кралица Виктория му бе „Танти Виктори“ ‒ леля Виктория. Неговият чичо й бе съпруг.
Та този ли Фердинанд няма да излъже, да преметне Стефан Стамболов, той ли? (Смее се ехидно, взема чашата с вино и пие с наслада).
. . .
‒ Господин Буров, Вие говорехте за Фердинанд като държавник.
‒ Не само като държавник, а и като психолог. Той, казах го вече, разбра що за говедо е Стамболов. Умен, но не много. Лаком премного. А такива хора най-лесно падат в клопката. Остави Стамболов да се налапа с гори, с ливади, с банки, с имоти, с пари и му тласна в ръце сопата. „На, бий. Аз се боя от Русия. “ А той не се боеше от никого. Защото зад него беше Англия, Германия. Беше Австро-Унгария, която го прати в България. Стамболов го удари по жени. Всеки политик, като се наяде, започва да си спомня за младостта и да съжалява, че не е юркал всички хубави жени. И си въобразява, че ще успее. И почва да лудува. Полудя и Стамболов. И още повече се разлакоми. Той завзе чифлика на Чобан-Генови, завзе чифлика на Олматарски, настани се в Оряховското село Бутан, Гложене, навря се там в чифлиците на село Селановци. Той нямаше мярка. Нямаше насищане. Сетне, през 1892 година, започна да вилней из Добруджа и взе осем чифлика от Бутански, Провадалийски, Гайтаневски и Ючормански. Фердинанд си седеше в двореца и само му гледаше сеира. „Лапай, лапай, иде ти краят. “ Умори зетя му ‒ военния министър Сава Муткуров ‒ и постави за военен министър полковник Рачо Петров. Добре. Философски погледнато, нищо особено. Но иначе погледнато ‒ това бе преврат. Постът на военния министър е най-важният пост. Това е ключов пост. Върховна власт, на върховни права и сили. Неотменим закон в политиката е, че който държи военното министерство, той държи всичко.
Вие, комунистите, господин Памукчиев, излязохте големи дяволи. Признавам го. Сложихте на 9 септември за министър на войната едно чучело, един глупак ‒ Дамян Велчев, а го командувахте чрез маршал Толбухин и чрез помощник-военните министри. Знам ви игрите. Следя ви ходовете и виждам, че са гениални ходове. Но те не са ваше изобретение. Не. Те са ходове на чичко ви Сталинчо. Той ги измисля тези велики игри и успява чрез тях. Помня и съм следил с най-голям интерес някога битките му с Лео Троцки. Аз познавах добре Лео Троцки, лично. През 1912 година той дойде тук, в България, като кореспондент на един швейцарски вестник. Беше голям ум. Голям журналист. Голям кореспондент. Имаше дар-слово на вития, на пророк Йеремия. Само вашият кумир ‒ Георги Кирков ‒ би могъл да се сравни с него и да излезе срещу него. Никой друг.
Идва и се представя ‒ Лео Троцки, Ешкенази ‒ и започва визити на всички богати еврейски къщи. Той бе чаровен като събеседник. Той бе гений. Това не може да му се отрече. И Сталин го събори. Катурна го. Като изгониха Лео Троцки от Русия, през 1927 година аз казах на Андрей Ляпчев:
‒ В Русия става нещо велико. Идва нов гений.
‒ Защо? ‒ пита ме той.
А аз му казвам:
‒ Еврейските болшевичета в Русия си намериха майстора.
Ляпчев ме гледа и мига. Той не разбираше от дълбоката, световна политика. Той разбираше само от българската политика.
Тогава аз отидох при едни руски генерали от щаба на генерал Врангел, на Кутепов, на Деникин, които живееха на квартира в дома на Иван Евстатиев Гешов, на „Царя“, до къщата на Моллови. И поговорих с тях. Те бяха много разтревожени.
‒ Какво има? ‒ питам ги. ‒ Какво е станало?
Те ми подават вестник „Правда“. Получаваха го тайно, по техни си канали. И ми дадоха да чета изложението на Сталин против Троцки ‒ едно умно и сериозно изложение. Умно измислено, умно написано, умно отпечатано, с мярка.
В живота, в печата, в политиката, господин Памукчиев, мярката е велико нещо. Всяко нещо, казано с мярка, хваща дикиш. Всяко нещо, казано с нервен, раздразнителен тон отблъсква. А Сталин говореше спокойно. Много спокойно. И това негово спокойствие беше изплашило генералите. Зад това спокойствие те бяха видели Русия. Русия ‒ могъща и страшна за света. И го видяха не само те. Видя го светът.
Сталин през 1927 година ‒ десет години след революцията ‒ пръв показа силата на Русия. И изплаши света. Ако сте чели, господин Памукчиев, макар и млад, нещо за натиска „Кърдзон“, за аферата „Кърдзон“, за заплахата „Кърдзон“. Тя стана именно тогава ‒ през 1927–28 година. Англия се уплаши. Тя разчиташе на Троцки. На еврейчетата. Те да провалят революцията в Русия. Защото те бяха възпитаници на Западна Европа, бяха живели в Швеция, Швейцария, Германия, Австрия и познаваха европейската демокрация. И си въобразяваха до един, че ще оправят Русия с демокрация. Глупава илюзия. Светът се управлява открай време или със сурова диктатура или с демагогска демокрация. Няма демокрация, където няма пари. Няма демокрация, където няма колонии. Няма демокрация, където няма да ти тече отвън, от чужди джобове и каси.
Англия и Франция се перчеха с демокрация, защото имаха колонии. Германия също се перчеше с демокрация до 1914 година, докато имаше колонии.
В парламента, в Райхстага, в Берлин, аз съм виждал да заседават социалисти и юнкери от Прусия. Август Бебел пееше там… Но след това песента му секна. Избиха хората му. Защо? Защото колониите не носят вече нищо. И се мина към диктатурата.
Защо в България никога не е имало демокрация? Защото никога не сме имали помощи от никъде. Без пари и колонии няма демокрация. Това са тъжни неща, но са истина.
Англия ще загуби силата си тогава, когато загуби колониите си.
Русия е страшна за това, защото остана цяла. И геният на Ленин е именно в това, че той запази цяла империята. Велика победа, на един велик (макар и омразен за мене) човек. Да, омразен. Той и чичко ти Сталин ме докараха тук, в Дряново, а не вие, с вашите милиционерчета.
Да, те двамата. Световната политика на Англия се крепи на колониите. Когато аз бях момче, през 1887 година, когато посрещнах Фердинанд в Лом, с баща си, видях как баща ми даде сто наполеона в касата на княза. Носеше я хофмаршалът граф Бурболон. Това бе уж за „Червения кръст“. Княгиня Клементина бе една от най-важните основателки на Червения кръст в света. Баща ми даде тези пари, а аз го попитах:
‒ Тате, защо ги даде? Това са много пари.
А той ми каза тогава:
‒ За да получиш после, трябва да дадеш сега. Но първо ти да дадеш. Запомни това.
И аз го запомних.
. . .
Висшата политика, господин Памукчиев, иска три неща: пари, шанс и ум. Огромен ум. Ум, който да движи света.
‒ Кои са световните политици, които са движили света?
‒ Света го движат не политиците, а парите. Политиците са били само щурманите на параходите. Параход без платна, без вятър, без пара, без бензин не върви. Това са парите. Параход без шанс също не върви. Извие се ураган, потопи го и край.
Трябва съчетание на ума, на шанса и на парите.
(Със съкращения)