Илия Бешков: Имам видение за народ с празник в душата, поминък в ръцете и смирение в сърцето в брой 146

Илия Бешков: Имам видение за народ с празник в душата, поминък в ръцете и смирение в сърцето
Категория: Сърцето, душата

„В началото бе Словото... и Словото е божествено, а изображението не е!“ - казвал Илия Бешков, когато хвалели рисунките му.

Намирал карикатурите си за недостойни, а за Словото смятал себе си за недостоен. Според него бил еднакво нереализиран и като художник, и като писател. Но всички били запленени и от рисунките, и от думите, а най-вече от самия него.

Рисувал, пеел, свирел, импровизирал, умеел с обикновени думи да превръща световния философски диспут в ясна и проста притча, а сред постоянно съпровождащата го тълпа студенти, мнозина го оприличавали на Христос сред учениците Му.

«Добре, че не е станал писател, защото всички щяхме да станем излишни», казва за него Емилиян Станев, а гражданинът на света Коста Тодоров му изпраща документи с покана за Америка. Коста Тодоров, заедно със Стамболийски и бащата на Илия Бешков, е сред основателите на Земеделския съюз. Той е Кавалер на Почетния легион, но връща ордена на самия Клемансо - „Тигъра”, в знак на протест срещу репарациите, наложени на България след войната.

След време той настоятелно ще кани Илия в Америка: само в тази страна, с качествата, които има, Илия Бешков можел да се реализира напъл­но: комикси, журналистика, рисуване, дори с уан-мен-шоу да се захване, би постигнал чудеса! „Ти можеш всичко“, убеждава го Коста, но Илия отказва, „не от патриотизъм, а от чист егоизъм“ - извън България не би могъл!

Илия Бешков е роден през 1901 г. в Долни Дъбник в къщата на дядо си Бешко. Домът е богат на имоти и на хора. Живеят патриархално, баща му е модерен стопанин, въвел първите земеделски машини. От рода на майка си наследява музикалността и артистизма. Илия е последното, пето дете в семейството и е насъбрал толкова дарби, че взима по два класа наведнъж. След време, когато стане баща, ще се притеснява за дъщеря си, изключителната пианистка Павлина Бешкова: «Толкова талант на едно място, не е на добро!».

Малкият Илия пасе говедата с другите пастирчета, учи се на срам от воловете - «От вола се засрами», карал се дядо му, на доброта - от кучето Миланчо, на труд - от ратаите. Баща му е отстъпил на ратаите и «възпитателния» бой на децата. Веднъж се загубва в мъглата, започва да свири със самоделно направена свирка, за да го намерят, и открива музиката: «Който не просвири на село, става или високомерен чорбаджия, или зъл чирак, или несръчен занаятчия». Това свое детство Бешков ще опише в няколко кратки есета - най-чистите и трогателни изречения в българската литература изобщо.

На село се сблъсква и със страшната сила на думите: сестра му, изоставена преди годежа си булка, излизала нощем да разтриса стобора и да сипе гневни заклинания към неверния жених. Малкия Илия мислел, че това е игра, но след време сестра му казала: «Той умре, тоя човек». Бешков потресен ще напише: «Почти цялото слово на българина е клетвено, убийствено, загробващо човека. Кълнем всичко, даже гробовете. Народът чумосва и прокобва, с думи кълне близки и далечни, градоносния облак, водите, които отвличат имоти, слънцето, което жари, кълне даже моминската хубост, когато е пагубна».

В Плевенската гимназия отново е първенец: «Учех от селски срам». Бешков, подобно на близкия си приятел Иван Хаджийски, ще разсъждава върху българския бит и душевност, само че като художник: «Копнеят селяните да си изяснят света. Тая божествена душа, затворена в това онемяло тяло, търси своята яснота, блъска се в тезгяха, в плетищата, разнася чайници с греяна ракия, напира в надебелелите езици и отмаляла застива в тъжното и безпомощно лице».

Избира да следва в Художествената академия, един изненадващ избор, защото талантът му за рисуване не бил най-силно проявен.

В Художествената Академия попада в класа на Никола Маринов: «Събрахме се от всички краища на България. След 18-та България бе победена, обидена и ограбена. С угнетени души и наскър­бени сърца влязохме в Академията с неясното съзнание за някакво спасение...» и скоро разбира какво е спасението: «Само в Изкуството нещата живеят и никога не умират».

Дели квартира с Иван Милев - вече напълно осъзнат и завършен „сецесионов“ художник. Бешков плаче умилен и трогнат от рисунките му, Иван се радва на таланта му, и двамата изповядват, че „изкуството е нова реалност, то започва оттам, откъдето свършва животът“.

Професор Никола Маринов на раздяла със студентите трябва да посочи кой е първенецът на класа, говори се, че всички очаквали да е Илия Бешков, но професорът посочил друг Илия - Илия Петров. В резултат Бешков захвърлил четките, за да започне да рисува само карикатури.

Карикатурите му все повече се търсят, от начинаещ, вече е смятан за най-яркия млад художник, безкомпромисен в критиките към властта. З

1925 година е една от най-страшните в живота му. В навечерието на атентата в църквата, случайно среща на Лъвов мост един неприятен съселянин. На въпроса каква е хавата, Илия бърза да се отърве от него: «Тя каква е, ама каква има да става!». След взрива в Св. Неделя, тези думи се оказват достатъчни, за да го приберат в Плевенския затвор и да попадне в списъка за разстрел при опит за бягство. Обвинението е, че е знаел за атентата, но нищо не е направил, а истинската причина са всъщност карикатурите му.

Илия лежи пребит на цимента, в подземие пълно с мъже, които избягват да се гледат, защото не могат да си помогнат един на друг. За времето на „гробарите“ Бешков ще напише: «Родината от болка не разпознаваше децата си. Главата ѝ се люшкаше насам, натам като на безпаметна родилка».

Съдбата този път е милостива към него: офицер Иван Шапкарев, съпругът на Багряна, вижда познатото име на Илия и го задрасква от „смъртниците“, а брат му Иван чрез лекарката Диамандиева се домогва до помилване от градския прокурор.

Колко полезен може да се окаже един развод!? В деня на атентата Иван Шапкарев е трябвало да бъде в почетния караул офицери вътре в църквата, но закъснял заради развода с Багряна, той се спасява, а по-късно спасява и Илия Бешков. Илия се възстановява само физически. Страховата невроза ще се прояви в постоянен студ, от който непрестанно започва да страда. В обществото ще присъства като стар човек, едва тридесетгодишен ще говори за себе си като за „Дядо ви Илия“. Силуетът му е разпознаваем навсякъде - вечното кожухче, бастун, баско художническо таке.

След преврата от 19 май, само за две години, Царя чрез временни правителства изтласква вое­нните от власт и ги заменя със свои хора. Бешков наводнява печата с карикатури с характерния, царствен нос. Много скоро от най-обещаващия, той се превръща в най-добрия, често даже и в гениалния. Бохемският живот е част от работохолизма му - карикатури, илюстрации, статии, книги, неуморим е, вярва, че „Голямата радост от изкуството е зачената от голямо страдание“. А за своето изкуство е категоричен:

«Да любиш и да правиш карикатура можеш само отблизо, от разстояние не става»...

* * *

1938-ма е годината на първата му изложба, на първата и единствената приживе. В резултат печели едногодишна стипендия за специализация в Париж. По свидетелства на културното аташе Делчев Бешков е единственият художник, дошъл в Париж, който не го е молил за връзка с някой Салон, изложител или колекционер. Френските критици и ценители ще го открият посмъртно, благодарение на Богомил Райнов. В Париж Илия „прописва“.

Заради началото на войната бързо се връща при своите. Той е мобилизиран в София, а семейството е евакуирано. Не спира да пише и рисува - на коляно, набързо, докато не е закрит поредният вестник. Неговите рисунки и интервюта, някак носят упование в разума и смисъла, в иначе напъл­но полуделия свят. По време на бомбардировките, къщата е полуразрушена, съседите добросъвестно събират разпилените му скици и картини.

В дневника му намираме: «На фронта всред най-големите ужаси един селянин-войник казва на другаря си: Не знам какво става, но като гледам Ганчо, косите ми настръхват! Следователно той като гледа другия как преживява събитието и той го преживява. Ето, с прости думи е разкрит целия смисъл на изкуството. В този смисъл изкуството е религия- от «религаре»- свързам...»

След Девети се очаква животът да се нормализира. Дали!?

Илия Бешков става професор в Академията, завежда катедра „Графика“. Уж почетен, уважаван, но на практика изолиран от преважните партийни събрания, на които се решава съдбата на учители и студенти. Опитва се да примири същността си и да доказва че е „прогресивен“, но абсолютно не може да разбере защо е необходимо да се отнема собствеността: «Човек трябва да има, за да дава: било пари, било ум, било сърце! Той затова се е родил: като дървото да взима от земята и да дава на хората и птиците».

Студентите от всички специалности се тълпят на лекциите му, той се забавлява да твърди противоположни неща - започвайте от краката, ако не се усеща тежестта, става лековато, или: винаги започвайте от главата, тя ще осмисли и одухотвори цялата останала част. За него е важен процесът в изграждането на хора на изкуството, а не производството на пропагандатори по калъп.

Обръчът се затяга, страхът за близките се превръща в параноя от доносници, които се оказват много в набъбналото му досие. Донасят предимно за голямата му религиозност. А той мечтае за «место злачно и прохладно, където няма ни болка, ни печал, ни воздихание». Иска да си върне «видението за един народ с празник в душата, поминък в ръцете и смирение в сърцето», където «Няма юродиви и мистични праведници. Тоя народ е жизнелюбив, под свое небе, на земята си, край гробовете на своите отци! Деца държат майките си, всички се държат един за друг, за да не се загубят в пустинята на битието, защото разгубването е голямо нещастие.»

1958-а е последната му Нова година, след двайсет дена умира в санаториума във Владая. Пише за последно: «Животът и смъртта вече не съществуват за мене. Те са нещо смешно...». «Ако трябва да мисля и се надявам за някаква утеха или радост, те би трябвало да се намират някъде съвсем в крайчеца на присмеха и шегата».

Със съкращения от ГЛАСОВЕ

Статията е прочетена 27 пъти
Назад към брой 146Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2018