Ваш дядо Борис Гърнев,
ветеран от войната,
жив. в дом "Илинден",
село Бойково, Пловдивско
Пак е лято. Пак по време на Петровден и Илинден се вихрят пожари навсякъде по света и у нас. В София от два дни се вихри пожар. Два дена и две нощи горят Царските конюшни върху жълтите павета на столицата.
Някогашните Царски конюшни днес са собственост на министерства, частни лица. В същото време те са и паметник на културата.
Пожар – голям пожар върху жълтите павета, но срещу бушуващите пламъци се борят само платени от народа пожарникари. Частните собственици не се явяват на пожара да бранят от пламъците скъпата си собственост… и културните столичани отминават своя паметник на културата, не го бранят.
Защо, защо така?
Защото днес живеем в ХХІ век. Години наред, години на безумни промени. Знаменосец на промяната бе земята да се върне на стопаните в реалните й граници. Промените се извършваха не в името на народа, а в името на спешно натрупване на частни капитали. Частната собственост бе канонизирана. От много промени страната ни рухна въпреки бетонните й основи.
И някога имаше пожари, имаше пожари, причинени от бял е червен терор. Помня един такъв пожар в родното ми Либяхово (Илинден), Неврокопско. Малодушен, страхлив, платен бял терорист подпали къщата на опълченеца и оранжев гвардеец Вълчо Илиев Бабужиев.
Беше по време на великденската задушница, по Тодоровден през нощта на 1924 година. Селото бе разбудено от тревожния черковен камбанен звън.
Цялото село се събра край горящата къща, озаряваща тъмната нощ. Мъже и жени пълнеха кофи с вода от Тунчевия бунар. Пълните кофи се предаваха от ръка на ръка от бунара към пожара, а празните обратно от ръка на ръка, от пожара към бунара.
Паметна нощ! Опълченецът от войната, оранженвият гвардеец Вълчо метнал върху раменете си голям кош от върбови пръчки, върху коша – шарена черга, накисната с вода, от която капят капки. В такъв вид орденоносецът, героят от Беласица крачи в огнената стихия. Влиза в конюшнята, изоглавя коня от яхъра, после – и двата вола. Като стрели излетяха опърлените животни, не се спряха пред Раздолското дере, а хукнаха нагоре към „Пъпка” и нагоре към чукарите на „Стъргач”.
Ветеранът от Дойран спаси живота на коня - на неразделния му другар, на Каржо и на Сивата - на воловете си.
С облекчение на сърцето посрещна коня и воловете, те изчезнаха нагоре в звездната нощ из чукарето. „Ами орача? Чифчията?” „Ох!”. „Ето го и него” - възкликвах гласно! Появи се отново с коша на раменете. Шарената черга над коша димеше. Искри се пръскаха от ръбовете… Излезна от огнената стихия, отметна защитния кош от раменете си, сякаш и от очите му искри святкаха. Посрещна го с прегръдка Дана – сестра му, последва я Магда – стопанката му, Невена – снаха му, щерките Ленка, Мария, Матина, Велика, синовете Илия и Никола.
Ние, малчуганите от класа на Воденов, гледахме със затаен дъх героя от Одрин и Беласица. Тогава бях на седем години.
Днес при пожарите на ХХІ век съм на 97 години. Тогава възклик-вах пред подвига на опълченеца, бранил с оръжие бащината си земя от световните нашественици над Самуилова България. Днес пак него боготворя – орача от миналото, защото той бе реалният стопанин на конюшнята и на илинденската земя. Днес Вълчо – орачът от миналия век го няма. Изчезна от езика ни думата орач, изчезна реалният собственик на земята.
Безумният преход в името на реалния частен стопанин на земята разнищи земята ни. От три хиляди аграрни маси създадоха 15 милиона агро-лехички. Предостави дребните, като хамсийки лехички на люде аграрно невежи. Окачиха табели там с надписи „Частна собственост. Забранено е преминаването от тук!”, „Имотът се продава. Обадете се на телефон…”.
Аграрно невежи млади люде заложиха имотите без съгласието на родителите. Опитаха бизнес да правят, но фалираха. Загубиха реалната им собственост, загубиха и родителите. Месец след съобщението от „Заложната къща” издъхнаха, напуснаха белия свят.
Изчезна любовта към конюшнята, към егрека и към земята.
При пожара на Царските конюшни собствениците не се появиха. Но след пожара ще заведат съдебни дела срещу държавата и ще осъдят държавата да плаща. Има такава практика в Европейския съюз да наказва държавата ни за това, че е нарушила правата на собствениците. Следователно в името на собственика държавата ни я задължават да плаща.
Вчера не беше така. Ще позволим ли и утре да бъде като днес?