Спомен за Илинденско-Преображенското въстание: Българските офицери застават решително до народа си
Илинденско-Преображенското въстание на българите в Македония и Одринска Тракия през 1903 г. е най-продължителното, масово и повсеместно въстание в новата българска история. Оставени по волята на Берлинския диктат от 1878 г. извън пределите на свободната българска държава, за македонските и тракийските българи няма алтернатива. Единственият избор за тях е да продължат борбата за национално освобождение и обединение – политическа програма и цел, завещана от Възрожденската епоха. Тук с историческата си мисия изпъква Българската екзархия, живата връзка между двете исторически епохи. Нейната най-важна заслуга е, че създава многобройна интелигенция в Македония и Одринска Тракия, здраво вкоренена в общобългарската култура и сплотена около екзархийското учителство и свещенство.
От тази среда излизат идеолозите, ръководителите и дейците на една могъща организация – Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
Без подкрепата на Българската армия историята на Илинденско-Преображенското въстание, както и изобщо на националноосвободителната борба на българите от Македония и Одринска Тракия, нямаше да е тази, която познаваме днес. Само в подготовката и осъществяването на въстанието участват един генерал и 48 офицери от Българската армия със звание от подпоручик до полковник, които през 1903 г. в един или друг момент се намират на територията на Македония и Одринска Тракия. Още повече са българските офицери, които без да напускат своите части и поделения оказват съдействие за подготовката и провеждането на въстанието. Не бива да се забравя, че тайните офицерски братства, скритият двигател на освободителната борба, които стоят в основата и на Вътрешната организация, и на Върховния комитет, в навечерието на въстанието обединяват близо 1000 офицери на действителна военна служба или половината от българския офицерски корпус по онова време. С опита на своята професия, а нерядко и с цената на собствения си живот, българските офицери превръщат въоръжения и жаден за свобода народ в обучена, дисциплинирана и боеспособна въстаническа армия, способна да се противопостави на превъзхождащия я в чудовищно съотношение противник в продължение на цели три месеца. Разбира се, не бива да се забравя и приносът на фелдфебелите, подофицерите и войниците от Българската армия, които също участват активно в македоно-одринското революционно движение и в подготовката и осъществяването на Илинденско-Преображенското въстание.
Стратегическото паниране на въстанието също е дело на български офицери. На тях принадлежи основната идея за последователното или стъпаловидно обявяване на въстанието в различните окръзи (по стария календарен стил) – на 20 юли в Битолски окръг, на 27 юли в Скопски и Солунски окръг, макар само формално, чрез диверсионни акции и атентати срещу железопътните линии, на 6 август в Одрински окръг, на 14 септември в Серски. По този начин с ограничените ресурси на въстаническата армия борбата продължава близо три месеца, т. е. достатъчно дълго, за да не може този път Европа да си затвори очите.
Епопеята
На 20 юли (2 август) 1903 г., Илинден, въоръжените сили на Битолския въстанически окръг, наброяващи около десет хиляди бойци, се хвърлят в битка с вековния поробител. Под вещото ръководство на Главния щаб в състав Дамян Груев, поручик Борис Сарафов и Анастас Лозанчев въстаническите чети и отряди прекъсват телеграфните линии, разгромяват военните постове, овладяват най-важните пътища. В ожесточени боеве с редовна войска и башибозук въстаниците установяват пълен контрол над по-голямата част от територията на окръга. С добре подготвени и умело ръководени нападения са превзети градовете Невеска и Клисура. Най-славен и върхов момент на въстанието в Битолски окръг е освобождаването на град Крушево и установяването на Крушевската република.
В нощта на 5 срещу 6 август, Преображение Господне, започват бойните действия и в Одрински окръг. Тук начело на въстаническите сили стои Главно ръководно боево тяло в състав Михаил Герджиков, капитан Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Със стремителни атаки въстаниците рзгромяват гарнизоните в района на Странджа. Освободени са градовете Василико (Царево) и Ахтопол и всички села в Малкотърновска каза. Тези славни дни остават в съзнанието на въстаналите българи като „Странджанската комуна”.
На 14 септември, Кръстовден, идва ред и на Серски окрът. Тук, опрели гръб в непристъпния Пирин, действат обединените чети на Върховния комитет и Вътрешната организация. Бойните действия се ръководят от Главен щаб начело с генерал Иван Цончев и Димитър Стефанов. Отлично въоръжени и екипирани, съставени предимно от военнослужещи и командвани от офицери, въстаническите чети и отряди нанасят големи загуби на подразделенията на турската армия.
В останалите окръзи – Скопски, Солунски и Струмишки – въстанието се изразява главно в партизански действия. Специалнообучени технически отделения осъществяват серия от диверсионни акции срещу железопътни линии и мостове. Противникът е смразен и объркан от дръзките акции, близо 30-хилядна турска войска е прикована да охранява основните комуникации.
Повсеместно въстание срещу пълзящ геноцид
Българската историография по традиция оценява Илинденско-Преображенското въстание като „втория най-висок връх в борбата за национално освобождение след Априлското въстание“. Ако приравняваме въстанието на македонските и тракийските българи от 1903 г. с Априлската епопея, не бива да го подценяваме в резултатите. Априлското въстание си поставя политическа цел – освобождението на България – и частично я постига със създаването на Княжество България и Източна Румелия. Освен автономията на Македония и Одринско, Илинденско-Преображенското въстание си постави и екзистенциална цел – да спаси македонските и тракийските българи от геноцид, да предпази българщината от унищожение. Това ясно и точно е заявено в „Общия план и цел на въстанието“: „Целта на въстанието е не ние да победим Турция, а тя да не може да ни победи“. И веднага след това се прави аналогия със съдбата на арменците. Ръководителите на освободителната борба правилно осъзнават, че през първата половина на 1903 г. Османската империя се опитва да пренесе модела на репресии, с който мачка и унищожава арменците в малоазиатските вилаети, в европейските си провинции, срещу българите. С този своеобразен „пълзящ геноцид“ се цели в рамките на няколко години да числеността на македонските и тракийските българи да бъде сведена до незначително малцинство и по този начин да остави автономната идея без народностна основа, а на българската държава да отнеме всякакви основания за намеса в нейните вътрешни работи. Геноцидният план на Високата порта е забелязан от екзарх Йосиф и обстойно анализиран в неговите изложения до българското правителство още преди въстанието.
Посланието на историята
Илинденско-Преображенското въстание не е насочено само срещу османското господство. То е и мощен протест срещу неправдата на Берлинския диктат от 1878 г., който разпокъса българския народ. Ръководителите на македоно-одринската революционна борба неслучайно се обръщат с меморандуми и апели към великите сили. Тяхната идеология е породена и пропита с ценностите на европейската цивилизация – зачитане живота, имота и честта на всеки човек, свободен политически живот, справедливо държавно управление. Въстанието на българите от Македония и Одринска Тракия през 1903 г. бележи началото на решаващата битка на Европа на нациите срещу Европа на империите. Една Обединена Европа, видяна преди сто години от Гоце Делчев като „поле за културно съревнование на народите”.
Със съкращения: Проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров
Източник:"Armymedia.bg''