Подготви Атанас Панчев, магистър по "Културно-историческо наследство"
В Москва Константин Миладинов има щастието да не бъде съвсем откъснат от своята родина благодарение на дружбата си с неколцина връстници от разни краища на България. Тук са Любен Каравелов от Копривщица, дошъл през 1857 г.; Нешо Бончев от Панагюрище, пристигнал и станал «душа на младата българска дружина» по израза на Марин Дринов, който заедно снего идва в 1858 г. първо в Киев, а после (март 1861 г.) - в Москва; Константин Геров от Копривщица; Васил Попович от Браила; Георги Теохаров от Пещера; Константин Станишев от Кукуш; Р. Жинзифов от Велес; Андрей Стоянов от Воден и др. Особено скъпа му е била дружбата със стари приятели от по-тясното отечество, именно със Станишев и Жинзифов, които заминават по настояване на Димитър Миладинов, когато бил в Кукуш, първо за Одеса. В този град и преди да се прехвърлят в Москва, те са могли да изпитат благотворното влияние на Г. С. Раковски, който за кратко време (юни - юли 1858 г.) е бил надзирател на българските възпитаници в семинарията. Затова по-късно, от Москва, те му благодарят (в една бележка към писмо на К. Миладинов до Раковски, 8 януари 1859 г.) за доброто «попечение», спомняйки си и за неговото «родолюбие».
Надъхани вече от България с народниче идеи, които движат борците за независима черква българска просвета, или изпитали влиянието на българските революционни водачи, станали кумир на смелата младеж, тези български студенти в Москва задълбочават патриотизма си и ревността си за служба на отечеството при досега с една университетска и обществена среда, която се вълнува от големите национални и умствени течения на деня. Нямаме ли някакви преки свидетелства за отражението на руския духовен живот върху идеите и плановете за дейност на Константин Миладинов, ние можем да съдим за тия по изповедите на неговите другари или сънародници, дошли все тогава за по-висока наука в Москва От преписката на Нешо Бончев с Марин Дринов, пристигнали и двамата в този град през пролетта на 1861 г., за да постъпят в университета, узнаваме колко голямо е било върху тях въздействието на Ив. Аксаков, редактор в 1858 г. на сп. «Русская беседа», в 1859 г. - на седмичника «Парус», а в 1861 г. - на в. «День», и как те прегръщат основните схващания по културни и политически въпроси на славянофилския кръг общественици и учени, без да изпускат от внимание и идеологията на западняците, застъпена в «Колокол» на Херцен. В първия момент на досега си с новата среда българчетата чувствуват грамадната разлика между българските и руските условия, невъзможността да съгласуват нуждите на българската робска действителност с понятията и жаждата за преобразования на руската интелигенция. «Здешные интересые не наши интересы, здешнее житье не наше житье» - въздиша веднъж Бончев, като изпитва стеснение при руските семейни нрави и се чувствува някак усам тен всред тези хора, наследили по-благородни възгледи върху живота. Но скоро той се отърсва от мъчителна свенливост, свиква да общува с издигнатите личности, жадува за участие в кипежа на идеологичните спорове. Увличайки се от класическите писатели, еднакво от Омир и Хораций, той чете все тъй страстно Гогол и Шилер, които и превежда на български, както и френските писатели на XVIII и XIX в., италианеца Данте и русите Некрасов, Достоевски и др. В писмата си от 1862 г. Дринов му говори пък за заниманията си с история, за интереса си към «литературата, нихилистите, разните форми на управление», по които той спори с хазяина си русин. «То бяха и за Бончева, и за мене златните години на нашата младост» - пише по-късно Дринов, спомняйки си за този подем на духовете всред московските научни среди и всред българите.
Между русите особено силно съчувствие към българите проявява публицистът-поет Иван Аксаков, на чиято памет по-късно Дринов посвещава прочувствен отзив. Въодушевен и красноречив апостол на славянската взаимност, Аксаков има заслугата да «извади славянофилството изобщо, и особено българолюбието, из тесния московски славянофилски кръг» и да «го разлее по всичката руска земя, по всичките пластове на руския народ». Вдъхновител на Славянския комитет, той е държал дома си отворен за всички български младежи, които се учили в Москва, и е запознавал тези младежи с представителите на науката, литературата и политиката, посвещавайки ги и в обсъжданията по палещите въпроси. Така българите са добивали възможност да излагат в тази среда - по-късно и в печата - страданията на сънародниците и да отбиват клеветите на гърците по шумния черковен въпрос. Колко полезно е било това покровителство на Аксаков за българското дело, показва обстоятелството, че едва след Кримската война руското общество, мамено дотогава от гръцките агенти, почва да различава българите от гърците и Да съчувствува на българското движение за отхвърляне На духовното иго. Проявявайки вродената си интелигентност, способността си за асимилиране на новите идеи и културните придобивки, както и будното си родолюбив, българските студенти са използували това разположение на изпълнените от чисто славянски симпатии московски публицисти и учени, за да защитят правата на отечеството си и сторят всичко, което им е било по силите, за създаване на здрави духовни връзки между Русия и България.
При живо почувствуван дълг към родната просвета и въодушевени от желание да подтикнат родната книжнина, тези младежи се групират в един приятелски кръжец, който започва издаването на списание Братски труд.
В първата книжка на това издание от 1860 г., редактирано от Р. Жинзифов и В. Попович (другите три книжки излизат през 1860 и 1862 г.), което има за мото думите на Раковски: «Бащино огнище не оставяй, стари обичаи не презирай», са поместени две стихотворения от В. Попович, народната песен «Ян и Детелин войвода», 7 пословици, две стихотворения от К. Миладинов («Сираче» и «На санцето»), едно стихотворение от Жинзифов и статията «Няколко думи за блъгарската книжнина» от Г. Теохаров. В последната статия се порицава гъркоманията у българите и се хвали стремежът към народностно образование и своя книжнина у българските възпитаници в Русия. «Тия не са веке образовани Блъгаре в Еллада, дето приимат чужд язьж, а своя си хврьлят в морето; нъ тии са мъжие, образовани в славянски страни, дето не са си изгубили своята народност, а още ся являват с пламенна любовь, да покажат народу си път, по който трябва той да врьви кам своето си назначение.»
Като по-стар от другарите си и с по-голяма опитност (той е завършил вече един университет и е бил учител на няколко места) Константин Миладинов се е виждал естествено повикан да бди над македонските младежи и да ги напътва в образованието им. В писмото си до Раковски от 8 януари 1859 г. той забеляза: «Сите македончиня (това са споменатите шест души) на име Ви се кланят и Bи благодарят за любовта Ви и попечението, кое имахте за них. Сите шест заедно седиме на едно място и над ним имам всевозможно попечение, за да успеет на науката по-скоро.»
Какви са били отношенията към Каравелов, не ни се предава; но имаме всички основания да вярваме, че Миладинов ще е успял да се сближи и с този даровит момък, който се поддава рано на внушенията за проучване на българската народна култура и не само пише статии в руските вестници, за да запознава руското общество с неволите на българите, но и издава отчасти със съдействието на московския Славянски комитет своя сборник «Памятники народнаго быта Болгар» (1861). Трябва да вярваме, че като Каравелов отначало и Миладинов се увлича повече от славянофилските, отколкото от противоположните им западнически насоки на руската обществена мисъл и литература. Защото славянофилските проповеди са отговаряли тъкмо на копнежите за свобода и просвета на заробените южни славяни и са идвали като пряк тласък за работа на образованите българи, за които общите лозунги за европеизиране не са добивали още конкретно съдържание на българска почва. Самият факт, че само московският Славянски комитет влиза в положението на бедните българчета и ги подпомага някак в издръжката им, е показвал колко повече Самарин, Аксаков, Погодин и други лица от този комитет са вземали присърце делото на българското културно въздигане и политическо освобождение. Любен Каравелов поддържа в Русия идеите за «общо славянско сближение и самопознание», величае в духа на славянофилската доктрина естетическата и нравствената стойност на фолклора и народния бит, които той противопоставя на извратената западна цивилизация, и настоява за сближението между българите и русите, за запознаване на тези с политическа съдба, духовен живот и културни нужди на първите. Макар да се интересува в същото време от радикалните социални идеи на Херцен, Чернишевски и Добролюбов, едва откак напуска Русия и заживява в Сърбия и Румъния, Каравелов се обявява против «заръждавялото славянофилство» и прегръща открито републиканските и революционните лозунги, възвестени от руската напредничава интелигенция.
И Каравелов, и другите московски младежи българи, засегнати по-силно от кипежа в духовния живот, не са се определяли по-рано едностранчиво в този конфликт на идеологиите, щом поради външни подбуди или по силата на собствени стремежи са одобрявали ту славянофилския курс по отношение на българите, ту западническото увлечение от критичната наука и свободното развитие на народите. Чуждеейки се от консервативните възгледи за държавно и политическо устройство, настоявайки за отхвърляне на вековното иго и борейки се за независима българска черква, нашите славянофили не са преставали да разчитат на руските обществени симпатии, долавяйки искрената готовност на Аксаковци, Киреевци и други влиятелни учени и писатели да подпомогнат възраждането на България. Повече реалисти и практици по темперамент и по домашни традиции, нашите младежи не са били склонни в мнозинството си да усвоят утопиите за общочовешки напредък и са държали на непосредствените най-елементарни нужди у своя изостанал народ, който никога не е напускал надеждата за помощ от Русия. Егоистичните и консервативните планове на руските официални среди са били отначало скрити за българските мирни дейци или революционери и само Неофит Бозвели и Раковски се досещат (първият още към 1841 - 1845 г.) за опасността от всяко чуждо покровителство, което отива в разрез с идеала за черковна независимост и държавно обединение на свободните българи.
Из "Братя Миладинови - живот и дейност", Михаил Арнаудов
Писмото на Константин Миладинов до Раковски:
До Георги С. Раковски - Белград
Загреб, 31 януари 1861 г. (ст. ст.)
Почтени мой приятелю!
Радосно приях писмото ви от 19 января [1] и со него две Ваши газети. Гледам, мой приятелю, достохвалните ваши стремления за нашата бъднина. Радите! Колку повике радите, толку повике честите народността ни, толку по-високи услуги правите на жертвеникот од отечеството ни и толко повике привлеквите народната любов, коя денеска йе най-благата награда на благородните души.
Религиозниот наш вопрос имат денеска голема тежина, и неизвестно, али ке се заприт до къде остана. Ние знаиме историческата гърска хитрост, со коя толку пъти леляха нас и со увереност можим да речим, че еднакво и сега ке се случит: но како болгарите не първи път се лъжат, за това неке останат до къде останаха. Стърната, на коя ке се завъртиме, не се предвидвит, но всетаки можеха умни люгие да ръководат това стремление и да го довадат до еден тих[ъ]к спасителен път.
Колку за тая книга, що пишите за папизма, тая тука не йе известна; много люгие опитах и никой нищо не знайт.
Песните, овде ке напечатам, защо еден се обяза да ги свършит до конецот от априля [2]. Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздалите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните, и особено за западните во Македония болгари [3]. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат), защо во Беч [Виена] гърците се разпоряжават сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя, и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско, и затова и цената определих неголема [4].
Газетити ваши со радост прочитах, ке ги покажам на негова светлост г. Кукулевича, тукашни жупан [5]. И од тука можите да добиете некого спомоществователя. А мене, молям ве, изпращайте ми я за три месеца, а парите ке ги получите, кога ке се обогата, т. е. кога од предбройници ке собера пари. Имината од предбройниците нека ви се изпратат тамо, и вие ми ги изпращате овде.
Една от последните ви издани книги (со ликови, кои представят гърцкиот цар роб пред болгарскиот) [6] видох во Беч последните тамо дни от моето пребивание, но немах време доста да ги прочитам. Кога ке слезам за дома, се надевам лично со вас да се познакома, поминвещем през Белград, и да прибава драгоцените ваши книги на моята сиромашка книжница.
Ви изпращам две мои песни, кои молям да вместите во почтениот ваш лист, ако йе по направлението му [7]. Во противен случай, т. е. ако не йе възможно, имайте го како спомен од мене. Песните нека сет безимени.
Оставам секогашен Ваш искренен приятел К. Миладинов 12 февруария 1861
Загред (Аграм) НБКМ, ф. Раковски, I Б 1245 (стар инв. № 7159)