Старият Кукуш в брой 141

Старият Кукуш
Категория: История

В сърцето на Балканския полуостров, от Охридското езеро до Драма, от Солун до Шар планина има една страна с 64 000 кв.км. повърхнина, два пъти по-голяма от Белгия, обитавана от 2 500 000 души, говорещи един език, с еднаква култура, почти всички с еднаква религия. От този народ 70% са чисти българи. Това е Македония, така обичана и желана от всеки истински българин. Двадесет века бурна и трагична история от Рим, варварите, кръстоносците, Венеция, турците до великите български патриоти, борещи се за националния идеал. Една от най-непримиримите борби за свобода – близо тридесет години бунтове против турците, които са непрестанно потушавани, но също така зараждащи и несправедливият край – първото българско поражение през 1913 г. (На 21 юни 1913 г. по време на Междусъюзническата война Втора българска армия губи боевете при Кукуш и Лахна. Град Кукуш е превзет и изгорен от гърците) и второто – окончателния край след Втората световната война, която води след себе си налагане на тоталитарен режим в България, а след това последва и национално предателство от страна на българските комунисти, относно Македонския въпрос.

Ще ви разкажа за един град, чиято съдба е твърде жестока и трагична, един български град, който за съжаление не съществува днес. Той е свързан и с мен самият. Моите прадеди идват от така наречената Егейска Македония и по-точно – един малък град, намиращ се в близост до Солун – незабравимият град Кукуш. Град, за който научих още от дете. Моята прабаба се казваше Николина и беше родена тук в София, но нейните родители са от Кукуш. Тя обичаше да ми разказва за дядо й, с който се гордееше много. Той е участвал в четата на Даме Груев, а по-късно заедно със своето семейство заживява в София със своя приятел Христо Смирненски, след като са принудени да напуснат родния си град. За жалост Кукуш вече го няма, но на негово място има нов град – Килкис, построен в близост до стария български град. Само на хълма е останал манастирът „ Св. Георги“, който е запазен и обновен от гърците.

Кукушани са известни, че участват активно в борбата за черковна независимост и са инициатори на униатското движение, което цели да запази българския език и писменост. Но и това, че те са възприели католицизма и са били под закрилата на Ватикана и Франция не ги спасява от гръцкия варваризъм. Също така хората от града са едни от първите поддържници и членове на новосъздадената българска революционна организация през 1893 г. Кукушко е и районът, в който започват да действат четите на ВМОРО. Няма да ми стигне мястото, ако тръгна да изброявам всички наши герои от Кукуш и околията. Несъмнено най-известните са Гоце Делчев, братята – Христо Смирненски и Тома Измирлиев, известният род  Станишеви, Христо Далчев и много други.

През първата половина на  XVIII век Кукуш все още е село, което пострадва сериозно по-време на Гръцкото въстание през 1821 г. В края на векa Кукуш вече се превръща в град,  който се обитава изцяло от българи.  През 1840 г. в града започва да преподава Димитър Миладинов в началото на гръцки, но скоро е прогонен от църковните власти и е заплашен от заточение. Малко по-късно той се завръща в Кукуш и започва да преподава заедно с Райко Жинзифов, но този път училището е българско. Владиката  ги заплашва, но не успява да се пребори с надигащото се българско просветно движение и отстъпва пред появата на българско училище. Кукушани обаче не се задоволяват с училище и поискват български владика, което е неприемливо за Цариграската патриаршия и води до опит за уния в Кукуш.

В началото на 1874 г. шест общини (Солунска, Дойранска, Воденска, Кукушка, Струмишка и Малашевска) въстават против Екзархията. Три от тях (Солунска, Воденска и Кукушка) поискали от Екзархията върху пределите им да бъде учредена нова самостоятелна епархия с център Кукуш, а епископ Нил Изворов да стане неин митрополит. След получения отказ от страна на Екзархията, общините решават да предприемат крайни действия. Те се обръщат първо към английския консул, за да бъдат приети в Англиканската църква начело със своя епископ. След отказа на англичаните те се обръщат към епископ Рафаил Попов, глава на Българската униатска църква, който отговорил положително на тяхното питане за възможно присъединяване към Рим. Това става след преговори с Изворов и след писменото му заявление за готовност. Част от жителите на Кукуш се присъединяват към унията, но по-голямата част от хората остават под върховенството на Екзархията.

В началото на XX век Кукуш има 7 750 жители, от които 7 000 българи и 750 турци. Целият град на практика е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев в края на 1905г. в Кукуш има 9 712 българи екзархисти, 40 българи патриаршисти сърбомани, 592 българи униати и 16 протестанти. В града има две основни и едно прогимназиално българско училище.

През 1905 г. в Кукуш има 9712 българи –  екзархисти /които не признават гръцката патриаршия/, 592 българи униати /приели върховенството на папата/, 40 българи сърбомани /патриаршисти/ и 16 протестанти. В града има три български училища, включително прогимназиално.

Град Кукуш е освободен на 23 октомври 1912 г. от чети на Македоно-одринското опълчение, предвождани от Гоце Междуречки и Тодор Александров и от формираните местни чети. Организирана е местна власт, която разоръжава турското население и събира 1 400 пушки, реквизира храна за приближаващата българска армия. В града се установява българска военно-административна управа, като начело на Кукушката околия е назначен Тодор Александров.

Последните дни на Кукуш са 19, 20 и 21 юни 1913 г. по време на Междусъюзническата война. На 15 юни българската войска заема отбранителна позиция срещу превъзхождащата я  в няколко пъти по численост гръцка армия на 12 км южно от Кукуш в посока към Солун. На 19 юни гръцката армия настъпва, но българската войска се отбранява успешно и противникът е принуден да остане на място. Тогава гърците започват да бомбардират яростно с гранати и снаряди селата от най-северния край на Солунската околия и българското население е принудено да напусне родните си места. Бежанците минават през Кукуш и по новопостроения военен път по билото на Круша планина се изтеглят на север към гара Долни порой с намерение да изчакат там края на бойните действия и отново да се завърнат.

В края на този ден българската войска се оттегля на нова позиция пред самия Кукуш, където очаква подкрепления. Към полунощ са изнесени от града архивите на държавните учреждения, както и наличните пари и злато на клона на Българската народна банка.

На 20 юни зловещо бумтят повече от 100 оръдия, много картечници, хиляди пушки. Около обяд гръцките войски бомбардират определени места в града с фугасни гранати с цел да предизвикат пожари. Запалени са военна болница, 7-8 дюкяна в центъра на града /при което са убити няколко граждани/, улучени са и домът и черквата на католическите сестри. Това предизвиква паника, хората масово напускат Кукуш. Местната управа се разполага на височината над града, където при църквата „Св. Георги” е и наблюдателният пункт на щаба на командващия българската войска ген. Сарафов. Противникът не успява да превземе града, но са запалени още села и посеви южно и югозападно от Кукуш.

На третия ден – 21 юни, многочислената гръцка армия, която през нощта е получила още подкрепления, прави опит за обход на лявото крило на нашата войска с цел да пресече пътя за отстъпление през Круша планина. Бранителите на града попълват редиците си с няколко дружини от Серската бригада, които обаче са съставени от новобранци, които не са добре обучени. Отчаяната съпротива на малобройната ни войска не е достатъчна и ген. Сарафов взема тежкото решение – дава заповед за отстъпление през Круша планина. Мотивът е да не се пролива повече кръв и да не се дават нови скъпи жертви под натиска на числено превъзхождащия ни противник. Отстъплението се извършва при пълен ред и без големи жертви. Вечерта се установява нов наблюдателен пункт – на водораздела на Круша планина. Оттук военни и бежанци стават свидетели на последните часове на Кукуш.

Късно вечерта над града се забелязват огромни кълба дим. В мрака димът се превръща в една голяма червенина на кръгозора, изпъстрена със стотици и хиляди огнени езици. Няма съмнение – гори целият Кукуш, запален от всички страни огромният пожар осветява цялата околност. При тая страшна картина няма жител на града или на близките села, който да не се обърне назад, да не се прекръсти и да не заридае: „Сбогом, Кукуш! Прощавай…”.

Подготви за печат Атанас Панчев, магистър по "Културно-историческо наследство"

Статията е прочетена 182 пъти
Назад към брой 141Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2018