В сърцето на Балканския полуостров, от Охридското езеро до Драма, от Солун до Шар планина има една страна с 64 000 кв.км. повърхнина, два пъти по-голяма от Белгия, обитавана от 2 500 000 души, говорещи един език, с еднаква култура, почти всички с еднаква религия. От този народ 70% са чисти българи. Това е Македония, така обичана и желана от всеки истински българин.
(Спас Станоев, Из "Старият Кукуш")
Повечето българи свързват братя Миладинови само с издадения през 1861 г. в Загреб сборник "Български народни песни". Малко са тези, които знаят и са чели нещо написано от тези видни български възрожденци. "Тъга за юг" е една от най-хубавите творби на Константин Миладинов, с която традиционно се открива ежегодният международен фестивал на поезията в родния град на братята Струга. Заедно със стихотворението си "На чужина" на 31.01.1861 г. Константин Миладинов я изпраща на Георги Раковски с едно от писмата си до него. И двете песни Раковски помества още в следващия брой на издавания в Белград негов вестник „Дунавски лебед” - бр. 20 от 7 февруари 1861 г., което било и първото им публикуване. Чудесната елегия "Тъга за юг" е написана във връзка с престоя на Константин Миладинов в Москва, където той е учил. (Из форум segabg.com)
ТЪГА ЗА ЮГ
Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Ако как овде сънце ме стретит,
ако пак мрачно сънцето светит,
на път далечни я ке се стегнам
и в други стърни ке си побегнам,
където сънцето светло угревят,
къде небото дзвезди посевят.
Овде йе мрачно и мрак м' обвива
и темна мъгла земя покрива;
мразой и снегой, и пепелници,
силни ветрища и виюлици;
околу мъгли и мразой земни,
а в гръди студой и мисли темни.
Не, я не можам овде да седам!
Не, я не можам мразой да гледам!
Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам.
На наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората.
Тамо дарбите - природна сила
со съта раскош ги растурила:
бистро езеро гледаш белеит
и си од ветар синотемнеит;
поле, погледниш или планина,
сегде божева йе хубавина.
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.