На 9 юни 1923 г. в България е извършен преврат. Той поставя началото на кървава ескалация в българското общество.
Превратът е извършен от организацията Народен сговор и Военния съюз с помощта на части от столичния гарнизон и гарнизоните в другите краища на България. Чрез него било свалено законното правителство на Българския земеделски народен съюз, възглавявано от Александър Стамболийски, и установен сговористки режим. Причините за преврата се крият в недоволството на монарха и десните политически сили от провежданата от земеделското правителство вътрешна и външна политика. Цар Борис III, който стъпил на престола през октомври 1918, не искал повече да се примирява с положението "да царува, без да управлява".
Проведените пък от правителството на Александър Стамболийски реформи, макар и да не засягали устоите на частната собственост, нанесли известен удар на едрия и по-специално на лихварския капитал.
В самото навечерие на преврата цар Борис III също се включил с непосредствени действия. На 7 юни той посетил министър-председателя Ал. Стамболийски в родното му село Славовица, Пазарджишко, с цел да приспи неговата бдителност. Акцията започнала по предварителния план. Най-напред се вдигнали заговорниците в столицата начело с о.з. ген. В. Лазаров. Те извели поверените им войскови части и юнкерите от Военното училище и пристъпили към заемане на набелязаните обекти. С изключение на един-два полицейски участъка, останалите не оказали никаква съпротива. Без особени усилия били овладени Централната поща, гарата, държавните учреждения. Арестувани били намиращите се в София земеделски министри, депутати и др. представители на земеделската власт. Половин час по-късно превратът започнал и в провинцията. След успешното приключване на акцията проф. Ал. Цанков, придружен от още двама свои колеги, се отправил към двореца "Врана", за да поднесе на царя указите за сваляне на земеделското правителство и назначаване на новото.
След като се убедил, че превратът е успял не само в столицата, но и в провинцията, царят подписал поднесените му укази. Макар че готвеният преврат не бил тайна за българската общественост, известието за неговото извършване било посрещнато със слисване в страната. По-значителна съпротива му оказали привържениците на БЗНС само в някои центрове - Карловско, Шуменско и др. Начело на надигналите се земеделски маси в Пазарджишко застанал сам Стамболийски. Тяхната съпротива обаче била бързо сломена.
В продължение на десетилетия страната ни е на едно от водещите места в световната история по политически убийства и атентати. За непродължителния период от съществуването на Третото българско царство имаме едно детрониране на български княз – Александър I Батенберг, завършило и с неговата абдикация и още една принудителна абдикация на цар Фердинанд, убийствата на двама министър-председатели – Стефан Стамболов и Александър Стамболийски и убийствата на около една дузина министри, като голямата част от българските министри са минали и през затворите, къде виновни, къде не толкова виновни – едни като виновници за двете национални катастрофи, а други като участници във финансови далавери и грабежи от държавната хазна.
Интересът към тази страна от политическата ни история винаги е представлявал интерес за историци, писатели и кинаджии. Повечето от тези събития са изследвани и до голяма степен осветлени, макар че има и хиляди страници уж сензационни разкрития, но които на практика представляват често пъти обикновена манипулация с фактите, а не рядко и най-цинична лъжа.
Ще ви предложа текстове, свързани с Деветоюнския преврат и убийството на земеделския водач и министър-председател на България Александър Стамболийски. Единият материал представлява брошурата „Убиецът на Александър Стамболийски говори…“, публикувана първоначално като съдебни репортажи във в. „Нова Камбана“ през декември 1944 г., а впоследствие през януари 1945 г. в навечерието преди разстрелите срещу осъдените от Народния съд отпечатана и като отделна книжка, приложение на тогавашните вестници. Тя е отпечатана анонимно.
След извършеното следствие и оповестените резултати от него главният виновник определен и като убиец е запасният капитан Иван Харлаков, тъй като само той е попаднал в ръцете на Народния съд. Обвинението е насочено също така към самоубилия се на връх 9 септември 1944 г. Славейко Василев, както и на попадналия вече в ръцете на Народния съд Тодор Кожухаров. Един от главните подсъдими по процеса е и Вътрешната македонска революционна организация и нейния скопски войвода Величко Велянов, но все още новата власт не е предприела мерки срещу ВМРО, тъй като не е известно накъде ще поемат отношенията с Титова Югославия. Репресиите срещу ВМРО са предстоящи както в България, така и в Югославия, още повече, че са известни враждебните отношения между ВМРО и БЗНС, заради предприетите преследвания срещу дейците на организацията след затоплянето на отношенията между земеделското правителство и правителството на Сърбо-хърватско-словенското кралство. Правителството на БЗНС засилва още повече гоненията и репресиите срещу дейците на ВМРО след подписаното Нишко споразумение (1923 г.) и впоследствие създадените специални затвори и концлагери за македонските революционни и легални дейци. Вражеските отношения се поддържат между замеделското правителство и ВМРО през целия почти период на управлението на БЗНС (1919-1923 г.). Известни са и заплашителните писма от ЦК на ВМРО до Александър Стамболийски, Александър Димитров и Райко Даскалов. Един след друг и тримата падат убити, като наказание от страна на революционната организация.
* * *
Описанието на самото убийство е зловещо и едва ли нормалния човек може да приеме, тази ужасяюща инквизиция за заслужено възмездие. Нямам намерение да правя внушения, но смятам, че днес след повече от девет десетилетия ние, потомците, трябва да сме наясно както със светлите страници, така и с покъртителните моменти от нашата история. Това, което ще прочетете едва ли може да бъде поучително, но то е едно страшно свидетелство за онези кървави събития, последвали националните катастрофи.
Досега са се чували какви ли не хипотези и теории за убийството на Александър Стамболийски и ролята в него на монарха, на дейците на Демократическия сговор и на офицерите от Военния съюз. С особен интерес са митовете и легендите около посещението на цар Борис III, заедно с княгините, с Иван Багрянов и К. Скутунов на 8 юни 1923 г. във вилата на Стамболийски в родното му село Славовица, т.е. предния ден преди Деветоюнския преврат. Това посещение хвърляше определено сянка на съмнение и над самия монарх, както и търсенето на човек от този кръг, който е повредил радиостанцията на Ал. Стамболийски в неговата вила и по такъв начин той е изолиран до такава степен, че за всичко, което става в столицата в навечерието на 9 юни той получава информация с голямо закъснение.
Цочо В. Билярски (със съкращения)
Репортажната книга „Убиецът на Александър Стамболийски говори...“, част от която е публикувана през декември 1944 г. във вестник „Нова Камбана“, иде да хвърли малко повече светлина върху убийството на водача на селска България, земеделският министър-председател Александър Стамболийски и пъкленото дело на неговите палачи. Тя обхваща картината на деветоюнските събития и мъченията на Стамболийски, нарязан на парчета от неговите палачи в Славовица, както и част от показанията на о. з. кап. Иван Харлаков, палач на Стамболийски, заловен след 9 септември 1944 г. в Габрово и предаден на Народния съд.
Адската нощ на инквизицията в Славовица
Истината по мъченическата смърт на земеделския министър-председател е съвсем друга. Стамболийски и капитан Харлаков пристигат към 8 часа вечерта на 14 юни 1923 год. във вилата на министър-председателя край с. Славовица. По това време вилата е превърната в същински военен лагер. Тук са събрани голям брой подозрителни лица, облечени в полувоенна, полуцивилна униформа. Тънки и невзрачни фигури шарят насам-натам, като сенки в мрак. Беше се вече стъмнило.
Стамболийски е замислен, а джелатите, които го придружават, уплашени може би, не смеят да погледнат в очи своята жертва. Те пушат цигара след цигара. Това е убийствено за Стамболийски, защото той не можеше да понася дима от цигарите на своите палачи. По заповед на Харлаков, Стамболийски бива заобиколен във вилата от въоръжени лица.
Настъпва кървавата и трагична нощ за Стамболийски. Една нощ, която не се поддава на описание. Но истината не може да бъде премълчана. И ние ще я предадем. Предсмъртните часове на Стамболийски са истинска трагедия. Джелатите му са безмилостни. Това не са човеци, а зверове в човешки образ. Инквизицията над водача на селска България Ал. Стамболийски започва.
Държането на палачите на Стамболийски е дръзко и вулгарно. Те се нахвърлят върху довчерашния министър-председател и водач на земеделска България с ритници, хвърлят храчки върху чистото и неопетнено чело и го псуват най-безразборно и цинично. Не стига това. Започва и побоя.
Удрят му плесници, налагат го с юмруци. Водачът Стамболийски стои невъзмутимо, спокоен и понася стоически всичко, щом като всичко това трябва да понася за доброто на България. Но дали всичко това не ще бъде за нещастието на българския народ?
Той вижда в присъстващите своите убийци, прозира в тъмните им души, разкрива пъклените им замисли и намерения. И пак търпи и понася всичко. Стамболийски знае, че ще умре мъченически. Хората, които го заобикалят в този момент, непоносимата и тягостна обстановка, всичко наоколо, определя неговия трагичен край. Но все пак той смята, че тия хора могат да го пощадят заради благото на България.
Той се обръща към тях с думите:
- Защо трябва да ме убивате, когато аз съм необходим на България? Какво ще спечелите с моята смърт? След години ще разберете, че действително съм необходим на България.
Но палачите остават безчувствени в тази трогателна молба на министър-председателя. Думите му остават глас в пустиня.
Палачите режат Стамболийски на парчета
Палачите не стоят без работа. О, сега започва ужасната дейност, която увековечава имената им на зверове в човешки образ.
- Ха, ха, ха... - ръмжи един от тях, приближавайки се до Александър Стамболийски с нож в ръка, хваща ухото му и го отрязва.
Той го гледа кратко време, после засмян до уши, го захвърля към ъгъла на стаята.
В това време друг, за да не остане по-назад от своя съучастник, реже другото му ухо.
Кръв се стича по врата на Стамболийски. Той трепери от болка. Отдавна ризата, и всичките му дрехи са потънали в кръв.
Палачите не бързат с жестокостите си. Те искат да мъчат Стамболийски и да причинят смъртта му от нечовешките мъки, които му създават. После един от палачите отрязва части от краката на Стамболийски, друг забива остър нож в бедрата и ги разкъсва, трети със зверска жестокост пори гърдите му.
И всичко това се понасяше от мъченика Александър Стамболийски. Ням и безпомощен свидетел на това нечувано престъпление, Васил, агонизиращ и очакващ същата участ, гледа как обезобразяват неговия брат.
Отрязани части от тялото палачите хвърлят в устата на Ал. Стамболийски и искат да го нахранят със собственото му месо. Те дават на Стамболийски да пие собствената си кръв... Каква зверщина, каква нечовечност! Каква невиждана жестокост!...
И Нерон, и Калигула, и Ландрю, и Вайдман биха завидели на тези убийци, чиито имена биха блестяли с яркост над всички останали.
За да трае по-дълго време тази кървава вакханалия и да бъде по-голямо удоволствието на палачите, последните не забиват дълбоко в тялото на жертвата си своите ножове, за да не издъхне Стамболийски преждевременно.
Сега те започват да скубят косите му. Кичури от къдрава буйна и кичеста коса убийците държат в ръцете си и ги размахват във въздуха.
После захвърлени по пода и омърсени късове от тялото на Ал. Стамболийски, палачите дават на Васил Стамболийски, за да ги държи. Последният не може да се помръдне. И скоро започва да агонизира, да издъхва от собствените си рани и от ужаса, който преживява, като гледа съсичането на родния му брат.
С кръвта си Стамболийски записва часа и датата на своята смърт
Жестокостите на спират, гаврите нямат край. Цинизмът не може да се предаде. Липсват думи да се опише, да се даде една картина на чудовищното дело на палачите.
Може би, през време на робството еничери не са изтезавали така жестоко българи, както това става през нощта на 14 юни 1923 година във вилата на Стамболийски при с. Славовица, с водача на селска България.
Пред мъките и страданията на Ал. Стамболийски, пред трагедията, която се разиграва тази нощ във вилата при с. Славовица, бледнеят и най-ужасните картини от Дантевия ад. Сигурно и в ада страданията и мъченията не са толкова ужасни и страшни. Толкова непоносими, както тия, които са причинени на Ал. Стамболийски през кървавата нощ на юни 1923 г.
Стамболийски е насечен на късове. Неговото тяло, парче по парче, е раздробено на 75 късчета. Кощунството на безмилостните палачи на водача на селска България надминава човешката представа за ужас и жестокост. Часове подред палачите режат с ножовете си тялото на Стамболийски. Часове подред те се радват на своето зверско дело. И след полунощ, когато приближава края на тази кървава вакханалия, те изхвърлят Стамболийски, нарязан на парчета и облян в кърви в двора на вилата му...
Палачите са уверени, че Стамболийски не е вече между живите. Те са доволни, че са завършили успешно своето пъклено дело.
След това те се оттеглят на съвещание в кървавата стая на вилата.
По това време Стамболийски изживява последните си часове. Той намира сетни сили у себе си и успява на стената на старата постройка в двора да напише с пръст, потопен в собствената му топла и шуртяща кръв следния надпис: „12 ч. 14 юни 1923 год. Ст.“
Този надпис, написан с горещата алена и клокочеща кръв от разкъсаното тяло на Стамболийски е живият символ на мъченическата му смърт и остава кърваво доказателство, че на 12 часа през нощта на 14 срещу 15 юни 1923 година Стамболийски е бил жив. Макар и агонизиращ, той успява да напише със собствената си кръв съвсем ясно и пълно часа и датата на своята трагична смърт и първите две букви на името си.
Последните минути, преди да издъхне, са непоносими. Стамболийски се гърчи в адски мъки. Тялото му потреперва, гласът му заглъхва в засъхналото му гърло. От устата му от време на време се изтръгва по някой глух стон. Този полумъртъв човек е окъпан в собствената си кръв. Вместо пот по челото му и гърба тече непрестанно кръв, докато той изгубва всичките си сили и се отпуска завинаги върху мократа и напоена с кръв земя.
Една последна въздишка, въздишката по скъпата Родина, се изтръгва от изстрадалите му гърди и Стамболийски издъхва.
Капитан Харлаков с хората си при завръщането в София, 18 юни 1923 г.