Любовта, животът са най-висши дарове от Вселенския Разум в брой 133

Любовта, животът са най-висши дарове от Вселенския Разум
Категория: Сърцето, душата

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ

Вече втори месец тече, откакто чух по телевизията да казват:

„Днес празнуваме израза „Обичам те“. И друго казаха, че е добре, ако го казваме по-често.

- Всеки има на кого да го каже - помислих си аз, - на родители, на деца, на приятели, на колеги, на съседи. То и като „добър ден“ да го казваме не върви, защото според мен ще се намали значението, силата и въздействието му. Но все пак ще ни зарежда донякъде с положителна енергия. А щом е енергия - и то положителна! - има смисъл да си я предаваме един на друг, било то и за поздрав.

Такива мисли нахлуха в ума ми още през деня, в следобеда, когато чух за празнуването на двете думички, които са ми любими не от сега. И къде ги чух, и от кого, ще споделя с вас, и на кого ги казах в „рождения им ден за мен“, защото това е новина, за която поздравявам автора на идеята - да празнуваме този израз, надявам се всяка година на тази дата - 16.08. или и годината 2017 да обявим за рождена?

Но да си дойда на думата къде чух новината за празника на думите „Обичам те“. Чух я на литературната ни сбирка, която проведохме в едно заведение - не вътре, а в дворчето му, с наредени една до друга маси и столове под сянката на дървета. Романтична обстановка и при това без външни посетители, освен нас - членовете на клуба за поезия и музика „Св.София, Вяра, Надежда и Любов“ при читалище „Райко Алексиев“. Каза го като новина една колежка и настъпи оживление сред нас.

Настроението ни се повиши много повече, отколкото от капучиното, което пиехме. Аз нали понякога реагирам много бързо, хвърлих поглед наляво, надясно и срещу мен, за да видя сякаш кой от колежките и колегите най-много би заслужил моето „Обичам те!“. Погледът ми се задържа на седящия срещу мен г-н Аспарух Вангелов и на висок глас извиках „Обичам те“, сякаш го поздравявах за неговия 90-ти рожден ден, който беше през м.март и на който той ни почерпи в клуба. Ние пък му подарихме ръчна количка за пазаруване, да му е по-леко, когато ходи на пазар.

Богданка погледна седящия до нея Вангелов, похвали го за неговия хубав стил на обличане винаги - на сбирките и сега, разбира се. Погледнах го пак, сякаш, за да подкрепя казанато от нея. Той беше със светъл летен костюм, светла вратовръзка и усмихнат, както обикновено, сякаш и това беше част от елегантното му облекло. И като един от бившите ръководители на групата ни, „програмата“ започна от него, с четене на най-новото му стихотворение. В него ставаше дума за бъдещето на човечеството, за напредъка в техническо и културно отношение, за израстването на все по-талантливи деца - нашето бъдеще.

След литературната част Мими изпя една песен, а Манчо отказа - гласът му бил мощен и не можел да пее тихо, а щял да привлече вниманието на минаващите, защото това място, това заведение не е някое закътано, а до площад „Руски паметник“. Приехме извинението му. Но в моето съзнание работеше и друга мисъл - да разпитам по-подробно г-н Вангелов за срещата му на живо с героя на СССР - Алексей Мересиев. Откакто бях чула за тази среща лично от Аспарух, мисълта ми, представите ми и фантазията ми не спираха да ме вълнуват. И за да удовлетворя тези си емоции и любопитство, попитах Вангелов за подробности. Понеже в компания не е красиво да си приказваме на групички или по двама, като пияници, явно името Мересиев бях казала на висок глас, като да го чуят всички или почти всички, както „Обичам те“. Богданка попита защо съм споменала този забележителен и известен на всички ни човек. Казах й, че Вангелов се е срещал с него, че специално му е ходил на гости по покана на Мересиев, а тя се обърна към Аспарух и изказа възхищението си от него и пожела да узнае повече за тази среща. Така и аз преди около месец, когато поисках от него разрешение да напиша разказ за това голямо събитие не само за мен, но и за всички, които са се възхищавали от подвига на руския летец. Извадих от чантата си снимка на Мересиев с Аспарух и други хора, за което ще разкажа след малко.

- Искам да имам тази снимка, ще се гордея с нея, ще я оставя на поколенията си - каза колежката.

- Ще я преснимам - обещах й аз, - и не само ти ще я имаш.                                                                                             

Ще започна разказа за Мересиев така:

В материал под заглавие „На гости у Мересиев“, публикуван през 1964 г. във в.“Дунавска правда“ г-н Вангелов пише:

„Заедно с група комсомолци и профсъюзни членове, наградени с екскурзия до СССР, бяхме и ние - група учители от Втора политехническа гимназия „Баба Тонка“. Безкрайна бе радостта ни, защото се откриваше възможността да видим красивата Москва, приказния Ленинград, а и да се срещнем с героя на Съветския съюз Алексей Мересьев, с когото вече пет години поддържахме писмена връзка...“

Моята цел е не дословно да препиша или преразкажа всичко написано от Вангелов, а да предам най-впечатляващите моменти. А то всъщност други след толкова изминали години - повече от половин век, аз усещам вълнението на автора.

Но в съзнанието ми друга мисъл не ми даваше покой - как се е стигнало до поканата за среща с Мересиев (така знаем името на героя на СССР от

повестта на руския писател Борис Полевой „Повест за истинския чавек“). А се оказва, че Вангелов - филолог по образование, изписва името му Маресьев.

- Мисля, че по писателски съображения Борис Полевой нарича героя Мересиев - казва г-н Вангелов. - Все пак защо да не видим истината от

оригинално писмо до него, написано на пишеща машина, подписано от самия Маресьев ръчно.

Толкова и за името на героя Алексей Маресьев, което нататък ще изписвам така.

Навярно някой ще си зададе въпроса: Защо искам да припомня за този

безстрашен млад човек, за когото не вярвам някой да не е чул:

- Днес, тази отдавна осъществена среща звучи съвремено. Светът ври и кипи в омраза и тероризъм. В Близкия изток все още се лее кръв. Стотици хиляди бежанци търсят мир и спасение в Европа - сподели Вангелов.

- Мъдрите слова на Маресьев, изказани в нашия разговор, звучат актуално. В общи линии те бяха за вековната обич и дружба между българския и руския народ, за братството между всички нации и вероизповедания...

- Задача над задачите е да се разчиства пътя на хуманизма през настоящия 21-век. Цивилизацията да се освети с лъчите на Духовността.

Цитирам куплет от произведение на г-н Вангелов и някои негови разсъждения:

„...Духовност народите да озари, културни ценности да сътвори.

Светът чрез общото щастие да гори.

Божията справедливост да цари.,/‘

Маресьев с изкуствените си крака не потърси семейния приют, а отново отиде на фронта, за да продължи борбата с хитлеровия завоевател. Неговият пример призовава поколенията да ценят и се борят за свободата и красотата на живота, показа каква е Божествената любов.

Руският народ, притежаващ свободолюбив дух, кален от вековете, като един се вдигна срещу нашественика...

Един от героите е Алексей Маресьев, който със своя самолет е свалил над 60 немски истребители (месершмити).                                                                                                                                              Обграден от няколко вражи самолета, той от горящата в пламъци машина катапултирал. От над 3000 метра височина, ранен, летецът полита към земята Благодарение на диагоналното падане, върховете на вековните горски дървета смекчават скоростта на падащия. Триметровата снежна преспа, в която пада той по чудо му помогнала да остане жив, но в безсъзнание. Ревът на събудена  от летаргичен сън мечка го привежда в съзнание. Само с един истрел с пистолета си той я убива и остава за трети път жив: след боя при падане от самолета, от измършавялата гладна мечка, от дългото вървене и пълзене през снега, гладен, с наранени крака, мокър...

Борис Полевой подробно описва живота и бойния път на Маресьев след  като Руските освободителни войски забиха знамето над Райхстага в Берлин.

За народите в Европа и света настъпи очакваният мир и спокойствие...

Народи от Европа ликуват, с възторг се докосват до героите от войната Такъв е случаят и с г-н Вангелов:

- Бях учител по руск,и език в русенската гимназия „Баба Тонка“. Бях класен ръководител на Хб клас. Писмено се свързахме с останалия по чудо жив летец  Маресьев. Трогнат от колективните ни писма с учениците, аз бях поканен да му гостувам...

- Изпълнени с незаличими впечатления от седеммилионната тогава съветска столица не забелязахме как изминаха два дни. На третия ден се свързахме с Маресьев по телефона. Няма да забравя  вълнението, което изпитвах. Уговорихме се да се срещнем в Комитета на ветераните от войната. Приготвихме се бързо и в определения час бяхме на улица „Кропотинская“ 10, пред невисоко здание. Тук работеше любимият на младежта герой - смелият летец-изтребител Алексей Маресьев.

- Пред сградите в двора се бяхме събрали доста хора - споделяше Вангелов съсредоточено преживяното... - Въведоха ме в малка зала. В нея се бяха събрали десетина ветерани от Отечествената война. Кой без крак, кой без ръка, без око... с обезобразени лица, облечени в бойните си полуизгорени шинели от войната. Изглеждаха щастливи, че могат да бъдат полезни, да помогнат на младото поколение, та дори с присъствието си в живота. Не след много се отвори вратата на кабинета на Маресьев и към мен се отправи среден на ръст мъж в тъмносин костюм. Това беше той. Към мен вървеше живият герой на книгата на Борис Полевой! Незабравими минути на вълнение.... Той произнесе името ми, въпреки че никога не бяхме се виждали... След това ме покани в кабинета си. Вървях до него. Наблюдавах походката му. И виждах какво може да направи една желязна воля. Маресьев вървеше съвсем спокойно и уверено, с едно съвсем леко поклащане...

Приятно бе да се беседва с него. Той разказваше за посетените от него страни, за това, че му предстоят нови пътувания... Завърза се разговор за мира, живота, сътрудничеството между народите...  Не усетих кога мина повече от час време. А ми се искаше разговорите да нямат край.

Получих от Маресьев изгледи от Москва с автограф. Подари ми и портрет на Максим Горки, който аз пък подарих на нашата гимназия „Баба Тонка“. На двора направихме обща снимка с придружаващите ме учители...

А на мен, слушайки разказа на Вангелов, ми идваше да извикам с глас на всички инвалиди в залата, на Героя на Съветския съюз и на всички победители във ВСВ „Обичам ви!“

Както Алексей Маресьев, вероятно и всички останали, са на Небето. Но аз зная, че ще ме чуят. Искам да чуят (и ако има останали живи) моето „Обичам те“ - всеки поотделно, макар и със закъснение. Но истинско и от сърце!

Това биха направили и всички от литературно-музикалния ни клуб, и вероятно всички българи, защото без тях, участниците във войната, победителите - герои, историята ни не би била същата. А някои от нас може би нямаше и да ни има на белия свят.

Райна Минкова - Инженер, фотограметрист, поет, писател

Статията е прочетена 372 пъти
Назад към брой 133Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017