Културата и богатството не се мерят по фабричните комини в брой 133

Културата и богатството не се мерят по фабричните комини
Категория: Сърцето, душата

Атанас Буров е български финансист, дипломат и политик. Смятан е за един от най-влиятелните хора в българския политически живот през първата половина на 20-ти век.

Тук споделяме някои негови разсъждения, публикувани в тогавашната преса:

Културата и богатството не се мерят по фабричните комини

Англия, Франция, Белгия, Холандия, Дания, Швеция и Швейцария са най-културните страни в Европа и Света. Там има добра конституция и финансови разпоредби и народът е богат и е добре. Има ли сурови закони, там всичко е спокойно и полицията успешно работи. Кражбата е немислима там, където има голямо доверие.

Светът се крепи на закона.

В капитализма времето, мястото и хората са едно – те печелят. Те трупат. Те създават блага. Бедата е, че на всеки десет години малка, бедна България се разтърсва от поредната стопанска криза и животът се обърква.

– На десет години? Не е ли много?

– Ще ти кажа случай от нашата история. В 1879 година, както казах, България започна от нулата. Тя работеше много, натрупа пари, натрупа богатство, но дойде в 1885 година Сръбско-българската война и погълна всичко. Всичко. До лев. Хазната се опразни. Народът се съсипа и осиромаша. Започна отново. Но в 1886 година стана превратът на детронаторите. България едва ли не се изправи пред гражданска война. Дойде Фердинанд в 1887 година и до 1897 година – за десет години, България се оправи. Но дойде наводнението в 1897 година и всичко пропадна. Водата заля всичко, унищожи реколтата и гладът дойде. А дъждовете валят и не спират.

Българите се сепнаха и започнаха да заминават за Америка на печалба. А от Америка ли, откъде ли, дявол знае откъде, дойое филоксерата и унищожи лозята. Ново бедствие, ново нещастие.

Българинът, като види глад, като види зор, като види някаква безизходица – заминава да печели пари в чужбина. Най-вече в Америка – за него там е било обетована земя. А ще ти кажа, господин Памукчиев, на всеки хиляди българи на печалба в чужбина успяват само градинарите – и то с кървав, черен труд. Успяват само те, защото българинът няма професия. А който я има, не я владее като евреинът – търговията, като швейцарецът – машиностроенето, като шведът – стоманата. Но аз говорех за кризите, нали така.

– Да, за кризите.

– На всеки десет години кризата идва. Ето мина кризата в 1897 година, проточи се още една десетгодишна успешна пътека, дойде 1903 година… Започна въстанието – Илинденското въстание. Турция мобилизира и стовари войски на нашата граница. България отговори със същото. Селяните бяха откъснати от нивите и пратени в казармите. От въстанието – голи, гладни и разбити – дойдоха в България над двеста хиляди души. А може би и повече. София се изпълни с бежанци македонци. От бюджета на държавата бяха отделени две трети за ново въоръжение и една трета – за бежанците – народът осиромаша, закъса, пропадна. Тогава бе на власт правителството на генерал Рачо Петров. А министър на вътрешните работи бе Димитър Петков. Те двамата се опитаха да направят нещо за бюджета на България, да спасят положението – и предложиха на чужденците-банкери да открият нови банки в България, да оправят страната. Все ние, банкерите, оправяме работите, когато политиците закъсат или дойде кризата.

– И какво стана, г-н Буров?

– Чужденците претеглиха на везната си положението в България и видяха, че тя има насреща какво да даде, с какво да гарантира инвестициите – а това е много важно – да има основа, да има нещо насреща. Никоя банка не влага пари никъде без гаранции, че ще има сигурен успех. И то не какъв да е, а голям успех. Даже „Дойче Банк” в 1917 година поиска да има такива гаранции в България. И ги получи. Всяка банка първо оглежда. Второ – преценява. Трето – проучва, а четвърто – иска гаранции, и пето – чак тогава влага. В 1903 година в България на всеки българин се падаха по десет овце, по една крава и едно теле, по две кози, по две ярета, по две свине, по две биволици. България бе черна почерняла от биволици – един огромен национален капитал. Чужденците огледаха нашите полета, видяха ни и казаха – с друго да не гарантират, но с жива стока те ще гарантират. И изникнаха Балканската банка, Генералната Банка, Кредитната банка, а след тях и другите, по-малки банки. „Дойче банк” не посмя тогава да инвестира в България – тя инвестираше в Турция. Защото германците беха решили да всяка цена да спечелят Турция и да я откъс­нат от Англия и Франция.

В 1905-1909 година – за четири години, с четири реколти България се оправи. Тя се напълни с добитък до козирката. Тя имаше жито и тютюни за износ в цял свят. В 1910 година министър-председател Александър Малинов се чудеше как дас е оправя със златото в банките и службите. Злато, злато, злато. Магазини за злато и сарафи, които заменяха златните монети срещу книжни. Чиновниците плачеха за книжни пари. И молеха сарафите да им ги заменят. Златни наполеони – за книга. Но така беше.

България пак произвеждаше, пак трупаше национален капитал, защото селянинът лягаше и ставаше на нивата. В два часа е вече буден и храни воловете, в три часа е на нивата – оре с фенер, копае с фенер, прибира с фенер. Българинът работеше по двайсет часа, а спеше само по 2-3 часа. Така в 1910-1912 година България се изправи и стана най-заможната страна в Европа.

– С каквo?

– Със злато.

– Но не е имала фабрики.

– За вас, глупавите комунисти, само фабриката е мерило за богатство. Пълна глупост. Швейцария, като няма фабрични коминии, да не е по-бедна от Германия или Белгия, които ги имат в излишък. Не фабричният комин мери висотата на културата и богатството, а какво се произвежда и какво се търси на пазара. Светът се готвеше за война и искаше запаси от храни, от месо, от вълна.

България произвеждаше точно тези неща и потъна в злато. Светът искаше кожи – поръчаха се 30 милиона чифта ботуши и още 60 милиона чифта чепици.Тогава България се видя на върха на славата си като стопанска единица и повтарям, стана най-заможната страна в света.

Но започна войната в 1913 година и ние загубихме всичко. Дойдохме на власт ние – коалиционния кабинет на Стамболийски, на 6 октомври 1919 година. Аз станах министър на търговията, промишлеността и труда. Добре, станах. На 7 октомври се събра Министерският съвет и Стамболийски ни попита: „Какво ще правим сега, господа? Как да започнем?” Беше бледен. Кашляше. Бе настинал. Стоеше пред нас нас един селянин – и ни питаше нас, гражданите – какво да правим.

Той виждаше, че положението е безнадеждно тежко, но нямаше как – трябваше да се оправяме някак. И искаше съвет.

Ние, министрите, мълчахме. После един по един казахме думата си. Стамболийски мълчеше и задаваше от време на време въпроси. Отначало той не прекъсваше – беше спокоен. Но после взе да прекъсва, което иде да подскаже, че нямаше съветник, нямаше учител, който да го учи как да говори и как да се държи в Министерския съвет.

Статията е прочетена 754 пъти
Назад към брой 133Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2025