1944г. Англия е искала Турция да ни окупира в брой 132

1944г. Англия е искала Турция да ни окупира
Категория: История

Нарастваща тревога предизвиква намесата на политиците в оценката на събитията от миналото и стремежите им да манипулират преднамерено общественото съзнание чрез медиите. Прилаганите подходи имат особено голямо значение при съвременните условия на изострено противопоставяне между стратегическите интереси на държави, които имат преобладаващо влияние в световните дела. Като истинска наука история­та не търпи догми, не зачита забрани, не признава табута. Историята не е юридическа дисциплина, в която аморални парламентаристи и добре платени адвокати да словоблудстват и така да формират представите на обикновените хора за това, което се е случвало. Нито се е цанила за безропотна слугиня на невежи властващи прослойки.

Използвайки конюнктурни идеологически схеми, политическите фактори по време на т.нар. либерален преход у нас не дават достъп до публичното пространство на информации и анализи за доказани истини относно нашето близко минало и особено за станали преди и около 1944 г. събития. Съзнанието на хората сега е насочено към физическото им оцеляване, а по-младите поколения нямат никакви реални спомени, затова е необходимо миналото да се припомня обективно, честно да се оцени и осмисли. Защото е от твърде голямо значение за сегашното битие и бъдещето на народа ни. Не би трябвало да бъде пренебрегвана знаменитата мисъл на философа Хегел: „Който забравя миналото, е обречен да го повтори”!

На запознатите със съвременната история е известно, че едва през октомври и ноември на 1943 г. в Москва и Техеран се провеждат първите тристранни срещи на съюзниците във Втората световна война: Великобритания, Съединените щати и Съветския съюз, за съгласувано водене на войната срещу Германия. На тези конференции СССР се противопоставя на намеренията на англо-американската дипломация за пренасяне на конфликта на Балканите чрез обявяване от СССР на война срещу България или с въвличането на Турция във Втората световна война. След разгрома на Вермахта при Москва и Сталинград е прието за възможно фактически подкрепящата дотогава Германския райх «неутрална» Турция да бъде въвлечена пряко във войната на страната на съюзниците. Въпросът е бил обсъждан дискретно на състоялата се от 22 до 26 ноември 1943 г. в Кайро конференция между САЩ, Великобритания и Турция. За основа на по-нататъшни военни действия е възприета старата стратегическа идея на Чърчил за откриване фронт на Балканите, но сега с участие на Турция. За осъществяването на този план се провеждат сондажи чрез българския пълномощен министър в Анкара Балабанов за започване на преговори за сключване на временно примирие с Великобритания и САЩ. Въз основа на съществуващите споразумения американският  посланик в Москва Хариман през февруари 1944 г. информира за това съветското ръководство.

Малцина са знаещите и съвестни наши съвременници, а още по-малко тези, на които е угодно да си спомнят за направеното през юни 1944 г. послание от английския премиер Уинстън С. Чърчил чрез британския посланик във Вашингтон лорд Халифакс до президента на Съединените щати Франклин Рузвелт. То съдържа съдбоносното за страната ни предложение: СССР да поеме отговорността за Румъния и България, а Англия - за Гърция и Югославия.

Ръководителите на трите велики сили -

съюзници във Втората световна война,

превърнаха България в разменна монета

при пазарлъците си за подялбата на Европа в зони на «отговорност», което доведе до нещастна участ за много минали, а и за бъдещи поколения българи. Някои наши сегашни политици преднамерено забравят и за предложеното от британския премиер на срещата с Рузвелт и съгласувано през октомври 1943 г. в гр.

Казабланка искане за извършване на въздушни нападения над български градове като наказание за наложеното от неизбежния развой на събитията символично участие във войната на страната на Германия. Трябвало е да станем пушечно месо за злополучните стремежи на Чърчил на Балканите по време на Първата световна война. Наред с ужасите и огромните разрушения англо-американските терористични нападения засегнаха 11 хиляди мирни български граждани. През периода 14 ноември 1943 г. до 17 април 1944 г. са извършени

12 нападения с участието на 2000 самолета

от които 1400 тежки бомбардировача. Пуснати са дори детски играчки с взриватели, които осакатяват мнозина. Само в София загиват 891 мирни граждани, а 1012 са тежко ранени. Разрушени са 12 599 сгради. Свалени над българските градове са 65 противникови самолета и убити 141 членове на техни екипажи. Загиват 16 български летци-изтребители, между които националният герой Димитър Списаревски. След като самолетът му е улучен, той прави таран и унищожава въздушна крепост Боинг 24. Впрочем бомбардировките престанаха поради бързото настъпление на съветските им съюзници. Днес обаче няма паметник на жертвите от бомбардировките и на загиналите наши летци - герои. Цинично е, че е издигнат мемориал само на членовете на екипажите на въздушните терористи. 

Нека припомним последователно и накратко някои други важни за страната ни събития, станали през 40-те години на миналия век, които някои

наши политици се стараят всячески

да заличат от общественото съзнание.

След разгрома на Вермахта при Сталинград и Москва пред западните дипломати е поставена тактическата задача да се предвари настъплението на Червената армия на Балканите. В връзка с това британското правителство първоначално е предложило да се постигне споразумение със Съветския съюз за т.нар. инициативи и отговорности в балканските държави. На съветската страна се предоставя «правото на отговорност» за Румъния, а на Великобритания - за Гърция. На този етап проектът не е бил приет. Паралелно с дипломатическите постъпки в края на август 1944 г. Турция разполага на българската граница 26 дивизии, готови за навлизане в България. Срещу тях са дислоцирани 3 български дивизии, а други 2 - на Черноморското крайбрежие. Същевременно Великобритания тактично променя своята позиция спрямо България и призовава правителството на Багрянов да участва в преговори за осъществяване на англо-амерканска окупация на Бъгария и за създаване на ново правителство, вярно на политиката на западните съюзници. За пратеник на българското правителство е упълномощен Стойчо Мушанов, който по спешност заминава за Анкара за провеждане на въпросните преговори. На този опит незабавно се противопоставя съветската дипломация. Въпреки това на 29 август 1944 г. Мушанов се явява в посолството на Великобритания в Турция и оттам излита с английски военен самолет за Кайро, за да подпише акта за

англо-американската окупация на България

При това е поставено изрично условие за изтегляне на българските войски от всички заети след април 1941 г. земи. Същия ден съветското правителство научава за това намерение и изпраща следната нота до Чърчил: „Съветският съюз не е обвързан със сепарастичните преговори, които Англия едностранно води с България и си запазва правото да действа на Балканите, както намери за добре.” Уместно е да се вметне, че на тези „преговори” гръцкото емигрантско правителство в Кайро предявява претенции за корекция на старата граница между двете страни. Тя е прокарана в нарушение на сключената от Гърция с държавите от Антантата на 18.09.1920 г. Конвенция за присъединяването на Западна Тракия към Гърция, като на България се даде право на свободен излаз на Бяло море. На срещата в Кайро новите гръцки искания обхващат достигаща близко до Пловдив голяма част на Родопите. След войната гръцкото правителство потвърждава своите претенции. По време на мирната конференция през 1946 г. в Париж

съветското правителство

се противопостави твърдо

на опитите за по-нататъшно откъсване на български територии. На конференцията само Съветският съюз от великите сили поддържа настояването за възстановяването на България на излаза на Бяло море.

През първите дни на септември 1944 г. Чърчил изпраща двама свои емисари в Пловдив за среща със Стойчо Мушанов. На нея те ултимативно заявяват: „Ако българите не искат да бъдат окупирани от съветски войски, те трябва да се съгласят веднага

България да бъде окупирана от турски войски

преди да са дошли тук руснаците.” Българският представител на срещата, след разговор с един от регентите, е дал съгласие за навлизането в България на турските войски. Но на 5 септември 1944 г., като научава за преговорите в Пловдив, Сталин скъсва дипломатическите отношения на СССР с България и превантивно й обявява война. Още на 8-и септември Червената армия навлиза на българска територия. След няколко дни - на 12 септември, при главнокомандващия българската армия генерал Маринов се явява група от британски и американски офицери с ултимативно искане в срок от 24 часа да им бъдат предадени плановете на нашите минни заграждения по южното ни Черноморие с оглед на предстоящо дебаркиране на английски и американски войски. По нареждане на представителя на главното командване на съветската армия ген. Бирюзов обаче, на срещата се явяват съветски офицери, които заявяват: „Съветският съюз не се нуждае от съюзническа помощ в България. Моля да напуснете територията на тази страна, тъй като ние започваме бойни действия.”

 

Различията между съюзниците спрямо България остават висящи до 10 октомври 1944 г., когато се провеждат преговорите в Москва. В тях участват Чърчил, Идън, Кер и Бърнс, от една страна, и Сталин, Молотов и Павлов - от друга. В хода на преговорите Сталин е попитал дали съсредоточените 26 турски дивизии в Тракия са били насочени срещу България, на което е получил положителен отговор. Съдбата на България отново е обсъждана детайлно на състоялите се на 10 и 11 октомври в Москва преговори между министрите Идън и Молотов. Идън е настоявал българите да бъдат накарани да се чувстват - въпреки новото правителство, не като победители, а да бъдат държани отговорни за своите минали престъпления. На срещата на 10 октомври Чърчил предлага на Сталин в евентуалните „зони на отговорност” да се възприеме едно преобладаващо влияние от 90% «за нас» в Гърция и равно зачитане на интересите - 50/50, в Югославия. „Докато превеждаха думите ми, продължил Чърчил, аз написах всичко това на половин лист хартия. Сталин взе синия моливи и с една голяма отметка в знак на одобрение ми върна листа.” По отношение на България договореното съотношение е било 90% за Русия и 10% «за другите».

На другия ден, на срещата на Идън и Молотов, то е било обсъждано отново. През февруари 1945 г. в Ялта тримата големи потвърдиха окончателно това разпределение. Факт е, че десетина дни след обесването на Никола Петков САЩ възстановиха дипломатическите си отношения с България. В обратния случай щеше да последва трагедията с гражданската война в Гърция 1946-1949 г., когато партизанската армия срещу хитлеристката окупация е била смазана от дебаркиралите (след пълното изтегляне на германците) британски войски и с допълнителното участие на 5000 американски „съветници”.

Крайно време е управленческата прослойка у нас да прекрати внушенията за съветска окупация и ролята на съветски сателит на България, след като България е била включена в съветската зона за отговорност по изричното настояване на Великобритания и Съединените щати с оглед на техните предпочитания и интереси в Гърция и други страни на Стария континент. Недостойно е политическата прослойка да манипулира минали събития и да превръща историята в своя слугиня. Има нескрит стремеж на безродни космополити, лобисти, съвременни еничари и платени русофоби да внушават на добродушната българска общественост „политическата целесъобразност” от чуждото имперско „присъствие”, публично изразявано с искания за замяна на паметника на съветската с този на една друга армия. И ако мине - вместо на Царя Освободител, да се издигне мемориал на Сюлейман „Безумний” или на някой друг известен завоевател.

Статията е прочетена 584 пъти
Назад към брой 132Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017