Стоя пред отворената книга на моя бащин род, която трябва да се допълва за последните 30 години.
Зная, че всяко съвремие е величаво, ако си съумял да разбереш това. Но за беда героизмът в съвремията, дадени за съграждане, някак си не се вижда. Точно в тези съвремия плъзва и това, което прави ябълката червива. С една дума, подготвя се следващото героично време, плод на поредното разрушение.
Ако погледнем което и да е Родословно дърво, поне на 200 години, ще видим как родът постепенно преминава в малък народ и след това прелива в големия род на нацията. След 5-6-7 поколения всички са се пръснали навсякъде - повечето в няколко определени града, но и къде ли не по света. Затова и родовите послания трябва да се предават не само на рода, но и на всички. Това предаване на посланията ще заздрави нацията, защото много от рода ще започнат да се търсят и ще се намерят; други ще се възхитят от великото, смисленото, истинското; трети ще започнат да издирват своя си род и така ще се усилят, а с това - и народа си.
Така при мен ясно и категорично дойде осъзнатостта за родовите послания. В съзнанието си виждам път в проход между планински склонове, целия с идващи хора. Те идват от миналото, плътно един до друг, изпълнили целия път. Не са оставили място за обратно движение. Ходът им е равномерен, така както тече времето. Вървят към бъдещето. Да, родовата памет не е просто понятие. Тя е реален живот, тясно свързан с нашия живот и чрез него - с нашето съвремие и с нашето бъдеще. Ако сме забравили този живот, ние сме осакатили и нашия, ще осакатим и бъдещето. Ние сме мост от миналото към бъдещето, но трябва да бъдем надежден мост. И научно отдавна се говори за едновременност на измеренията или за покоя на вечното движение. Зовът на кръвта е като мощна тръба, която сбор свири. Родовите и краеведските послания ще бъдат винаги четени и слушани с особено внимание. Любимите приказки на децата са тези, които им разказваме за самите тях. Така е и с всички хора – затаяват дъх от родовата памет. Тя е и като зова на съдбата и те пита: „Кой си?”, „Чий си?”, „Достоен ли си?”, „Буден ли си?”, „Войник ли си на своето съвремие?”, „Докъде се е разширило съзнанието ти?”... Въпроси, въпроси..., които си търсят отговора. И из дълбините човешки започват да прииждат мисли, като откровения:
Как зареден съм със Духа!
До него достъп ми е даден,
но отсъствам,
когато мощната тръба сбор свири
и ме иска да присъствам!
Какво нехайство непростимо!
Каква ужасна слепота!
Удостоен си да присъстваш,
а ти на дребно проигра
на личността си святата емблема,
индивидуалния си код,
отговорността ти поверена
да си от български народ!
Какъв неимоверен труд те чака!
Огньовете си запали,
че трябва да се свети в мрака,
Сега вече зная с какво трябва да се допълва родовата книга. Развитието, всяка еволюция се извършват в постъпателно движение, но това движение при всяко следващо поколение е задължително да бъде на по-високо стъпало, както и да има по-извисен характер. Точно това е била и мисията на Мировите учители. И задачата на тази мисия открих в едно от писмата на Елена Рьорих до Америка, още от началото на миналия век. Не е изкушение от моя страна, а чувство на отговорност, което ме кара да единя посланията на Мировите учители с посланията към рода. Твърдо съм убедена, че те ще стигнат и до по-широк кръг от хора, както и че ще бъдат път към Учението на живата етика - Агни Йога. Елена Рьорих – съпругата, съратницата и вдъхновителката на великия руски художник Николай Рьорих, е наречена Майката на Агни Йога – Учението за живота. Нейният подвиг не трябва да остава неизвестен. Това Учение ме даряваше и продължава да ме дарява с красотата на живота, колкото и предателската безотговорност и духовна леност все повече да й навреждат. Но аз не желая да се съгласявам с това и като заключение ще включа кратки извадки от първото писмо на Елена Рьорих от 1929 г., с много надежда за бъдещите поколения:
„...Всяка епоха има свой призив и началният зов на Новия Свят ще бъде СИЛАТА НА МИСЪЛТА. Затова Ние ви призовахме да усвоите великото значение на творческата мисъл и първото стъпало по този път ще бъде ОТВАРЯНЕТО НА СЪЗНАНИЕТО, освобождаването му от всякакви предразсъдъци, предубеждения и натрапени понятия...
...Та нали мисълта по своята същност е безгранична и само нашето съзнание й поставя предели. Затова незабавно да пристъпим към следващото стъпало – РАЗШИРЯВАНЕ НА СЪЗНАНИЕТО...
...Опирайки се на могъщите постижения на великите създатели на нашето съзнание, да пристъпим към третото стъпало – РАЗВИТИЕТО НА СВОЯТА МИСЪЛ И ТВОРЧЕСТВО ТВОРЧЕСТВО – и нека новите съчетания да раждат нови искри от огъня на мисълта, този венец на мирозданието.”
Да се хванем за родовата памет, велика или простичка, като за спасително въже над пропаст! Защото много без това въже сами се хвърлят в пропастта. А други, блъснати в нея, с родовата памет ще излязат.
Други, за мен велики души, са написали ранната книга от страшното и героично време на моя род. И пак други ще я прецизират, разширят и допълнят. Аз, както и всички, които откликваха, ще дадем своя скромен принос с участието си в проучванията и в изработването на родословното дърво. Аз ще си позволя още да оставя и това кратко послание. И понеже годините летят и новите поколения идват, искам на тях и на всички след тях, да кажа: „Горещо стискам ръка на родствениците си през годините!”
Март 2011 г.
