Дивите хора на Николай Хайтов в брой 129

Дивите хора на Николай Хайтов
Категория: Сърцето, душата

15 години без големия български писател, драматург и публицист

“Светът е, казвам, сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое - за лошо.“

В ония – младите – години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърба, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът – ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми - в ония мъжки времена.

Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш

– жена и артисва!

... Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах – едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.

(„Мъжки времена”)

– Стига съм мислил! Ще спя!

Ще спиш, ама не можеш – реже ме право в очите най-високата и ясна звезда, – че ти е червива съвесттаа! Женен си четиридесет години, а я кажи, едно хоро изигра ли на жена си? Посегна ли да я погалиш поне веднъж? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?

Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна в къщи при жената за вечеря. „Давай, жено – ще й кажа, – да поядеме, а че да се чукнем по чашка за твоята хубост и за твое здраве!“. Ше й помогна след това да раздигнем софрата. „Заповядай, мила жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да постопля!». Женско сърце лесно се топли. Не ти трябва огън и пламък, не ти трябва борина, всичко става от лесно по-лесно, иска се хубава дума само да й пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата.

(„Мерак”)

Питаш ме как се казвам... Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден - кажи-речи - сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение - дай си боже - никога да не дохождаш!

Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка - всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми - женена, живее си в село, детето й – здраво, мъжът й - председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му - докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми - ядене, креватът ми

креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа... Кажа ли - изнамират ме за луд.

Затварям, значи, прозореца и турям главата под чучура! В това намирам сега-засега едно спасение. И в още едно: да си взема очите и да бягам! Пръст ми се иска да подишам, рохкава и топла - жива пръст! Само че с Кира да приказвам, все едно е да говоря на хладилника. Не че е лошо момчето ми - здраво е, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, за какво да си говорим. Само една бележчица ще му напиша:

Кирчо, заминавам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!

Аз ще цепя за Широка лъка, а ти... ти карай за Багдад!

Баща ти: Гатю

(„Дърво без корен”)

Всеки си има по една орисница, моите трябва да са били две! Цял живот едната рови да ме закопава, другата ме възкресява... Цял живот! Отпреди да съм се още родил!

Ама ще кажеш: „Как е възможно?”

Това, дето главата ми е крива, то е от петите на баба. Мъчила се баба да ме смачка, докато съм бил още в корема на майка ми, защото майка ми забременяла два месеца преди да се ожени с баща ми и щяла работата да излезне наяве. Проснала я на пода и мачкала я, мачкала я, майка ми свяст загубила, а на мене - нищо! Само главата ми дето малко се размазала.

Такива, дето рано се раждат, в нашето село им викат “ранници“ и те опират пешкира на бащите и на майките. Всички ги гледат с едно око, като че ли те са криви, дето рано са се родили. На мене затова ми е вървяло все накриво.

Първо на първо, майка ми не давала от нейното мляко да бозая, че съм я уж хапал, и ако не била леля козьо мляко да ми дава, да съм си бил заминал от тоя свят, преди още да проходя. Пет години не бях навършил - и хайде в балкана, при овцете, да не ме гледат хората в село, да не наумявам никому за греховете на татко и мама.

(„Засукан свят”)

ДО НАЧАЛНИКА НА МИЛИЦИЯТА

Другарю началник,

Явил се е един мошеник в селото ни – ни началник може да му внуши акъл, нито милицията може да се разправи с такъв дебелоглав. Неговата глава не увира от нищо, защото е букова. Не дори и букова, а мешова. И тая глава се казва Вранко Йотов, дето откраде иконата на свети Димитър и я продаде на легацията за 6000 лева нови пари!

(„Букова глава”)

Избрани откъси от „Диви разкази”, Николай Хайтов, 1967 г.

Статията е прочетена 314 пъти
Назад към брой 129Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017