Тенденции в развитието на съвременното знание
В компаритивистките кроскултурни изследвания на емпирично равнище, в разработките на Леви-Брюл, Леви-Строс и др. на теоретично равнище, в концептуалните схващания на Шпенглер, Тойнби, Данилевский, Сенгора и др. на равнище философска рефлексия се осмисли ситуацията по отношение наличието на различни типове знания и разнообразните съотношения между тях, както и на наличието на различни типове технологии за работа със знанието и с неговите модели на проявление в едни или други култури и в исторически периоди от развитието на човешката цивилизация. Нещо повече, показана бе нееднородността, започвайки още от неокантианството, на същото това научно знание, към което постоянно апелира европейската традиция в теорията и практиката в областта на знанието. В частност се специфицира социохуманитарното знание, в което също се откри принципиална плуралистичност. Рационалистичната или емпиричната трактовка за науката като единствена и ненарушима, истинска и неотменима в последно време се дискредитира. Тя и по-рано бе поставена под съмнение, че се ориентира към ирационални и мистични концепции. Традиционните представи за знанието бързо се променят. Причина за това е все повече нарастващото влияние на социокултурните реалии в съвременността. Постиндустриалното, информационното общество превърна образователните и научните практики, наред с икономическите и политическите, в доминиращи. Социокултурните фактори стават все повече основоопределящи, фундаментални за устойчивото развитие на всяко общество, държава и нация. Социокултурният характер на знанието стои в основата на глобалната промяна на режима на производство. Той все по-успешно се заменя от функционирането на знанието с прякото участие на академични, университетски и други подобни научно-образователни институциализирани структури. За бъдещото устойчиво развитие на човешката цивилизация социокомуникативността на знанието в условията на глобализация придобива все по-голяма актуалност и значение. Изследванията в областта на социокомуникативното знание ще спомогнат да се даде правилен отговор на въпроса за социалната роля и значение на „техническия разум”, на „изкуствения” интелект. Възникна необходимостта не само от отказа на редукция на знанието, особено по отношение на научното и (или) философското, но и потребността от преразглеждане и преосмисляне на самия феномен знание в термините на различните типове „логики”, „рационалности” във връзка с динамично променящите се реални доминанти в конкретните исторически и социокултурни ситуации.
Основните тенденции в развитието на съвременното знание могат да бъдат определени като:
1. Критикуване на принципа за предметната фрагментация на знанието и за неговата специализация в тесни обектни области. В съвременните теории за знанието и за образователните (транслационни) технологии преобладаващо се подчертава, че „раздробяването” на знанието води до загуба на представата за неговата цялост и социокомуникативност. Това намалява познавателната активност. Фиксира се границата за допостимата специализация и комплексиране на знанието, както по хоризонтала (с други специализирани негови сегменти), така и по вертикала (надстрояване на необходими равнища на концептуализация на знанието). В комуникационната наука и социологията, напр. са известни твърде много схеми на равнище организация (корпорация, администрация). Опитите за създаването на теории от среден ранг (равнище) в крайна сметка показват, че корпоративно-комуникационните положения напр., от социокомуникационно гледище са обикновени релационни социокомуникативни съждения. По социокомуникационна форма (структура) корпоративно-комуникационните положения не се различават от релационните социокомуникативни съждения. Те се различават по конкретното си съдържание. Опитите да се създават самостоятелни специални научни направления в социокомуникационната наука се изграждат върху неправилна основа, която се състои в смесване на социокомуникативната форма с конкретното съдържание на корпоративното мислене. Ето защо безкрайното продуциране на автономни предметни области на знанието изисква, преди всичко, да се налагат твърди методологични ограничения. Освен това подобен подход не съответства на социокомуникативната същност на знанието и води до ограниченост, догматичност и схоластичност на научните изследвания.
2. Интегриране на системите на знанието (теории и т. н.) в обединяващо цяло. Премахва се предметната специфика на знанието на по-високо концептуално равнище на неговата организация. Извършва се междудисциплинарен (трансграничен) синтез (напр. появата на социокомуникацията, социобиологията, социопсихолингвистиката) и комплексиране (компресиране) на разнопредметното знание. В рамките на последното предметната класификация може да бъде изтълкувана като възможност за смяна на гледната точка и преобразуването на една форма на знанието в друга. В този смисъл самият предмет на знанието може да се разбира като разглеждане на обекта в светлината на установените изследователски постановки в зависимост от масива на вече натрупаното знание. Освен това, в научното знание е отработена поредица от подходи, позволяващи да се анализират вътре в тях методологично-теоретичните постановки на различни предметни области (семиотична, системна, действена, структурнофункционална и т. н.);
3. Допълване на разбирането за методологията като тип извън- и надпредметно знание, формирано извън границите на съответната конкретна наука. Разширява се представата за методологичните функции на знанието и за методологичното значение на по-концептуализираните равнища на знанието по отношение на по-ниските равнища на неговата организация. Знанието се лишава от статуса на самоценност като крайна цел на познанието. Актуализира се представата за знанието като предпоставка (задаване на очакван резултат) и като средство (методично-процедурна компонента) на познанието. Поставя се въпросът за релавантността на знанието като продукт на проблемното поле и на ориентацията на действащите субекти. Съдържанието на знанието непрекъснато се проблематизира, критериално се нормативизира и технологизира.
4. Дискредитизиране на представата за знанието като продукт, получаван в режим на откривателство (изобретателство). Последното абсолютизира статичността и затвореността на системата на знанието. Акцентира се на предзададеността (организираността) на продуцираното знание, на неговата динамичност и откритост в другите практики. Освен това съществува възможност за преинтерпретация. Наред с фактическото, методичното и теоретичното знание, като особен тип знание се разглежда проблемното знание. Проблематизацията на изходните онтологични основания се тълкува като възприет, привичен режим на работа.
5. Изменение на представата за способите и механизмите за промяна на системата на знанието. Основоопределяща роля в това отношение имат концепциите за парадигмалната организация на знанието и различните представи за научната революция. Постави се под въпрос правилността на тезата за иницииращата роля на натрупването на знание, на кумулативността на институтите на знанието за неговото проспективно развитие. Разработват се от социологията на науката, както и от наукометрията проблемите за механизмите за „забрана на повторението (плагиатството)”, за „приоритетността (първенството)” и за „значението на публикациите и цитиранията”. Същевременно в културологията се изследват механизмите с аналогични организиращи изменения на функциите на знанието в други типове знание и култури. В семиотиката се предлагат механизми за „напредък в значението на знанието”, за търсенето на „нов смисъл” в системата на знанието. Счита се, че развитие на значението на определен тип знание може да бъде зафиксирано в някои групи предшествуващи резултати. При това вероятността да се признае резултатът е толкова по-малка, колкото по-голяма е предлаганата иновация.
6. Тълкуване на знанието като съкратено чрез обобщение и типизиране за целите на транслацията записване на социалнозначима информация или препредаване на културни ценности. В социологията, културологията, педагогиката, комуникавистиката и в някои други научни направления са разработени нови способи и технологии за транслация (предаване) на знание. Проблем в този случай се явява фрагментацията на наличните масиви от знание в конкретните сегменти на дейността и за конкретните субекти (индивиди), а така също и обратния процес на интегриране на „фрагментите” в единна цялост. Друг водещ приоритет е институционализираното осигуряване на тези процеси.
7. Анализиране на логико-гносеологично-епистемологичните форми на знанието с допълнителен анализ на интрасубективните механизми за осигуряване присъствието на знанието в актуалния опит (практика), свързан с мотивационните, операционалните и комуникационните аспекти. Извеждат се зависимостите на изискванията към знанието и неговите параметри в различните режими на работа с тях (моно-, диа-, полилог-, „Аз-Аз”, „Аз-Той”, „Аз-Ти” типове отношения и т. н.). Специално внимание се обръща на разработването на различни концепции за знанието като резултат от различно организирани дискурси.
8. Третиране на знанието като знакови, текстови, езикови, категориално-семантични, праксеологични и т. н. организираности, вписващи системата на знанието в смисловата (ценностната) рамка на културата. Независимо от теоретико-методологичните (парадигмални и дисциплинарни) ориентации и от конкретните задачи на подобни анализи, в тях (експлицитно и имплицитно) се извършва конституиране на знанието като система от значения или от способи за кодиране в контекста на формите на семантизация на реалностите и в ценностно-символично-смисловите и нормативно-регулационните системи на културата, образуващи нейния „език”. При това под език на културата може да се разбира системата от отношения, установяваща координацията на ценностно-символично.смисловите форми за даден тип мислене. Това е тази система от отношения, в която се организира цялата смислова конструкция – възприятия, представи, образи на понятия и т. н. По този начин знанието се анализира в своите семантични, синтаксични и прагматични модуси.
9. Проблематизиране на натрупващите се представи за знанието и способите за работа с тях. Това е изследване на природата, на характера, на типовете, на способите за получаване на знанието в тяхната зависимост (независимост) от „менталността”, от организираността на мисленето, от механизмите и формите на осъзнаване (неосъзнаване) на знанието, а така също и тяхната изразеност (неизразеност) и утвърждаване (неутвърждаване) в стиловете на мисленето. Тези зависимости се изразяват във: влиянието на установените системи на знанието, техните типове, способи, равнището на структурирането (неструктурирането) на знанието, на способите за организиране на мисленето, характера и механизмите на познавателната дейност, разглеждана в нейната цялост. В това отношение успешно се разработват схеми за влияние на знанието за постигането на оптимални възможности за самоусъвършенстването на човека, т. е. за утвърждаване на собствена самодостатъчност.
10. Сформиране на изследователски постановки за работа не само със знанието, но и с такива концепти като „незнанието”. Ако в класическите подходи „незнанието” се третира като „несъвършенството” на знанието, както и това, че то изисква своето привеждане или преобразуване в знание, то в редица съвременни концепции се открива незнанието да се разбира като необходимо познавателно действие. По такъв начин в дейността, насочена към получаването на ново знание, незнанието винаги се описва в термините на съществуващото знание и се явява негов неотменен дестабилизиращ компонент.
11. Извеждане на принципиалните изводи за разбиране на знанието се извършва въз основа на системния и функционалния анализ на взаимоотношенията между специализираното (научно) и всекидневното (обикновено) равнище на знанието. То се извършва преди всичко от феноменологичната философия и социологията. В това отношение са определящи и разработките, изследващи механизмите на взаиморазбиране между носителите на различни системи на знанието както вътре в една култура, така и при междукултурните взаимоотношения. Те всестранно се изучават от социалната комуникация, културната антропология и етнометодология.
Социокомуникативното познание е метатеоретична област от науката за социалната комуникация, от различни методологични позиции проблематиката, като:
- социокомуникативната природа на знанието (социокомуникативно познание в тесен смисъл);
- мисленето в цялостната му качествена характеристика на неговото социокултурно-историческо установяване (социокомуникация на мисленето);
- концептуализацията на конгнитивните системи в конкретните социокултурно-исторически контекстове и сфери на познавателната дейност на обществото (социокомуникация на познанието);
- парадигматичните, синтагматичните и прагматичните основания на самата социална комуникация и на нейното място и възможности (ограничености) в социокомуникативното хуманитарно знание (социокомуникация на социокомуникацията).
Идеите на социокомуникативното познание активно се асимилират от социокомуникацията на образованието и от редица направления на съвременната педагогика, като се натрупват в разработките на редица конкретни образователни, възпитателни и социализационни технологии. Социокомуникативното познание често се преплита с проблематиката, принципите и методологията на такова направление на социокултурно-историческия анализ като културсоциологията (социология на културата). Социокомуникацията на знанието и културсоциологията твърде много се фундират една с друга и като цяло определят лицето на посткласическата социология, както и на науката за комуникацията (комуникациология), макар и да изхождат от различни целени постановки. Докато културсоциологията се развива от преинтерпретация на социалното в термините на културата към необходимостта от анализ на нейното когнитивно и знаково оформление, от фиксация на способите на нейното описание и самоописание, то социокомуникацията на знанието се основавайки се от анализа на системата на знанието, извършва анализ на конституирането на реалността чрез обективиране на знаковите системи в културата, а чрез последното – също така в стратегиите, политиките, технологиите, моделите, формите, схемите и т. н. организиращи социокултурния, социоикономическия и социополитическия живот. Интерпретирайки съзнанието, познавателните и мисловните стратегии и процеси, социокомуникацията на знанието интерпретира в крайна сметка самия феномен култура. Не докосвайки (или почти недокосвайки) съдържателните аспекти на знанието, социокомуникацията на знанието разкрива социокултурно-историческата обусловеност, взаимообвързаност, взаимоопределеност, взаимозависимост и организираност на възникването, функционирането, транслацията и измененията (развитието) на тези съдържания на знанието, познанието и мисленето. В постструктуралистичните и постмодернистичните социалнокомуникативни проекти по същество произтича синтез на културсоциологията и на социалната комуникация на знанието на основата на въвеждането на представи за знаковата (текстова) реалност като квазизнакова (квазитекстова). Този процес може да се разглежда и като екстраполационно завършване на тенденциите, предварително зададени в схващанията за феноменологичната комуникация и продължени като научни направления в нея.
Социокомуникацията на знанието по такъв начин се явява не само самостоятелно научно направление или съвкупност от определени социокомуникативни теории, а особена метатеоретична област, която не се включва в рамките на традиционната социокомуникативна дисплинарност. Това обстоятелство се дължи на факта, че интенциите към оформянето на социокомуникацията на знанието в особена изследователска стратегия произлизат не само от социологията и комуникациологията, но и от философията, особено от философската антропология , неомарксизма, проекта за социализация на мисленето и др. Социокомуникацията на знанието се вписва в общата теоретико-методологична ориентация на „преодоляване” на класическата философска проблематика (а частично и тематика) и на способите за философстване, като се отличава от предполагаемите вътре в тази ориентация проекти, именно от привличането в нея на извънфилософски средства. От своя страна тази област на анализа и социологията не може да обхване само с иманентните й (присъщи) социологични средства.
Формирането на метатеоретичната социокомуникация на знанието изцяло се подготвя в хода на интелектуалното развитие през втората половина на XX в. След кризата на класическия европейски рационализъм се разшириха изследванията в една или друга степен на т. н. „модел на чистото съзнание”. Първите целенасочени научни проучвания в областта на социокомуникацията на знанието се основават на гносеологичната схема на взаимоотношенията субект - обект. Тези взаимодействия се изграждат ефективно и ефикасно, ако комуниканти (медиатори) и реципиенти осъзнато преследват три главни цели:
- Опознавателна – разпространение или придобиване на нови знания и умения;
- Подбудителна – стимулиране на всички участници в социокомуникативния процес към определени действия;
- Експресивна – изразяване или намиране на определени преживявания (емоции и чувства).
- За да се постигнат тези цели, съдържанието на социокомуникативните съобщения трябва да включва:
- знания и умения;
- стимули и мотиви;
- емоции и чувства.
Ето защо може да се посочи, че културата самодетерминира знанията.
На тази социокомуникативна основа се създават ценностите, нормите и образите, ориентиращи човека като социален индивид в неговото поведение, дейност и взаимодействие с останалите членове на обществото. Тези елементи на културата, които постоянно се проявяват във всекидневието и в сферата на професионалната трудова дейност (наука, икономика, образование, политика, управление, здравеопазване, изкуство, литература и т.н.), изпълнявайки различни функции, фундират факторите на самоусъвършенстването. В този смисъл социокомуникативният подход най-добре представя едно систематично и функционално определение на културата, което е необходимо условие за съществуването на всяко общество, нация и държава.. По такъв начин социокомуникативният подход в изучаването на културното и историческото наследство е определящ и за развитието на съвременното знание, а не само за правилното осмисляне и целенасочено използване на това наследство в полза на обществото, нацията и държавата. Този подход е насочен главно към търсенето на единство в мненията за разбирането на културата като духовен свят. Знанията, ценностите, нормите, образците, представите, идеалите, убежденията, вярванията, традициите, обичаите, обредите и други се разглеждат в системата на обществото, нацията и държавата, както и особеностите на тяхното проявление в различните субкултурни групи и общности като социокомуникативно знание. Така най-важната функция на културното и историческото наследство e поддържането на стабилността и постоянството на социалната регулация. В този смисъл се изразява и социокомуникативната същност на културното и историческото наследство и в крайна сметка на културата. То обладава за обществото, нацията и държавата непреходна ценност, тъй като към него се отнасят различни по давност върхови човешки достижения, които съхраняват способността си да преминават от едно поколение в друго, от една епоха в друга.
В своите фундаментални изследвания П. Сорокин създава концепция за общо-историческото развитие на човечеството и определя няколко типа социокултурни системи. Централна тема в неговото творчество е социокултурната динамика. Той се опира на основното понятие “ценност”. Според него именно ценността служи за основа и фундамент на всеки модел и форма на културата. П. Сорокин използва за интегрирането на отделните социокултурни компоненти понятието “смисъл”. Следователно П. Сорокин утвърждава значението на смисловата (социокомуникативната) комуникация като фактор за взаимодействието на хората като социални индивиди и като основен механизъм за опазване и усвояване на културното и историческото наследство. Този обмен предопределя динамиката на човешкото общество, на единната нация и на суверенната държава. То е способно да продуцира значението, нормите, ценностите, съществуващи като социално битие на културното и историческото наследство. Затова всяко общество, нация и държава може да възприемат и определят значимите за тях съответстващи на техния модел на социално устройство ценности, значения, норми, които съставляват едновременно социокултурно качество. То зависи най-вече от ефективността на културното и историческо наследство като приоритетен активен социализиращ фактор. Това качество се проявява във всички сфери на човешката дейност, пораждайки образци на социокултурен живот и на социокултурна дейност. То се съдържа и в принципиалното свойство на традицията, чрез която се осигурява съхраняването и опазването на образци от миналото и се отстраняват или се ограничават нововъведенията като отклонения. Във всяка култура има динамично съотношение в това отношение. По същество това е социокомуникативен процес, който поддържа стабилност , иновация или заимстване в социокултурните модели, необходими за развитието на обществото, нацията и държавата на основата на културното и историческото наследство. Така обществото, нацията и държавата се развиват устойчиво. В този случай културното и историческото наследство не се разглежда като резултат, а като вътрешен фактор и регулатор на дейността по опазване, разпространение и усвояване на социокомуникативно знание на базата на културните и историческите ценности.
Културното и историческото наследство е определящо и по отношение на самобитността (идентичността) на културата. Най-общо самобитността представлява съществената и постоянна проява на тези социокомуникативни компоненти на културното и историческото наследство за дадено общество, нация и държава, които са функционално необходими за устойчивото им развитие. В различните ситуации, възникващи в резултат на социокултурната динамика, която осъществява опазването, съхраняването и усвояването на културното и историческото наследство, се проявяват присъщите за дадено общество принципи на социокултурна регулация чрез социокомуникативното познание.
Тази динамика на културния процес се наблюдава в постоянния преход от минало към настояще и бъдеще. Натрупаният опит от миналото дава възможност за последователно осъществяване на целенасочена културна политика.
Ценностите и смислите, въплътени в културното и иснорическото наследство са важен фактор за социокултурното развитие на обществото, нацията и държавата. Освен това те трябва не само да бъдат съхранени и популяризирани, но и възпроизведени като отново разкрият своето значение в съвременната социокултурна ситуация. Тази тяхна социална интерпретация е не само иманентната същност на социокомуникативната характеристика на културното и историческото наследство, но и на социокомуникативното знание.
Именно тези произведения на духовната човешка дейност се определят като смисли. Когато се говори за социокомуникативните механизми на културното и сторическото наследство, се има в предвид движението в социалното пространство и време на знанията, уменията, стимулите, емоциите и чувствата, които произтичат на базата на опазването, съхраняването, разпространението и усвояването на културните и историческите ценности. Много е важно в този социокомуникативен процес да бъдат възприети следните схващания:
- А/ В понятието “знание” се включва не само санкционираните
- от разума факти и концепции, но и интуитивното приемане
- на ценностни ориентации, идеали, убеждения и предмети на
- вярата. Възможно е също човек да знае за тяхното
- съществуване в своето съзнание;
- Б/ В понятието “умение” влизат норми, навици, методи,
- способи, привички, безсъзнателни механизми, определящи
- действията на отделния човек в една или друга ситуация;
- В/ Съществуват т.нар. хибридни /промеждутъчни/ смисли.
Идеалите, убежденията, предметите на вярата – това е синтез на рационалното, емоционалното и волевото начало. Те не само се признават от разума като “най-добри”, но се преживяват чувствено и притежават способност да подбуждат към действие. Аналогично нормите и методите представляват сами по себе си “инструментално знание” и не се вписват изцяло в категорията “умения”.
Социокомуникативността на знанието е твърде сложен процес, в който се извършват операции на опредметяване и разпредметяване на смисли и преход към смисли. Смислите, които владее комуникантът (медиаторът) в системата на социокомуникативното знание може да се определят като:
във вид на социокомуникативни съобщения (реч, рисунка, писмо);
във вид на материализирани (утилитарни) културни и исторически ценности (оръдия на труда, облекло, жилище и др.), в които също са въплътени знанията и уменията на човека.
Реципиентът може да използва смислите и от двата вида. При този етап на социокомуникативния процес ефективното използване на смислите зависи от адекватното им разбиране.
В това отношение ефективността на смисловата (социалната) комуникация зависи от степента на разбирането на смислите (посланията) на културното наследство. Това е единственият способ да се овладеят смислите. Познанието присъства в два умствени процеса:
- възприемане на знания;
- комуникативен.
Когато се говори за разбиране на причинно-следствената връзка, достойнството на системата на социокомуникативното знание мотивите на поведението на хората по отношение на знанието, особеностите на съответната социокултурна ситуация – всичко това се включва в познавателното разбиране. Когато става дума за разбиране на съобщения, се има в предвид комуникативното разбиране. Докато познавателното разбиране се изучава от гносеологията (теория на познанието), то комуникативното разбиране през Античността се изучавало от херменевтиката.
В Древна Гърция херменевтиката е представлявала изкуството за тълкуване (интерпретация) на символи, алегории. В християнското богословие херменевтиката е ориентирана към тълкуване на Библията.
През епохата на Възраждането херменевтичната проблематика влиза в състава на класическата филология във връзка с актуалните за времето си разбирания за устройството на обществото и включването в съвременността на паметниците на античната култура. От ХІХ в. започва периодът на съвременната херменевтика, разглеждана като възможност за “вживяване”, “почувстване” на културните ценности от миналото.
Социокомуникативното отношение към знанието може да бъде представено чрез три основни форми:
Реципиентът получава ново знание. Социокомуникативното разбиране се слива с познавателното. Налице е комуникативно познание;
Реципиентът, получавайки съобщение, не разбира докрай неговия смисъл. Налице е ограничаване от комуникативното възприятие (напр. може да разбереш строителната конструкция, но да не разбереш нейното предназначение).
Реципиентът запомня, повтаря, преписва, изобразява отделните слова, фрази, знаци /символи/ или образи неразбирайки даже повърхностния смисъл на съобщенията. В този случай е налице псевдосоциокомуникацията, тъй като няма движение на смисли, а само движение на материалните обвивки на знаците.
Социокомуникативното познание е творчески акт, защото реципиентът не само осъзнава повърхностния и дълбокия смисъл на съобщенията, но и ги оценява от гледна точка на етичните задължения и на прагматичната полза. Проблемът на социокомуникативното познание е твърде сложен и актуален. Той изисква изучаването на такива смислови компоненти на знанието като: съхраняване и натрупване на информация, съхраняване на социокултурна памет, социокултурна приемственост, социокултурна регулация, възпроизводство на културна дейност (традиция), социокултурна идентификация, самобитност, социокултурна специфика и стил и др.
Новите перспективи за развитие на социокомуникацията на знанието в условията на глобализация и информационно общество, т. е. в посткласическия период на нейното развитие се утвърждават под силното лияние на херменевниката и преинтерпретация на нейните идеи – „конфликта на интерпретацията”, археологията на знанията, знанията на властта, конструктивизма на знанията, концепцията за „четенето на писмените системи” и др., както и на дискурсните анализи, на постструктуластичните концепции на интер- и хипертекста и т. н. Перспективни са и опитите за интеграция на социокомуникацията на знанието с идеите на методологията на системномисловната дейност. Ред интересни в това отношение проекти се оформиха в комуникациологията като: теорията на комуникативното действие на Ю. Хабермас, теорията на полето на П. Бурде, теорията на референцията на Н. Луман и др. Всички тези тенденции потвърждават общата тенденция на социокомуникацията на знанието към синтез с културсоциологията в единна област на посткласическата социологизация и комуникация, тясно преплитаща се с философската проблематика.
Комунитаризъм и социокомуникативно знание
Комунитаризмът (communitarianism, от англ. „community” - общност ) е влиятелно направление в американската социална теория, формирала се в края на XX в. Всъщност, практически от самото начало на своето възникване, комунитаризмът се е развивал не само като социална философия, но и като социалнополитическо движение, отстояващо интересите на отделната общност от хора по отношение на обществото, нацията, държавата и мегабизнеса.
Теоретичните и практичните аспекти на комунитаризма са свързани с общата проблематика и общите обекти – многообразните общности, образуващи фундаменталната основа на всяка социална структура. Политическата привлекателност на комунитаризма се обяснява с неговата центристка ориентация и идеологическа неотралност, и най-вече на неговата уникална способност фундаментално да се противопоставя успешно на всяка проява на екстремизъм. Комунитаризмът утвърждава трисекторния модел на обществото, в който ключова роля има партнъорският баланс между държавата, пазара и общностите.
Терминът „комунитаризм” за първи път се появява през първата половина на XIX в. Неговото първоначално значение било свързано с политическата активност на групи, вдъхновявани от социалистическата и комунистическата догматика. Но още в началото на XX в. Значението на този термин се променя. С него се обозначава основната характеристика на една или друга общност. Теоретичните основи на комунитаризма имат своите корени още в идеите на орфизма, в античната философия (Аристотел), в религиозно-философските представи за обществото в Стария и Новия завет, в католическата философия, в идеите за достъпното знание във философията на Просвещението, в социалната теория – идеите на Ф. Тенис, на Ем. Дюркейм, на Р. Нисбет, на Дж. Дюи, на Т. Парсънс, на В. Корнхаузер и др. В съвременната социология към комунитаристичната перспектива са близки идеите на Дж. Бел, Р. Путнем, Дж. Грей и др. За основоположник на теорията за комунитаризма, обаче може да се счита американския социолог Амиатан Етциони. Той се е родил в Германия, но образованието си е получил в Израел. Защитава дисертация по социология в Калифорнийския университет в Бъркли и работи там като преминава последователно през всички научни длъжности – от инструктор до професор и декан на факултета по социология на същия университет. Особена роля за формирането на теорията за комунитаризма изиграва куманитарната философия на М. Бубер, която се основава на отношенията „Аз – Ти”. Команитаризмът в нач. на XXI в. значително се отличава от идеите на своите предшественици. За разбирането на същността на общността е изключително важно да не се противопоставя индивидуалната свобода на социалните задължения. Необходимо е да се търсят гъвкави форми за постигането на оптимално динамично равновесие (хомеостазис) между автономността на социалното поведение на индивида и интересите на обществото, между общото благо и свободата, между правата и отговорностите. Това определя и фундаменталната роля и значение на социокомуникативното знание за устойчивото развитие на общностите, а от там и на обществото, което те формират.
От гледна точка на теоретичните предпоставки на комунитализма се базира на несложна аксиоматика:
хората се раждат и живеят в общности (семейство, приятелски групи, училище и т. н.);
общностите съществуват въз основа на изработените и действащите в тях ценности.
Ключев проблем за определянето на „истинността” и критериалната пълнота на всеки морален дискурс, а така също и на проблема за релативизма се решава в теорията на комунитаризма на основата на принципа на „съвместното разбирателство” (cooperative enquiry). В моралноустановените общности индивидуалните убеждения (произхождат ли те от индивида, пророка, елита или вожда) и/или от обективното знание (научното) могат да претендират за истинност само, ако са включени в комуникативната кооперация на членовете на общността и се разбират в еднаква степен от всички участници.
Очевидно е, че човек се появява на този свят без морални и социални ценности. Даже обявяването против едни или други ценности предполага, че тези ценности са придобити по-рано от хората. По този начин, именно в общностите, първоначално семейството, а после училището и храмът (синагогата, църквата, джамията, пагодата и т. н.) застават като стражи за опазването на морала. В съвременните, преди всичко, индивидуалистични общества този елемент е загубил до голяма степен своята сила. Затова не бива да се учудване, че децата не могат да кажат „не” на пагубните влияния на консумативните обществени отношения. В този смисъл команитаризмът е морална доктрина, предлагаща култивирането на общностите чрез възстановяването на добродетелите. Това в никакъв случай не означава сляпо подчинение и възвръщане към „традициите на отминалите времена”. Моралът започва в семейството и следователно започва с родителите. Децата трябва да възприемат ценностите на общността, в която живеят. Ето защо команитаризмът е този, който има за главна задача да създаде условия родителите първоначално да разкрият истинността на ценностите на своите деца и да се посветят на тази мисионерска дейност. От гледна точка на комунитаризма такива остри проблеми като бедността и растящото неравенство се явяват като резултат от моралния упадък и деградацията на семейството. Съвременните комуникативисти виждат в развитието на системата на социокомуникативното знание преодоляването на всички съвременни проблеми на обществото, нацията и държавата. Идеите на комунитавистите стоят в основата на съвременната парадигма за образованието – учене през целия живот, я не учене за цял живот. Комуникативистите считат, че академизмът не трябва да доминира над личностните социокомуникативни елементи в обучението и образованито, доколко образователната среда сама по себе си има определено социокомуникативен характер и „изпраща” послания (съобщения) към учащите се (обучаващите се): напр. спортните занимания могат да учат на умението да се „губи”, на умението да се играе по правилата, на убеждението да се солидаризиращ и т.н. Всяка общност и нейните социокомуникативни институти формират социокомуникативно пространство, социокомуникативна среда за споделяне на социалнозначим опит, за споделяне на знания. За това вече се създават основите на т. н. „комунитарно образование”, което по същество е изцяло социокомуникативно.
Трактовката за социокомуникативното знание зависи от подхода към идеята за човека. Още във възможността за придобиване на знание е заложена необходимостта от прилагането на определен подход към идеята за човека. Тази възможност определя методологичните постановки като съставна част от ядрото, което стои в основата на конкретно-историческия способ на познание. Освен това методологичната постановка на познанието е тясно свързано с понятието „научна картина на света”. Това е цялостна система от представи за общите свойства и закономерности на природата, обществата и социалното развитие на отделната човешка личност. Тази система е възникнала в резултат от обобщение и синтез на основни научни понятия, принципи, методологични постановки. В структурата на научната картина на света могат да се отделят два главни компонента:
Понятиен. Представени са философските категории (материя, движение, пространство, време и др.), принципи (материално единство на света, всеобщо взаимодействие, взаимообвързаност и взаимнообусловеност на явленията, детерминизъм и др.), общонаучни понятия, общонаучни закони, както и фундаментални понятия на отделни науки и др.;
Чувствено-образен. Това е съвкупността от нагледни представи за едни или други обекти и за техните свойства (напр. планетарния модел на атома, образът на Мегагалатиката във вид на разширяваща се сфера, концепцията за отвореното общество и др.).
Социокомуникативното знание означава знание за детерминиране на цялостни представи за човека, за обществото и за природата, разглеждани в тяхното единство и взаимодействие. То дава най-големи възможности за извършването на целенасочена социалноактивна дейност от човека и за неговото самоусъвършенстване. В този социокомуникативен познавателен процес фундаментално значение имат културно-историческите представи. Особено това се отнася до трактовката на понятия от типа на: хармонично развитата личност, орфичната сборна добродетел „Арете”, калогатията, цзюн-цзи (кит. „благороден мъж”), образа и подобието Божие и др.
Социокомуникативното знание се определя като базов фактор за устойчивото развитие на иновационните процеси в обществото, нацията и държавата. Качественото своеобразие на резултатите от внедряването на идентични нововъведения в различните социуми обуславя една от главните цели на социокомуникативното знание. Тази цел предполага решаването на взаимносвързани задачи. Някои от тези основни задачи са: радикално програмно обновление на досегашните образователни системи на базата на социокомуникативното познание; анализ и концептуализация на комплекса от равнопоставени тенденции, които досега контурно се разглеждат в общата глобализация на знанието, като се допълнят от критиката и анализа на собствените национални проблеми и от разработването на проблемите на социокомуникативното знание, свързани със сложните синергетични системи.
Социокомуникативния подход в културата
Ефективността на комуникацията е обусловена от развитието на определени знания, умения, стимули, емоции и чувства. Всички те формират способности, които се наричат „комуникативна компетентност”. Особено сложни форми на комуникативна компотентност се създават при междукултурните комуникации. Тези социално-комуникативни отношения се осъществяват чрез междуличностни и междугрупови комуникации.
Важна роля в процеса на комуникация играят комуникационните бариери. В най-общ вид те възникват поради това, че каквото и да е общуване между хората е опосредствано от някаква знакова система. Когато знакът на условния език се декодира от реципиента, не със знакът-понятие от системата на комуникатора, последният може да не разбере съобщението или да не го разбере правилно. Средствата на комуникацията се делят на естествени – вербални, невербални и паравербални и изкуствени. Изкуствените канали на комуникацията – иконочески и символни материали (музейни предмети, архивни документи, книги, предмети на култа, художествени произведения и др.) формират съвременното разбиране за социалната роля на социокултурно-историческите институти като социокомуникативни центрове за споделяне на знания. В наше време в качеството на изкуствени канали широко се използва радиото, телевизията, интернет и др. Съчетанието и предпочитанието на различните видове социални комуникации формират социокомуникативния подход в социокултурно-историческата дейност.
На базата на социокомуникативния подход могат да се фиксират три основни типа системи на социокултурно-историческа дейност.
Устно културно-историческо наследство. Епохата на устната комуникация или словесност – това е условно обозначение на такъв социокултурен етап в историята на човечеството, който се базира на неразривното единство на естествените вербални и невербални средства, когато комуникационната дейност се извършва чрез устно управлрение или чрез устния диалог, а социалната памет е представена във вид на неовеществените и раздели и символно-иконически канали. С други думи , епохата на устната словесност – това е синкретичното единство на първобитната култура (хорея, сангит, юей), епоха на предаване на индивидуалния опит, на социалните норми, на традициите и знанията чрез устното слово, музиката и танца.
Документално културно-историческо наследство. Устната комуникация напълно оправдава своята социокомуникативна функция при непосредственото общуване, но когато е необходимо да се предаде и съхрани по-голям обем от сведения – тя е непригодна. Индивидуалната човешка памет е несъвършенна, а човекът като носител на знания – смъртен. Ето защо с времето човечеството преминава към използването на изкуствени канали за комуникация, които обезспечили фиксирането на индивидуалния опит и направиха възможни неговото дългосрочно съхраняване и предаване на бъдещите поколения. Появява се писмеността, а по-късно – възникването на тази основа на книжната (в широкия смисъл - документна) комуникация. Именно документната епоха – от времето на появяването на първите паметници на писмеността (III-IV хилядолетие пр. Хр.), преминавайки през етапа на палеокултурната и на манифактурната (първопечатната) до съвременната индустриална книжност доведе до създаването на основните социокомуникативни социокултурно-исторически институти – документални центрове, архиви, библиотеки, музеи, издателства и т. н.
Мултимедийно (електронно) културно-историческо наследство. В настояще време книжната полиграфическа култура постепенно отстъпва мястото си на средствата на мултимедийната телевизионно-компютърна индустрия. Това дава възможност да се прогнозира настъпването на епохата на електронната комуникация. Преходът от хартиени източници към цифрови.
Настъплението на мултимедийната епоха, т. е. използването от човечеството в глобален мащаб на новите комуникационни канали, опиращи се на електронните технологии, носи названието техническа революция в информационна сфера.
Актуални социокомуникативни проблеми на политиката в областта на културното и историческото наследство
В днешно време са необходими коренни преобразувания в дейността на съвременните социокултурно-исторически институти във връзка с изменилата се действителност.
В условията на глобализация преобладаващата част от европейските страни издигат като общоприети ценностните ориентации от епохата на Просвещението. Културно-историческото наследство се определя като основа за устойчивото социално-икономическо и социално-политическо развитие на всяко общество и държава. Социокултурно-историческите институти са призвани преди всичко да удовлетворят интересите и потребностите за активна социализация на културно-историческите, природно-историческите и природонаучни ценности. Те се възприемат като инструменти за общо цивилизационно влияние. Доколкото културното наследство се разбира като „единно” и „еднородно”, социокултурно-историческата политика е била насочена към създаването и разширяването на традиционната инфраструктура, главен елемент на която е бил построяването и разполагането в градските центрове на основните социокултурно-исторически институти – архиви, бибилиотеки и музеи. При това в тях предимно се общодостъпно се представят културни ценности, които съответстват на нормите на т. н. „висока култура”, третирана често като „класическа” или „високо изкуство”. Правото да определят степента на културно-историческата, природно-историческата и природонаучната ценност на съответните обекти принадлежи на „специалисните” или „експертите” в съответните области. В този смисъл създаден е елит, чието мнение е меродавно по отношение опазването, съхраняването, популяризирането, разпространението и усвояването на културните ценности. В този смисъл популярната, комерсиалната, маргиналната култура съществува извън рамките на официалните социокултурни институти. „Алтернативните” култури имат своя аудитория, собствени социокомуникативни канали за разпространение и пазари. Към тях се отнасят „експериментални” театрални групи, рок-групи, независими киностудии, кинозали, радиостанции, фестивали, звукозаписни студии, издателства, вестници, списания и др. Същото се отнася и по отношение на социокултурно-историческата дейност. Популяризирането и разпространението на културните ценности чрез популярната, комерсиалната, маргиналната култура може да се разглежда двуяко. От една страна, има такива форми на представяне на културните ценности, които имат освен просветен и развлекателен характер. Особено добре те са развити в културния и в различни видове специализиран туризъм. От друга страна, твърде съмнително е, че един поп-фолк фестивал социализира културни ценности. Основно съществуват три становища:
признаването на популярните, комерсиалните, маргиналните форми за популяризиране и разпространение на културните ценности;
не осъзнаване на тези форми като заплаха за „монолитното” културно-историческо наследство;
отричане на популярните, комерсиалните, маргиналните форми за популяризиране и разпространение на културните ценности.
Повратен момент става с възприемането на концепцията за „културната анимация” през 60-те години на миналия век. За първи път във Франция се установява през 1952 год., че въпреки многобройните социокултурни институти, особено социокултурно-исторически, като музеи, в страната се наблюдава намаляване на техните посетители (потребители, ползватели, публика, аудитория). В същото време нараства неграмотността, намалява интереса към четенето и на посещенията в социокултурните учреждения като цяло. Учините обяснили това с отчуждаването на хората от социокултурната дейност и най-вече към архивите, библиотеките и музеите. Освен това, те установили, че тези институти са игнорирали реалните нагласи, очаквания, интереси и потребности на много социални групи, особено тези на младежите, на местните общности, на етнокултурните и етнорелигиозните групи. Проблемите се изострили още повече, когато се установило, че голяма част от културните проекти е била насочена към пазарните структури. За обезспечаване финансирането на културата все по-често са привличани маркетингови стратегии, които били изгодни от икономическа гледна точка, но често далече от истинските очаквания, нагласи, интереси и потребности на индивидите и на обществото като цяло. По този начин създалата се ситуция показва, че когато в културната политика се подменят идеите за развитие на културата по отношение на ивидуалното развитие на човека по пътя на самоосъвършенстването, с идеите на старите стереотипи за монолитността на системата на културно-историческото наследство или с идеите за мимолетен успех на местната администрация, културните ценности недостатъчно се социализират. Налице е криза на ценностите, а това означава, че и ролята на социокултурно-историческите институти трябва да бъде преосмислена.
Основните параметри, които е необходимо да се включат в съвременното преосмисляне на социокултурно-историческия процес, се отнасят до:
увеличаване активността на субектите на социокултурно-историческото действие;
насочване на социокултурно-историческата дейност към усъвършенстване на личността на индивидуално равнище;
включване на гражданските сдружения (на представители на третия сектор) във всички направления на социокултурно-историческата дейност;
осигуряване на децентрализация и деконцентрация в развитието на социокултурно-историческата дейност;
изграждане на нов организационен модел за управление на социокултурно-историческата дейност;
икономизиране и социализиране на социокултурно-историческата дейност;
въвеждането на стандарти в социокултурно-историческата дейност;
изграждане на единна информационно-комуникационна система за управление на социокултурно-историческата дейност;
създаване на съвременни специалисти и експерти в областта на социокултурно-историческата дейност.
Необходимо е да се възприеме, че културата не трябва да се схваща като феномен, който пасивно следва промяната на обществените отношения. Социокулутурните процеси са смислообразуващи. Тази тяхна функция се определя от основната функция на социокултурно-историческата дейност – да опазва, съхранява и предава закодирания в културните ценности полезен социален опит. Ето защо във взаимодействието на индивидите социокултурно-историческите ценности имат определящо фундаментално значение. Светът не се променя, както се смяташе по-рано, че това става по пътя на натрупването на опит, на знания и на артефакти по зададен модел, а чрез активното участие на самите хора, които конструират промените в хода на тяхната социокомуникативна дейност. В този смисъл културните ценности се създават в процеса на социокомуникативно взаимодействие на хората, когато те реализират своите нагласи, очаквания, интереси и потребности на социокулутурно-историческа основа. Ето защо социокултурно-историческата дейност стои в основата на успешното социално развитие, както на отделния индивид, така и на обществото като цяло. Провеждането на целенасочена политика в тази насока е гаранция за стабилността на националната сигурност.
Край
ЕВГЕНИЙ САЧЕВ, проф. д-р по социология, д.ик.н.