Този въпрос възниква в съзнанието на поколенията в България вече 140 години. Задаваме си го не само защото въстанието е истински взрив на възрожденската епоха в България, но и защото в днешната съвременна политическа обстановка той звучи особено актуално и засега очаква своя нов политически отговор.
Образите на титаничния Иван Боримечката и черешовото топче, кървавото писмо на клисурските въстаници до техните събратя в Копривщица, знамето на учителката от Панагюрище Райна Княгиня - всички тези образи съществуват вече повече от век в съзнанието на всеки българин и формират неговите усещания за национална и родова принадлежности. Нека продължим още малко тази посока на разсъжденията си - в своите документални (очерци по българските въстания) публицистът и журналистът Захари Стоянов представя обобщаваща картина на вече потушеното Априлско въстание от 1873 година: на фона на опожарените български селища преминават единствено самотни коне и бездомни кучета, които сякаш тъгуват за избите ти си стопани и разрушените им домове.
Няма нищо по потресаващо от тези документални свидетелски редове на писателя документалист, които толкова ярко да свидетелстват за жестокостта на поробителя, което в момента съжителства с парадоксалното не съответствие между тогавашната действителност и раболепието на днешната управляваща върхушка в България по отношение на Република Турция и нейната управляваща класа.
Подобни примери срещаме както в романа Под игото на Иван Вазов, така и в неговата ода Кочо от Епопея на забравените.
Точно защото тази разработка отвори дума за духовната еманация на българския народ от края на деветнадесети и началото на двадесети век, следва да поясним всичко докрай. Става въпрос за това че турското робство е съществувало с цялата си несправедливост, безчестие и злонамереност по българските земи и (не може да се отрече това)че по някога са съществували и обратните случаи на отмъщение насилие или незаконни постъпки на българите спрямо поробителя.За тях обаче българския президент Петър Стоянов поднесе своите официални извинения в Анкара още по време на своя първи мандат. Нищо подобно турските държавни ръководители не са направили спрямо България и досега. Ето защо скритата ненавист на българите към Турция и нейния народ все още тлее. Това са неща които лесно не биха се забравили. защото добросъседството не означава премълчаване. Това ни завеща и Апостола на българската свобода. Според него: Хайде байо, ти да ми кажеш своите кривици а пък аз моите... И да се поправим пък заедно да вървим нататък...
