Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 28 в брой 114

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 28
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от този брой

Откъс от книгата на Сергей Яковлевич Лесной (Парамонов) “Откуда ты, Русь?”

Глава 13. Происхождение глаголицы (буквицы)

По мнению подавляющего большинства исследователей, “глаголица” древнее “кириллицы”. Мы не будем останавливаться здесь на взаимоотношениях между ними (оставим это до рассмотрения кириллицы), а ознакомимся с историей глаголицы, проследим, когда она и где возникла и с какого времени вышла из употребления.

Зародилась глаголица, по-видимому, на Адриатическом побережье Балканского полуострова, где она в отмирающем виде существует и теперь. Так как об ее истории бытуют неверные представления, то начнем с анализа фактов, которые многими упущены или истолкованы ложно.

П. А. Лавровский (“Исследование о летописи Якимской». Ученые записки 2-го Отд. Ак. наук., 1856, кн. 2) приводит следующие слова польского хрониста Стрыйковского, пользовавшегося старыми русскими, до нас не дошедшими летописями, об обучении сыновей Владимира Великого:

“ . . .  i dal waћystkich przezczonych synуw i przy nich kilkoset synуw bojarskich, pisma greckiego a hiaholskiego (ktуrego dziś Rus uћywa), uczyc, przeloћwazy nad ntmi diaki i miodzience ćwiczone”, т.е. “и дал всех вышеупомянутых сынов своих, и при них несколько сот сынов боярских учить письму греческому, а также глаголическому (которое Русь и сегодня употребляет. – С.Л.), поставивши над ними дьяков и обученную молодежь.”

Б. С. Ангелов (Труды отдела древнерусск. литер. Ак. наук, 1958, 14, стр. 136) излагает этот отрывок вкратце так: “ . . .  Владимир отдал своих сыновей и детей бояр учиться греческому и славянскому глаголическому письму.”

Место это требует комментария, так как оно гораздо глубже и важнее по содержанию, чем это на первый взгляд кажется. Во-первых, надо принять во внимание размах мероприятий Владимира: он заставил учиться несколько сот боярских детей. Во-вторых, в трактовке Ангелова можно понять, что дети Владимира учились греческому языку, т.е. писать по-гречески. Это вовсе не так: чтобы учиться писать по-гречески, надо прежде всего изучать греческий язык. На деле же учили писать кириллицей, которая из-за схожести с греческими буквами называлась “греческим письмом”, или глаголицей. Не могли же дети Владимира учиться глаголице и греческому письму, а кириллице не учиться. Они учились, несомненно, уже после 990 г. (года крещения Руси!), т.е. когда среднеевропейские славяне уже имели более 100 лет литературу, написанную кириллицей.

В школе Владимира (ум. в 1015 г.) изучали два славянских алфавита: 1) кириллицу, поднимавшуюся вверх, и 2) глаголицу, шедшую уже вниз, но бывшую при Владимире еще столь употребительной, что не изучать ее было нельзя, ибо имелось множество рукописей, написанных глаголицей. По свидетельству Стрьшковского (1582), это письмо Русь применяла еще в его время. Глаголица отмирала весьма постепенно и на Балканах удержалась местами по сей день. Находка “влесовицы” (см. “История руссов в неизвращенном виде”, 1957, вып. 6-й) позволяет догадаться, почему кириллица вытеснила глаголицу: руссы не только писали или рисовали буквы, но и особенно часто выдавливали их на дереве или березовой коре (новгородские находки последних лет), втирая затем краску во вдавленные места, если собирались хранить написанное долго. В этой связи кириллица, с ее прямыми или слегка округлыми линиями, имела огромное преимущество перед глаголицей, с ее мелкими завитками или петлями, которые вырезывать или выдавливать было очень трудно.

Что глаголица старше кириллицы, видно из следующих прямых и косвенных указаний.

1. В договоре Светослава Храброго с Иоанном Цимисхием (Л. И. Лейбович, 1876, “Сводная летопись”, составленная по всем изданным спискам, вып. 1, 63 – 64) мы находим: “Это грамота дана в Верестре месяца июля индикта “дi”, т.е. 14-го. Свидание Светослава с Цимисхием состоялось не 14-го, а 15-го индикта, именно в 6480 (972) г.” Почему произошла эта ошибка? И. И. Срезневский (1882, “Древние памятники русского письма и языка”, СПб., стр. 10) указал ее причину: данный текст переписывался с глаголического письма на кириллицу. В глаголице буквы “дi” означали не 14, как в кириллице, а 15; стало быть, никакой ошибки в оригинале не было.

Данный пример, подчеркнем кстати, показывает, почему в летописи проникали хронологические ошибки. При переписывании летописей с глаголического письма на кириллицу переписчики точно повторяли буквы-цифры, но не учитывали, что в кириллице они означают уже другие числа. Ошибку мог заметить переписчик-историк, а не простой копиист. В данном же случае мы знаем, что переписывал человек, не очень сильный в глаголице: он, напр., прочитал: “с всяким великим цесарем грьчьскым”. А было написано: “с Иваном”!

Этот договор косвенно показывает, что еще в 972 г. некоторые официальные документы на Руси писались глаголицей. Да и вряд ли могло быть иначе: Светослав был ярьм врагом христианства, а кириллица была христианским письмом.

2. В прошлом столетии существовала (возможно, что существует до сих пор) Псалтырь, относящаяся к 1222 г. и переписанная монахом Николаем из Арба (Раба) при папстве Гонория, императорах Фридрихе и Роберте, при короле Андрее Венгерском, при архиепископе Гунцеллю-се из Спалато, глаголическими буквами из старой славянской Псалтыри, написанной по приказу и коштом Феодора, последнего архиепископа Салоны. Переписано, как сказано, совершенно точно. Так как Салона была разрушена около 640 г., то славянский глаголический оригинал относился по крайней мере к 1-й половине VII в., св. Кирилл же родился в 827 г. Таким образом, глаголица существовала самое малое за 200 лет до Кирилла.

3. В русской специальной литературе (см., напр.: А. М. Селищев, 1951, “Старославянский язык”, 1-й том, стр. 72) совершенно не упоминаются обстоятельства, связанные с так называемым Клоцовым кодексом.

А между тем на пергаментных листках имеются следующие приписки, одна на старонемецком языке:

“Dieses puch (Bucli) hat Sant Jeronimus mit eigener hant (hand) geschrieben in Grabatischer sprach (Sprache).” Таким образом, перед нами указание, что “клоцовские листки” написаны не на “старославянском языке”, а на хорватском. А это большая разница. Ибо язык листков оказывается не “протоязыком”, так сказать, славян, а местным диалектом.

Другая надпись, уже по-латыни, гласит: “Isti quintemi, Ые intus ligati, scripti fuerunt de manu propria S. Iheronimi ecclesie Dei doctoris acutissimi. Et sunt biblie pars in lingua Croatina scripta” (далее идет длинная история перехода рукописи от одного владельца к другому).

Таким образом, имеется свидетельство, что листки “Клоцовского кодекса” были написаны собственноручно св. Иеронимом. Родился он в 340 г. в Стридоне, в Далмации. Он был, безусловно, славянином, ибо называет далматинцев или иллирийцев в своих письмах “linguae sual hominess”, а также сообщает, что он перевел Библию своим землякам. Нам ведомо также, что “Клоцовский кодекс” был одно время объектом религиозного пиетета: листки его были обрамлены в серебро и золото и делились между родственниками владельца, чтобы каждому досталось хоть что-нибудь от этого ценного наследства. Мы располагаем, таким образом, историческим документом, доказывающим, что св. Иероним еще в IV в. пользовался глаголицей, его даже считали автором этого алфавита.

Подобное утверждение не является единственным: в 1766 г. граф Клемент Грубисич (Klemens Grubisich) издал в Венеции книжку “In originem et historiam alphabet! Slavonic! Glagolitici, vulgo Hieronymiani disquisitio”. Заглавие говорит само за себя. Грубисич утверждает, что глаголица была составлена еще задолго до Р.X. неким Fenisius’ом из Фригии, взявшим в основу гетские руны. Что это похоже на правду, доказывают некоторые финикийские монеты, несущие, напр., глаголическое “Б” (см. также далее). Мы знаем также, что около 1640 г. Рафаил Ленакович (Raphael Lenakovich) написал диалог “De litteris antiquorum Illyriorum”, в котором он говорит почти то же самое, но более чем на 125 лет раньше Грубисича. В 1613 г. Glaude Duret (см. нашу “Историю руссов”, вып. 9, 1959) в своей книге привел два глаголических алфавита, приписываемых им Иерониму (см. стр. 933 и 935, где нами воспроизведены копии алфавитов). Что св. Иероним был изобретателем глаголицы, утверждал еще в 1538 г. Вильгельм Постелл в работе “Linguarum XXII characteribus dinerentium alphabetum”.

”Ко всему этому добавим, что I. von Hahn нашел у албанцев алфавит, приписываемый албанцу Büthakukyc, очень похожий на глаголицу. Полагают, что этот алфавит был введен во II в. во времена христианизации албанцев.

Из вышесказанного ясно, что история глаголицы совершенно не такова, какой ее представляют, в особенности советские филологи и историки. Она до примитивности ими упрощена. Кто ее автор – неизвестно. Конечно, не святой Иероним. Больше вероятия, что он ею лишь пользовался и только молва приписала ему авторство.

Возможно, наше предположение (см. наш труд: “Пересмотр основ истории славян”, 1956, вып. 1, стр. 111) гораздо ближе к истине, чем это принято филологами. Несомненно одно: глаголица на века древнее кириллицы. Именно поэтому на старинных пергаментах (палимпсестах) всегда кириллица перекрывает глаголицу.

 

ДЕ Е КИРИЛИЦА НА КИРИЯ

(Статия, публикувана във вестник “Нова Зора” от 02.07.2002 г.)

Обръщайки се назад към времето от края на 1989 г. насам, не можем да не си спомним, че когато ставаше дума за отменянето на деветосептемврийския празник като национален, всички очаквахме за такъв да бъде определена датата 24 май.

Кой ден в нашата история ознаменува по-национално и в същото време по-общочовешко достояние от писмеността и културата? Нима този празник нямаше да е най-добро послание на България към света, и то при налагания днес национален нихилизъм и грубо погазване на държавния суверенитет?

Напротив, точно в този дух беше подета кампания за омаловажаване на всички наши постижения и охулване на значимите ни личности.

Едни от многото “потърпевши” се оказаха Светите братя Кирил и Методий, а делото им беше “преоценено” като “създадена още от IХ век културна и политическа разделителна линия в Европа, която и днес представлява основна пречка по пътя ни към нея; както и към Америка”.

Много скоро се оказахме въвлечени в битка за отстояване на нашата национална идентичност, в която въпросът за езика и азбуката е само един от “фронтовете”.

Преди една година завърши първият етап от тази битка, характеризиращ се с открити предложения да заменим кирилицата с латиница или “поне” да приемем последната за “официална” или “паралелна” азбука, наред с други предложения за приемането на английския език като втори официален, за предефиниране на понятието “майчин език”, за признаване на други официални езици според броя на живеещите у нас етноси и пр.

Предложителите – чужди и наши псевдоучени и най-вече политици, поставили се в служба на световните глобализатори, получиха заслужен отпор и трябваше да се приберат зад кулисите. Самият бивш президент Петър Стоянов загуби поста си и заради несправяне с този своеобразен “тест за българщина”, а на австрийския професор Ото Кронщайнер беше отнето почетното звание, присъдено му от Великотърновския университет – факт вероятно безпрецедентен в световната научна история.

Стратезите на тази кампания срещу Българския Дух сигурно са отчели, че по-резултатни са били организираните от тях подмолни действия, подкопаващи ясната конституционна и законова уредба на въпроса. Тайничко се надявахме, че сега ще ни оставят на мира, но бяхме и готови да очакваме обрат в техните действия. И той, за съжаление, не закъсня.

Главно чрез подопечните си издания “24 часа”, “Труд”, “Демокрация” и други по-неявно пригласящи им, като например вестник “Стандарт”, те продължиха тактиката на бавно, ерозиращо въздействие, традиционно тровейки духовното ни пространство най-вече във времето около святия за нас празник.

След като още преди четири години тъкмо в неговото навечерие вестник “24 часа” изкара Кирил и Методий гръцки шпиони, тази година, ден след 24 май, ежедневникът ги обяви за вещери и заклинатели. Нищо чудно, ако след някое време прочетем и твърдението, че са били хомосексуалисти, принудени заради това да се откажат от високите си постове, изолирани в манастири и гонени отвсякъде, където е стъпил кракът им.

Та в настоящата статия – “Кирил и Методий магьосници?” – едно уж духовно лице – забележете: архимандрит (!) – се отдава на страстно оплювержение на делото на Светите братя. Започва с постановката, че “масовата представа за това дело се е превърнала в мит”, като тази представа била “достигнала до нас от епохата на Възраждането”, епоха вече “отшумяла и днес българите били по-чужди на нея от всякога”.

Следващата опорна точка за разсъждения на номинирания за “Мистър Глас Безбожний” и приет в кохортата, рекрутирана от вестник “24 часа” & СО”, е твърдението, че двамата братя претърпяват провал във всичките си начинания. Както предишните им християнизаторски мисии били неуспешни, така и просветителското им дело било унищожено навсякъде. Само в България то някак си се закрепило, но пък “авторското право” над политическото послание на това дело – че всеки народ има право на своя духовна идентичност – се падало на “изпратилия ги Цариградски патриарх Фотий”.

Не вярваме светът от тогава до днес да се е променил принципно и затова би било интересно как ли патриархът е пропуснал да уговори с императора надеждна охрана на мисионерите и защита на тяхното дело, след като по наше време такива “послания” се изпращат, подсигурени със самолетоносачи, F-ове, STELT-ове и прочее “логистика”?

Виждаме как днес се “сътворяват” и прекрояват етноси, народи и езици там, където е угодно на Новите световни уредници. Ето, по повод същия “азбучен проблем”, подклаждан днес паралелно и в Русия, руският математик, историк и писател акад. Игор Шафаревич цитира от едно стихотворение на Ръдиард Киплинг, че “войникът трябвало да носи в едната си ръка азбука, а в другата – пушка”; и добавя: “Днес и ние май трябва да избираме между азбуката и картечницата.” (Виж интервю, озаглавено “Антисемитизмът” е инструмент за контрол над съзнанието”, публикувано във вестник “Монитор” на 20.04.2002 г.)

Следващото твърдение и “обяснение” защо азбуката, съставена от Константин Кирил Философ, не се е наложила и е била “отхвърлена дори от самите ученици на двамата братя”(!), трябвало да търсим в това, че била “компилативна и включвала знаци от гръцки магически, алхимически, астрологически и тайнописни текстове”; по-нататък за нея влиза в употреба и терминът “апокрифен произход”.

Започвайки от кръста на буквата А (Аз), “с който по правило започвали не само православните, но и редица магически азбуки”, се говори за “заимствания” от криптографията (тайнописа) и астрологията. Най-назад по отношение на времето е отнесена буквата В (Веди), свързвайки я с магически папируси от III – IV век. По-нататък цар Соломон, надписа на чиято чаша разчита първоапостолът Кирил, е представен като “основна фигура в античната и средновековна магия”, т.е. под въпрос е поставено самото Християнство, “търпящо” го в основната си книга – Библията, а разчетеният надпис не бил предсказание за Христос, тъй като “отбелязването на Зорницата – символ на Луцифер, т.е. “господаря, който бди нощем” (в своята стихия – мрака), позволявало съвсем различно тълкуване”. И всичко това на фона на илюстрация към статията, представляваща самия Луцифер с прилепови крила и угрижено замислена физиономия.

Уважаеми читателю, тук не си ли представяш двамата попове от предаването “НЛО” и “говорителя на МВР”, възкликващ: “Хвала на такиви компилатори, интерпретатори и техните издатели!”

Можем дълго да говорим за приемствеността между културите или да посочим изследвания, които с такива методи “доказват”, че Християнството малко се различава от езичеството.

И в нашия случай е приложен типичен похват, чрез който външни признаци се разглеждат като същностни характеристики. Така от по същество верни факти могат да се калъпят всевъзможни неверни тези и изводи. По същия начин, например, един робот няма да възприеме като едно и също лице човек, облечен веднъж в костюм, а след това по анцуг.

Нека се замислим. Може ли да бъде сътворена азбука, без някой друг да е в невъзможност да я оприличи на някоя от другите? А задължително ли е да е неоприличима? Нима не съществува една универсална семиотичност, както съществуват прилики между езиците, по които те се класифицират в езикови семейства и групи? Но дори да приемем тезата на автора на разглежданата статия, каква ще е тази магическа азбука, която е съставена от невероятен каламбур от магически знаци? Във въпросната статия смесването на времена, азбуки и символи е пълно. Какви функции ще изпълнява тогава тази азбука? Освен това, твърди се, че Кирил и Методий “отдавна и подробно познават магическите текстове на Византия”, от които те основно “компилират” своята азбука, т.е. излиза, че хем братята се намират в страната стожер на Християнството, хем в тази страна се ширят магьосничеството, астрологията и “античната и средновековна магия”. Хем всички могат спокойно да се запознават и да работят с магическа литература, хем после именно “магичността” на новосъздадената азбука се изтъква като причина за нейния “провал”.

И най-после: Какво значат тук “магическа азбука” и “магьосничество”, след като еврейската азбука хем е основа на Кабалата, хем на нея е написана по-голямата част от Библията, а еврейският език е част от така наречената триезична догма, т.е. приет е от Християнството за свещен? Отново Християнството е поставено на хлъзгав терен.

Знаем също, че всички азбуки притежават и цифрови стойности, чрез които се правят астрологични, кабалистични и други изчисления. Следователно, не дадена азбука сама по себе си е магическа или не, а нейното приложение. Не можем да обявяваме една азбука за лоша, ако някой писател е написал чрез нея книга на ужаса или за добра, ако разглеждаме високохудожествено произведение; така както на огън можем да си приготвим храна, но с него можем и да подпалим къщата на съседа . . .

Чрез подобен на въпросния логически метод могат да обосновават както прилики, така и различия. Можете, например, да говорите както за помашки език, така и за македонски. А сега представете си, че отидете малко на запад от нас и продължите да употребявате доскоро съвсем обичайното понятие “сърбо-хърватски език” . . .

Но всичко това е само на повърхността на нещата. Както виждаме, тезите и доказателствата зависят от целите.

Не е вярно, че глаголицата е била отхвърлена и изоставена. И двете азбуки винаги са били ползвани успоредноно; според целесъобразността.

Например, в Хърватия глаголицата е била употребявана и през ХIХ век, като е известен и нейн шрифт, наречен хърватска ъглеста глаголица.

Глаголицата се употребява и днес. На нейна основа изобретателят Живко Желев е разработил и патентовал метод за маркировка и защита на банкноти, документи, изделия и стоки, наред с още десетки други приложения. През миналата година ООН е взела решение до края на настоящата всички оръжия и резервните части за тях да се маркират по този метод. (Виж вестник “Стандарт” от 15.06.2002 г.)

От друга страна “защитата” на делото на братята Кирил и Методий би могла да се движи и по друга линия.

Азбуката на Светите братя първоапостоли действително отразява закони на Природата. В нея е закодирано цялото Вселенско Знание. Интересуващият се от доказателствата би могъл да потърси книгата на Христо Танев и колектив АЗ-ът на българите и националните символи” или да се запознае с материал от повече от 120 страници по въпроса чрез “Интернет” (на адрес: http://panaiotov.hit.bg/index.htm)

Изследванията показват, че Кирил и Методий не са създали нова азбука, а са извършили писмена реформа, т.е. ние, българите сме писмовни и начетени откакто свят светува, но дрешните “реформатори” се опитват (и за съжаление донякъде успяват) да създават повратни представи за цялата ни история.

Може да се проследи, че кирилицата и глаголицата са съществували винаги и (колкото и парадоксално да прозвучи) българският език е първоезик на човечеството, той е материализираното Изначално Божие Слово. Така тезата за “плагиатство” от страна на Кирил и Методий се явява несъстоятелна.

Вече писахме за забележителната статия на д-р Светлозар Попов във вестник “Черно море” от 24.04.2001 г. “Кирилицата българската азбука!” Става дума, че древните българи са наричали езика си “кириали”, т.е. първосвещен.

Редица проучвания проследяват този език и неговата азбука назад във времето, когато те са станали основа на считаната днес за първа писменост – финикийската, а от там и на гръцката. Именно на тях се е кръстил болният Константин Философ в Рим, приемайки иночество и давайки обет за мълчание малко преди очакваната си кончина.

Разбира се, редица моменти се нуждаят от допълнителни уточнения. Повод за размисъл ни дава, например, сведението, което новгородският свещеник Упир Лихий е оставил през 1047 г. върху свой ръкопис на кирилица с глаголически остатъци, а именно, че е направил преписа “ис коуриловице”.

Така под “кирилица” от тогавашна гледна точка сигурно се е разбирало:  “свещено(то) слово”, “свещено(то) писмо”, “свещена(та) азбука”, която графически е това, което ние днес наричаме “глаголица”. А думата “глаголица” е била най-общо понятие за азбука, писменост, писмо, “писменица”, “буквеница”. Или семантично: “средство за записване на живото говоримо слово”; от старобългарското “глаголати” – говоря.

Както казахме, кирилицата и глаголицата са се ползвали успоредно, но едната е по-скоро за “свещенодействие”, а другата е по-пригодна за “ежедневна” употреба, т.е. ръкописането й е по-лесно. С течение на времето, обаче, глаголицата (или същинската “кириали”) е останала на заден план. А Климент Охридски и патриарх Евтимий са следващите реформатори на българското писмо и слово.

А днешните наши псевдореформатори и техните чужди подстрекатели нямат друг избор, освен да се упражняват в софистика или да използват другата възможност: да застъпват тезата, че използването на латиницата у нас е вече факт, наложен от съвременното световно развитие и че официализирането й е неминуемо.

Вестник “24 часа” отново е начело. В същия си брой той е предоставил страница на небезизвестния Мартин Карбовски за статията му “Ето, нова @збука пристига”. Твърдението-теза е точно такова: “Българската” латиница вече е създадена и е в употреба.

Авторът се опира на факта, че незнанието на немалко младежи да си служат с компютъра ги подтиква да използват . . . латиницата. Твърди също, че “никога няма да свикнем с двойната клавиатура” и че “с всеки ден нашата, кирилската, ще става все по-неудобна”.

Как така, след като кирилският машинописен стандарт (“БДС”) е ергономически повече от три пъти “по-бърз” от латинския (“QWERTY”)?!

Проблемът всъщност е, че в училище няма кой да учи децата да пишат и ползват компютъра в пълните му възможности. Повечето се учат сами и взаимно в “Интернет”-залите. Но как да се учат, когато съдържателите на тези по-скоро игрални заведения не се чувстват задължени да изпълняват законовите изисквания: да осигуряват възможност за работа на български език? Програми да иска човек! Също и вносителите и търговците на компютърна техника не се интересуват, а няма и кой да ги контролира, че върху клавишите на клавиатурите трябва да са изписани и кирилските знаци. Какво остава тогава на едно незнаещо дете, което не ги вижда пред себе си, а трябва да ги налучква? Как ще му помогне дори наскоро преведената на български операционна система “Windows”? (То и това е една далавера! . . . Виж статиите на Даниела Димитрова “Кабинетът подписал с Microsoft на тъмно” от 13.06.2002 г. и “Сделката с “Майкрософт” излизала по-скъпо” от 01.07.2002 г. във вестник “Монитор”.)

Тогава (използвайки израза на Карбовски) “адаптивният национален гений” започва да приспособява кирилицата към латиницата. Или в случая това е като опит двигател от “Порше” да се съвмести с купе на “Трабант”.

И каква се е получила “новата” азбука? Й = ii, У = Y, Ч = 4, Ш = 6, Щ = 6Т, Ъ = U, Ю = IY, дори КС = Х и пр.

Ето това е “нашата” латиница; “интернетицата”, на която се възлагат надежди да ни приобщи скоростно към “другата” Европа и въобще към “съвременния свят”.

Но кой чужденец ще разбира надписите по улиците, витрините и пр., писани по този начин? А какви ли мисли ще се въртят при работа с нея в главите на машинописките и другите сега безпроблемно пишещи на “БДС”? Как ви се струват нашите вестници и книги, изписани на тази “азбука”? (Читателю, тук не чуваш ли смеха на Жорж Ганчев?)

Впрочем, и други вече са се трудили по въпроса. Почти същият азбучен вариант е описан под името “методиевица” (някъде и “методица”) във вестник “Монитор” от 12.11.2001 г. (Виж статията “Новият bylgarski esik настъпва” от Асен Сираков и Иван Владимиров.)

Но за “такиви творци” вестник “Компютри” от 14–20.05.2001 г. е публикувал статия с недвусмисленото заглавие “Защо не пишем на кирилица, а се мъчим да надхитрим латиницата?”.

И ние казваме, че проблем не съществува, а се симулира изкуствено.

Но някои не искат да ни чуят и на 09.06.2002 г. предаването на националната ни телевизия “Всяка неделя” даде високата си трибуна на г-н Карбовски и д-р Любомир Иванов за по-нататъшни разяснения по предложената “интернетица”. (Последният я именува и “карбовица”.)

Първият пък обясни, че още преди време, заедно със свои съмишленици, е разпространил тази си идея чрез списание “Егоист”, на което знаем, че е един от главните списователи. Карбовски изрази отново, че “латиницата у нас е реалност, с която не можем да не се съобразяваме” и подкрепи становището си с факта, че “още през 1999 г. е била приета официално с постановление”. Но тъй като от една страна тя “настъпвала” невъзвратимо, а от друга, в този си вариант не била удачна, то неговите усилия са насочени към нейното оптимизиране.

Действително, съществува ПМС № 61 от 02.04.1999 г. за приемане на Правилник за издаване на българските документи за самоличност, публикувано в бр. 33 на “Държавен вестник” от същата година. В тази връзка, с оглед изписването на имената и другите данни във въпросните документи, включително и в международните ни паспорти и шофьорските книжки, е дадена като Приложение № 4 “Таблица за транслитерация на българската азбука в английската азбука с отразяване на стандарта ISO 9”. (ISO – International Standard Organization – Международна организация по стандартизация.)

Не ни е известно някой да ни е питал – официално и на полагащото се междудържавно равнище – за изготвянето на такъв “международен стандарт”, в който Ъ и Ь се изписват като кавички и апостроф, а редица букви, като Ж, Ч, Ш, Щ, Ю и Я, са с някакви “коронки” и различни по формат “ъгълчета”, “монтирани” над съществуващи в латиницата букви. Нито пък е ясно дали и как тази “ISO-ица” (не звучи ли като “усойница”?) се “връзва” със съществуващите компютърни кодови таблици, с клавиатурата и с десетопръстната система за машинопис (“БДС”).

В противовес на тази азбука (в паралелна графа от приложението-таблица) е приет и “по-нашенски” вариант, над който д-р Иванов каза, че е поработила Българската академия на науките и при който Ж = ZH, З = Z, Й = Y, Ц = С, Ч = СН, Ш = SH, Щ = SHT и пр.

И двамата гости на предаването обявиха, че това било “началото на края на кирилицата”!

Поспориха един през друг – не се разбра за какво, но разбрахме, че “тези дни в Русия е бил приет закон за защита на кирилицата”. Беше изразено и становището, че “у нас тези въпроси трябвало да се решават в Народното събрание в Комисията по въпросите на гражданското общество”.

Така от решаването на една задача със сравнително ограничен и ясен обхват (става въпрос за личните документи, с оглед ползването им в чужбина) се прави изводът, че латиницата вече е официализирана у нас, а ползването й от някои при работа с компютър (независимо в какви варианти) се оценява като трупане на практика в тази насока, правеща я неотменима в близко бъдеще.

Нима изписването на уличните табели от десетилетия е водело след себе си въпроса за промяна на азбуката ни? И преди международните ни паспорти бяха на латиница. (Е, тогава френският беше “по-международен”, а сега май английският е по-петимен за такъв . . .)

Къде е тогава проблемът?

През следващите дни потърсих информация за споменатия руски закон за езика, но нали сега Русия вече не е братска страна . . . Все пак, броят на вестник “Русия” от 14 – 20 юни помести интервю с акад. Людмила Вербицка – специалист по руски език и литература и ректор на университета в Санкт Петербург. Самото заглавие ни напомня за Паисий: “Родният език опазва нацията”.

От интервюто разбираме, че “руското общество е вече твърде разтревожено и търси изходи за съхраняване на езика”. А проблемите са по същество същите, както и тези на българския език: чуждиците и просторечието. Но пък в Русия работи Съвет по руски език! Самата съпруга на президента – Людмила Александровна – е също филолог, никак неравнодушен към езиковите проблеми, но и съпругът й Владимир Путин “добре разбирал, че съхраняването на националния език е в основата на националната сигурност”. Вече имало подготвени два варианта за закон за руския език, които в най-скоро време трябвало да влезнат в пленарна зала.

Впоследствие чрез “Интернет” (на адрес http://www.legislature.ru) бе открит текстът на проектозакон “за руския език като държавен език на Руската федерация”. От неговите обсъждания, състояли се на 22.10.2001 г. в руската Дума, става ясно, че той е бил предложен от 24 депутати от всички парламентарни обединения и групи, но не се ползвал от подкрепата на Държавно-правното управление към Президента на Руската федерация, тъй като “имал декларативен характер” и най-вече – “нямал самостоятелен предмет на правно регулиране”(!). Протоколно са документирани и фактите, че “руският език вече е поел и поема върху себе си ударите на глобализацията”, като една част от тези удари са “под формата на предложения за преход към латиницата като основа на световната компютъризация”. Отчита се, че “зад това се крият икономически и политически интереси”.

Ние също отдавна се застъпваме за приемането на Закон за българския език, така както такива отдавна са в сила във всички страни, към които вече повече от десетилетие обръщаме погледи, изпълнени с упование за бъдещето.

Малка стъпка в тази насока е завишаването на санкциите в Наредба № 23 към Закона за храните, в която и преди съществуваше разпоредбата, че информацията върху опаковките трябва да бъде на български език, но спазването й се опровергава от всеки поглед по щандовете на магазините. (Виж статията от Даниела Димитрова “Глоби до 1000 лв. за търговия на храни без новите етикети” във вестник “Монитор” от 13.06.2002 г.)

Все още можем и сами да се защитим. Няма ли да ни е неудобно, ако пак стане така – Русия отново да ни освобождава? Този път от духовно иго. Нека вземем пример и сами да се оправим. За да не бъде кирилицата храненица в собствената си родина.

 

НА КАКЪВ ЕЗИК СА ГОВОРИЛИ СЛАВЯНИТЕ?

(Из книгата на Уве Топер “Измислена ли е човешката история?”)

Славянският език не е някакъв македонски диалект, а гениално постижение на един православен мисионер.

Езикът на културно-исторически добре известните венди или вандали остава неизвестен. Освен собствени имена, от него не знаем нито една дума (може би ера, хера = година). Все пак лингвистите знаят, че той е “германски”, сроден с готския и старовисоконемския. При вандалския така нареченото второ изместване на гласните се среща повече при готите, отколкото при алеманите и лонгобардите, следователно било е в основата на тоновата характеристика (Хьофлер). И езикът на варягите и русите, които са зародишът на първата Русия, се смята за “източногермански, т.е. като готския, който е практически непознат” (Марханд). Изключение е преводът на Библията от Вулфила, който се смята за западноготски. За съжаление много малко са светските документи, съдържащи готски думи, съвсем различни от езика в тази Библия. Даже думата Vader – при Вулфила Atta – не съвпада.

Според Скардигли (1973) готският език не е един от многото германски диалекти, а единственият известен германски език в онова време (IV век), но познанията ни за него са много оскъдни. Например ние не знаем как готите са казвали на коня. Езикът в Библията на Вулфила е стар свещенически език, разбиран отначало от малцина, подновен за целите на християнската мисия, нарочно архаизиран и изпълнен с множество изкуствени думи. Възможно е този култов език да не е бил действително говорен от никого и в никое време, поради което не откриваме никакво влияние в днешния жив език.

 

ЕЗИК И ИСТОРИЯ

( Статия, публикувана в Интернет на адрес: bulgaria88.narod.ru

виж също kanatangra.wallst.ru )

Езикът и историята са двете най-големи духовни опори на един народ. Затова не само Паисий ни учи да знаем своя род и език. Това не са просто знания за миналото, отразявани чрез едно от средствата за общуване. Това са осезаеми сили – най-солидната основа за действие в настоящето и провиждане в бъдещето.

Всеизвестен е стремежът на някои народи да обсебват и да си приписват чужда митология и история. Езикът е променлива система и позволява с промяната на един звук или буква да се изменя знанието за хилядолетия. Но тъй като нещата са свързани с невероятен брой връзки, то разкъсването на някои от тях и промяната или подмяната на някои от свързаните с тях елементи винаги оставя следи, по които цялото може да бъде възстановено. Нищо не е изгубено и нищо не може да бъде унищожено.

Може би историята е тази, която най-много страда от стремежа “да се тегли чергата към себе си”. Дали чрез преиначаването й, дали чрез присвояване или унищожаване на паметниците и писмените свидетелства на “другите”, това е област, в която се води настървена битка за идентичност.

Но изглежда от всички, ние, българите, сме най-великодушни и щедри. Вероятно защото сме сътворили предостатъчно много история, сме готови да забравяме големи части от нея и я оставяме на всички “желаещи”.

Търпим дори когато един чужд външен министър каже: “Какво правят тези българи тук? Защо не си отидат в Азия?”

Търпим когато късат части от народа ни, когато им пишат речници и граматики, когато ги карат да изучават говор, който би накарал дедите им да се чудят дали да се ядосват или да прихнат и махнат с ръка.

На всичко отгоре, по логиката на днешната всеобща пазарност, оставяме да вадят по международните сергии не само наша археологическа, т.е. материална, но и историческа, т.е. духовна собственост. И ако материалното сравнително трудно се поддава на промени или фалшификации, то духовното с помощта на езика може да придобива твърде разтегливи форми и оценки.

И както става на пазара, купувачът гледа да свали стойността на стоката и ако остане до него, най-добре би било да я отнесе даром или ако я купи, то да е по правилото “две за лев”. Но понеже сега нашего брата (си мисли, че) е в неизгодно положение и не върви много-много да се пазари, продажбите вече са минали отвъд всякакви граници на логиката и разума. Всъщност, ние сме тези, които плащат, за да им вземат стоката, за което вземаме от купувача и заеми, които заедно с лихвите ще плащат . . . камилата и камиларят.

Основата на всичко това е отново политическа. Ако наистина ставаше дума за глобализация, както така широко се рекламира, то всеки трябваше не само да е свободен, но и да има възможност да ходи навсякъде, където пожелае, да гледа и преценява, да взема и пригажда към и за себе си всичко онова, което би направило живота му по-добър, но най-вече по-смислен. А всъщност за пореден път се извършва цялостна преориентация, налагана чрез все по-слабо прикриван натиск и водеща в една строго определена посока.

Почти успяват да ни приучат да четем за нашата история това, което други са писали. Пишат се общобалкански и общоевропейски истории, в които четем, че дори през ХV – ХVI век още сме се движели от Азия към Европа, че днес не сме държава, а някаква територия, останала от разпада на Османската империя. И какво става днес на тази територия? Ами това е нещо като Косово, където нашите “доброжелатели” трябва да се намесят, защото ние сами не можем да се оправим. И пристигат хората с програми, фондации, планове, консултанти, експерти, с F-ове, STELT-ове и прочее “логистика”. И творят ли творят FORCE-мажорни обстоятелства.

Чудно е само нахалството, с което ни карат да четем Библията, към която притурят всякакви харти, декларации, конвенции, “права на човека”, “пътни карти”  . . .  Иначе влизат смирено в храмовете и се кръстят с поглед почти неземен  . . .  А “плодовете на делата им”?  . . .  Малко след като прекрачат обратно праговете църковни, човек не може да ги познае. Сеят ли сеят неистово ветрове и бури, та дори не им остава много време да се почудят защо жънат цунамита, земетресения и пожари.

Е, ще имат достатъчно време да осъзнаят връзката, но все пак е жалко, защото в крайна сметка губим всички.

Поводът да напиша тези редове е луксозното издание “Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи” (“Балканмедиа”, 2003 г.).

Колектив от известни и уважавани учени е започнал мащабно проучване на историята на готите.

Ако това издание се окаже недостъпно поради малък тираж или недостъпна цена, то почти всички материали в него могат да се прочетат в течението на вестник “Литературен форум” от 2002 г.

На мен поне тази книжка с формбта и оформлението на цветно списание ми говори по следния начин: “Да смятаме за общоприето, че готите са германски племена. Е, да не обръщаме внимание, че има и такива изследователи, за които траките са българи. Да, траките гети се появяват по някое време в летописите като готи, но да не би да трябва да приемем, че и готите са българи? Това е печатна, всъщност ръкописна грешка. Значи, у нас е налице едно пребогато германско “присъствие”, което си заслужава да бъде изследвано.”

Добре. Изготвена е програма за проучвания до 2011 г., в която е заложено разкриването и свеждането до знанието на световната общественост на факта, че “готите са етнообразуващ елемент на българската нация”, също както траките, славяните и прабългарите.

Ще си позволя един паралел, който за случая сигурно е пресилен, но както е тръгнало покрай налитащите като натовски ескадрили “правозащитни” организации и фондации, може след време да стане съвсем актуален. Можем да си представим как след време носим от девет океана вода (е, ако няма толкова броя на Земята, ще размразим тези на Марс и Венера), за да докажем етнообразуващата за нашата нация роля, примерно, на циганите, пардон, ромите, които наскоро празнуваха 600 години “присъствие” на българска земя.

А защо сега, пак примерно, не се натискаме да доказваме етнообразуващата функция на турците? Сигурно защото някои вече проведоха изследвания, които сочат, че преселниците откъм Мала Азия на времето не са били повече от 3 % от местното население. Всичко останало е ислямизирано и турцизирано “in situ”. И все минаваме през някакво сито, та от няколко петилетки този процес е подновен. Е, както се казва във вица, “в Турция опитите продължават” и днес отговорни наши, забележете, български политици твърдят, че турците у нас са 17 %. Докато в Турция българите са 880 (осемстотин и осемдесет)!?!?!

По същия начин според официалните бюлетини на ЦРУ у нас живеят 5 % македонци, докато за българи в Македония изобщо дума не дават да се издума. Това сигурно е наложило Негово американско Превъзпитателство чичо Сам(уел) да приеме за всичките си мисии и височайши дела на Балканите македонския език за официален, защото “тук имало много езици и не можело за всички да се осигуряват преводачи”. Ами да вземем всички да се пишем македонци, та да ни оставят на мира.

Но да се върнем към готите.

“И така, драги германоезични наши приятели, тъй като сте били тук на Балканите, тоест, както се казва, оставили сте си тук семето, ние, значи, всъщност сме кръвни роднини. Дайте сега да плеснем с ръце, да се прегърнем и да литнем заедно в простора европейски; европейски, още глобално световен.”

Как може да се изкривяват нещата, а после да се говори за грешка на късното средновековие, когато самите съвременници на описваните събития говорят в стил: “готите, които някога се наричаха гети” или “гетите, които по-късно станаха готи”. Да цитирам ли точно? . . .

Ще посоча само известната анонимна Дуклянска хроника, която обобщава летописната традиция на Далмация от IХ до ХII век:

“Докато заемал престола императорът на Константинопол дълго време воювал с тези народи, но като не успял да ги надвие по никакъв начин, най-после сключил мир с тях и ги оставил да живеят по тези места. Същото сторил и крал Вуладан (според латинския текст на летописа Vladinus, Владин, за който се предполага, че е сръбският княз Властимир, починал през 850 г.), като видял, че тия народи са многолюдни и езикът им е близък до езика на неговите. Така тези народи, сиреч готи, славяни и българи, много се сближили едни с други, най-вече за това, че те всички били езичници и че езикът им бил общ.

Във въпросния сборник на “Балканмедиа” има една статия, изнесена като доклад на семинар в София през октомври 2002 г. Тя е от доайен-корифея на готските и готическите науки, един брат по етническа съдба на онзи професор Франкенщайнер, дето пожела на братския български народ да си смени азбуката.

Знам, че паралелът пак е пресилен, защото професорът Хервиг Волфрам съвсем добросъвестно си върши работата и е написал много хубави и верни неща. Нека ме извини за отношението, но много ни станаха в последно време (по)учителите и доста пострадахме от слушане на този и онзи, но може би най-вече от кланяне пред тези и онези, та затова май трябва да кажем за момент: “Стоп! Я кой откъдето . . .”

На всичкото отгоре статията или докладът са така преведени, че ако професорът Волфрам знаеше български, едва ли биха му останали здрави жички в крушките. За хубаво ли, за лошо ли, за повече печатни коли ли, но в “присъствената” книга за готите са поместени и немският, и (псевдо)българският текст.

Видях се изумен, а после ядосан и реших да предложа по-долу свой превод. Който иска, нека сравнява.

Но всякак е видно, драги читатели, че сам професорът признава: “Ако не бяха налице имената на предводителите и библейският готски език, изобщо не бихме означавали тези готи като числящи се към народите от германското езиково семейство.”

Нека сега някой заяви, че в имената по-долу има нещо германско. А ако пък някой си помисли, че имената, съдържащи думата “цар” или може би по-точно “княз” или “принц”, са германски, нека не се заблуждава. (Аларих, Ардарих, Видерик, Ерманарих, Теодорих, Атанарих, Исперих, Телериг, Богорик, Рюрик и пр.) Нека си зададе и въпроса защо един грък, пардон, може би елин, ще трябва да обикаля из нашите станове и да обяснява на своите читатели думата “Rhix”?!

Какво да кажем и за другия тип имена: Тиудимир или Теодимир, Валамир, Видимир. Все немски сякаш. Да се учудваме ли защо през ХIХ един от техните Карловци или Фридриховци (ето пак “рих”) е искал да славянизира немците? То всъщност нямало е какво особено да върши, освен да обяви това на всеослушание. Тъй като тогава етнообразуващите връзки с руския императорски двор са били мно-о-ого тесни, то, види се, и изгодата е диктувала това, което днес на нас ни е на главата. Друго си е да имаш по-голям брат, на чието рамо да се облегнеш в трудни моменти.

Същото се отнася и за имена, съдържащи съставката “ман”. Ако това днес се смята за немска работа, то не значи, че и в миналото е било така. Просто ние в един момент сме я изоставили. Например, в някои източници известният Калоян е изписан Каломан или Каламан. Имаме и цяла династия Шишмановци. Хайде сега да не се ровя да вадя други примери.

Какво да кажем друго за готските имена? Както съм записал като бележка в превода, историкът Йордан(ес) се е казвал всъщност Йорнанд. Дядо му е носел името Пария и е бил нотариус при Кандака. Векове по-късно имаме наш сановник Кандоке. Сестриният син на Йорнанд се е казвал Баца.

Виждаме също от Волфрамовия материал, че голяма част от готите произхождат от Мала Азия; дори самият Вулфила. Често-често разни готски войски идват от там и участват в описваните събития. Ех, тези германи! . . .

То и самият Тацит твърди, че готите по език не са германци, но кой знае каква е била тогава етно-политическата ситуация и на кого какво му е било изгодно да утвърждава. В предложените текстове виждаме също, че се говори за германски и негермански готи, за римски и неримски готи и прочее условности, които дават възможност за “теглене на чергата” във всички посоки.

Има и готски княз Телефа, а знаем за нашия Телец. Източниците съобщават и за “византийски” военачалник от готски произход във войните на Теодорих на име Генчо, изписван Genzo, Диодор го пише Gentio, а Теофилакт Симоката – Gentzon. Живял е и готски княз Валия.

И останалите имена са си български, но изписвани в латински текстове, естествено имат малко по-друго звучене. Велизар или Белизар си е “Бели цар”. Същото е и с Валтазар – “Балта цар”. Ако се види снимката във въпросното издание на мозайка от Равена, на нея е изписано “Baltha ssar”; точно както се изписва “цар” в Изтока.

Виждаме също от текста на статията по-долу, че самоназванието на готите е било “вези”. Ами като се обръщат нещата постоянно през вековете през кирилицата, латиницата и така наречената гръцка азбука, става какво ли не. Може и да е било “беси” и от тук сведенията за “Biblia Bessica” придобиват по-други очертания. А наименованието “тервинги”? Не може да ли да е свързано с по-късните “дервини”, дервяне”, “древляне”? Пак ще си значи “горски хора”, както е разтълкувано в текста на професор Волфрам. Виждаме също как от “остроготи” се получава “остготи” и значението се променя; както и “визи-”, “везе-“ или “везиготи” стават на “вестготи”. А какви са тези наименования в английския език, който – всеизвестно е – се числи към германската езикова група? Речниците и енциклопедиите сочат “Goths”, “Ostrogoths” и “Visigoths” – Да, съвсем различен начин на писане, с нищо не насочващ мисълта към посоките на света – East и West. Види се германоговорящите манипулатори не са се разбрали овреме с англоговорящите да си променят своевременно правописа.

А като казахме “византийски”, нека не забравяме следното: Византия – “такова животно не съществува”. Това е измишльотина – или да го кажем по-културно – “работно понятие” на историците от ХIХ век. Имало е Римска империя, която по-късно се разделя на две части, гражданите й са се наричали или са били наричани “ромеи”, но това е като днешното понятие “американци”. Иначе в тази Римска империя са живеели повече от 30 националности и българите са били там, където сме си и ние сега. Разбира се, били са много, много повече, защото пишейки, старите автори все използват за броя на българите сравнения с песъчинките в моретата и пустините. А колкото до “гръцката” “Византия”, дори в Х век гърците не са били повече от 10 % от общото население. Да не говорим за християнството на гърците. Това е също “работно понятие” на “по-католиците от папата”.

Това, че в определени периоди е било прието официалният език да е латинският, а по-късно гръцкият, не значи, че на тези територии са живели само латини, римляни, ромеи или гърци.

Защо не искаме да видим и факта, че са налице географски карти, върху които името България си го има и през III век., и то тук, където е и сега.

А що е “библейският готски език”? Налице е един единствен източник – така нареченият “Сребърен кодекс”, от който се правят изводи за един невидян и нечуван език. Ето и признанието на страница 50 от разглежданото издание: “. . . писменият старовисоконемски може да се окачестви като предимно преводен език. Готският е достигнал до нас само като преводен език.” И това “ . . . въпреки че старовисоконемският не е пряк наследник на готския”.

“Сребърният кодекс” (“Codex Argenteus”) е, както се твърди, препис от VI век, съхраняван днес в библиотеката на университета в шведския град Упсала. В него виждаме и така наречена готска азбука и всеки може да види, че тя е почти идентична с кирилицата. Но дали всъщност не става дума за нещо от рода на предполагаемата “Biblia Bessica” или за самата нея, а Ватиканът да ни е подхвърлил през ХVII век един луксозен фалшификат? Не само защото един толкова стар препис трудно може да се запази толкова време, но и защото на практика се явява единствен. Бидейки принудени да го приемем като първоизточник, същевременно езиковедите са затруднени да отнесат използвания в него уж готски език към установените периоди и форми от развитието на германските езици. От друга страна, един сплотен и високообразован народ, наброяващ повече от един милион души, каквито са данните за готите на епископ Улфила и други готски преселения, не би ли оставил нещо от своята култура и писменост върху камък, което да достигне до нас? Къде са тези археологически свидетелства? Или сигурно на времето във Ватикана не са предполагали, че един ден България ще се възроди от пепелта и съшитата с бели конци сребърна Библия ще започне да поражда съмнения.

А ето какво пише по този въпрос Уве Топер в книгата си “Измислена ли е човешката история?”:

“Езикът на културно-исторически добре известните венди или вандали остава неизвестен. Освен собствени имена, от него не знаем нито една дума (може би ера, хера = година). Все пак лингвистите знаят, че той е “германски”, сроден с готския и старовисоконемския.  . . .  И езикът на варягите и русите, които са зародишът на първата Русия, се смята за “източногермански, т.е. като готския, който е практически непознат” (Марханд). Изключение е преводът на Библията от Вулфила, който се смята за западноготски. За съжаление много малко са светските документи, съдържащи готски думи, съвсем различни от езика в тази Библия. Даже думата Vader – при Вулфила Atta – не съвпада.

Според Скардигли (1973) готският език не е един от многото германски диалекти, а единственият известен германски език в онова време (IV век), но познанията ни за него са много оскъдни. Например, ние не знаем как готите са казвали на коня. Езикът в Библията на Вулфила е стар свещенически език, разбиран отначало от малцина, подновен за целите на християнската мисия, нарочно архаизиран и изпълнен с множество изкуствени думи. Възможно е този култов език да не е бил действително говорен от никого и в никое време, поради което не откриваме никакво влияние в днешния жив език.”

Та, както виждаме, да се говори за българи, готи, скити, хуни и пр. и пр., е все едно да говорим днес за българи, шопи, добруджанци, тракийци, македонци, помаци, каракачани, капанци и пр. и пр.

Спомняме си как Светите братя Кирил и Методий и техните ученици са били гонени, защото заплашват лъжовните устои на целия западен свят. Но за изминалите 1050 години този свят ни най-малко не е пожелал да види истината и да поправи поведението си. Огромната лъжовина (тоест лавина от лъжи) продължава да набира скорост, но засега повече страдаме ние. И на времето католическата църква се е стремяла да разпростира влиянието си по всякакъв начин, и сега сме свидетели на нетърпеливата й агресивност.

Но най-голямото самопроклятие е да скверниш делата на дедите си, да преиначаваш историята, да подсичаш и зариваш с пръст корените си.

И за да не се разпростирам прекалено, бих препоръчал на четящите и разсъждаващите следните материали, само заглавията на които са достатъчно показателни:

- “Византия и българите” от Здравко Даскалов, сп. “Ави-тохол”, кн. 18 от 2002 г., както и продължението: “Още доказателства, че Византия е дело на българите” от същия автор, сп. “Ави-тохол”, кн. 22 - 23 от 2002 г.

- “Траките са българи” от Емил Живков, сп. “Ави-Тохол” – кн. 22/23 от 2002 г. (в “Интернет” чрез: ziezi.tripod.com)

- “Общ произход на баварците и българите” от проф. Фрицлер, от Франкфурт; в “Интернет” чрез: kanatangra.wallst.ru/co.uk

- Произведенията на доктор Ганчо Ценов. Нека читателите не се подвеждат по писаното от г-н Светлозар Елдъров, че той бил “известен любител историк с крайно объркани представи и понятия . . .” Доктор Ценов е защитил титлата си в Германия и “завидната му продуктивност” се дължи на години проучвания в редица западноевропейски библиотеки. Накрая, вместо да се радва на плодовете от труда си, а естествено и на едно съвсем нормално признание, му се е наложило чрез съдебен процес да доказва добросъвестността и правотата си. Похарчил за цялостното си дело си повече от 10 (десет) милиона златни германски марки, в съдебната зала той успял де юре, но де факто и днес не може да заспи спокойно в гроба си.

- Е, ще си позволя и аз на свой ред да предложа на вашия критичен прочит писанието “Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница”. Ако не го откриете, има го в “Интернет” на страница с “координати”: http://panaiotov.hit.bg/index.htm

Готов съм да приема и Вашите мнения на електронен адрес: panayotov1@abv.bg

А на проучващия историята на готите колектив се извинявам за заядливия и ироничен тон. Нека нещата продължат и така. Но ако човек е честен, дори и накрая може да каже: “Е, изследванията показаха, че . . .”

Ще си го кажа направо: от сами по себе си верни исторически факти могат да се правят какви ли не неверни комбинации. Същото се получава и когато се проследят нещата само донякъде, а се изпуснат предишни връзки. Да, връзка между българи и германи има, и тя е много по-древна от разглежданите тук времена и събития, но нещата ще си дойдат на мястото, ако се обърнат на 180 градуса. Дано написаното в препоръчаните материали помогне за това.

Все пак, нека се обърнем към хуления, но всъщност не критикуван с помощта аргументи д-р Ганчо Ценов. Още в първите си произведения, като например “Българите са по-стари поселеници на Тракия и Македония от славяните” (1908 г.; стр. 56 до 63), той разкрива една непозната за днешните ученици, а и за повечето учители, историческа картина. Позовавайки се на многобройни свидетелства, като “Фулденските анали” на Айнхард (род. в 770 г. и възпитаник на Фулденския манастир), д-р Ценов показва, че границите на България през годините 824 до 828, т.е. още при кан Омуртаг, са обхващали земите на Горна Панония, Фриаул, Моравия и Бавария, включвали са днешните градове Виена и Грац, опирали са реките Одер и Елба, а на юг са пресичали Сава и Драва. Български са били областите Седмоградско, Галиция, Славония, Хърватско и пр. Същите граници са засвидетелствани и 70 години по-късно, т.е. десетилетия след дейността на апостолите Кирил и Методий в тези области. Историческите хроники предават как на няколко пъти българските царе отправят пратеничества за уреждане тъкмо на гранични въпроси, след като франкските владетели настъпват в земите на племената тимочани, ободрити, браничевци и др. И едва години по-късно, след като не е оставало никакво съмнение, че тогавашните ни съседи на Запад нямат намерение да се откажат от завоевателните си набези, е прибягвано до оръжието.

Но българската държава се простира от Босфора до тези земи още преди новата ера. Писанията на Павел Дякон (роден през 720 г., секретар на лангобардския княз Дидиер, живял и в двора на Карл Велики и при дука на Беневент) също са намерили място във “Фулденските анали”. Според тях “лангобардите са търпели поражения от българите по изворите на реките Одер и Елба още по времето на княз Агелмунд, син на Аион, който заедно с Ибор е извел лангобардите от Скандинавия.” При тези стълкновения княз Агелмунд е бил убит, а дъщеря му взета в плен. Поставеният след това начело на лангобардите княз Ламисион, млад, буен и нетърпелив в жаждата си за възмездие, също повел войните си към гибел.

Това се е случило малко преди и през I век от новата ера. Така стават ясни твърденията на Енодий и Касиодор, че преди Теодорих Велики всичко в Панония и Дакия е принадлежало на българите. Стават ясни и пасажите от писанията на отец Спиридон Габровски, според които  българи са основали град Бр(з)емен, защото там са намерили мира от голямо бреме; вероятно преследвания и гонения. Българи са основали и град Тулуза в днешна Франция, но това е станало доста по-късно. (Виж също статията на Здравко Даскалов “Св. Кирил и Методий са покръстили българите преди 865 г.” във вестник “Македония” от 14.02.2001 г., книгата на Иван Груев “Българско Евангелие” (стр. 17/18), както и статията “Край Висла още славят солунските братя” от Георги Асьов във “Вестник за жената” от 18–24.03.2002 год., в която са описани редица изследвания, че първоапостолите Кирил и Методий са били първите проповедници на Християнството в Полша през 863 г., а за родина на поляците се сочи областта край Охридското езеро. Редица още свидетелства за това авторът привежда и в статията си “Когато родният край на Йоан Павел II беше българска църковна провинция”, публикувана във вестник “Нова Зора” от 21.05.2002 г. В нея той се позовава на дългогодишните проучвания на полския академик Хенрик Ловмянски. А и самата католическа църква в лицето на папа Пий IХ потвърждава през 1863 г., че полските земи са били християнизирани през IX век от Кирил и Методий. Тогава главата на полската църква архиепископ Леон Пшилуски е организирал общонационално честване на 1000-годишнината от покръстването на поляците. В своето пастирско послание Пшилуски пише: “В това лето Господне 1863-то се навършиха 1000 години, откакто земята, в която живеем, придоби християнската вяра. Двамата богобоязливи епископи, светите Кирил и Методий, я донесли на славянското племе в 863 г. от рождението на Христа и от тях тя стигнала до нашите предели.  . . .  От незапомнени времена до днес в Гнезненската катедрала се чества паметта на Кирил и Методий като патрони и апостоли на полския народ”. А през 1881 г. папа Лъв III препотвърждава канонизацията на братята Кирил и Методий и като католически светци.)

Сериозни пропуски в историческата ни памет има и по отношение на царуването на Атила, който уж е от древнобългарския владетелски род Дуло (засвидетелстван от китайските летописи  отпреди 4000 години), но въпреки това се извършва подмяна на народността и идентичността му. Погрешна ще се окаже и тезата за така нареченото Велико преселение на народите, свързвайки го с необуздано движение на човешки маси, насилие, грабежи и унищожение. А всъщност това са били вътрешни междуособици след смъртта на този велик владетел, породени от борбите за власт между управителите на отделните области на огромната българска империя, ненадмината по територия в цялата човешка история; дори от бившия Съветски съюз.

Със сигурност мнозина ще възкликнат: “Та нали българската държава е основана през 681 г.?”; на което следва да се отговори: “По тази логика може да се случи след време за начало на българската държавност да се приемат датите 3 март 1878 г., 9 септември 1944 г. или 10 ноември 1989 г.

Следователно, оказват се верни житията на Светите равноапостоли: те са работили на българска територия, покръствали са българи и са им давали писано слово и знания. И независимо от превратностите в Българската Съдба, ние, българите, и днес, след повече от едно хилядолетие, следваме древните духовни пътища, на които Светите братя Кирил и Методий се явяват едни от многото велики продължители.

 

 

 

 

“ГОТИТЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ”

 

 

(Извадки от научен доклад на проф. Хервиг Волфрам, изнесен на семинар, проведен на 04.10.2002 г. в СУ “Климент Охридски”. Проф. Волфрам е “един от най-големите познавачи на историята и културата на готите”, автор е на стандартната за днешната историческа наука история на готите” - “Готите”, Мюнхен, 1979, 2001 г. Преводът й на български език се подготвя от “Балканмедиа”. Пълният доклад на немски и българският му превод се намират в “Интернет” на адрес: www.bulgaria88.narod.ru )

 

 

“. . . Римляните обаче възприемат готите като скити и в това отношение са налице сериозни основания, тъй като дошлите през II век от долното поречие на река Висла гутони са били възприели култовите практики и начина на живот на евразийските степни народи. Ако не познавахме имената на предводителите (им) и библейския готски език (на Вулфила), изобщо не бихме окачествили тези готи като народи, числящи се към германското езиково семейскво.  . . .  Един вестгот с тракийски произход се е казвал Беса, а същото име е носел и един тракийски гот, който се е бил в Италия като втори по длъжност под предводителството на Велизарий (535 – 546 г.). И двамата са наречени на името на тракийското племе беси.”

 

ЕЗИКЪТ, ПИСМЕНОСТТА И ЦИВИЛИЗАЦИОННИТЕ НИ ИЗБОРИ

(Статия, публикувана във вестник “Нова Зора” – броеве 6 до 11 от 2003 г.)

Доста се поспори по словосъчетанието “цивилизационен избор”. От една страна, ставаше дума дали то изобщо е състоятелно, а, от друга, се търсеха параметрите на неговото съдържание. Бяха прегледани още веднъж дефинициите на понятията “цивилизация” и “култура”, но всъщност обсъжданията бяха насочени най-вече към реалностите на актуалния международен икономически и политически живот и мястото на страната ни в него. Този зрителен ъгъл следваха и преценките за правото, свободата и възможностите днес да избираме. Намесени бяха теории за “сблъсък на цивилизациите” и последващ “край на човешката история”. Постепенно “пред скоби” негласно беше изведена като аксиома постановката, че Западът се е развил и цивилизовал повече, а ние сме изостанали и трябва да го догонваме, възприемайки непременно от него духовни ценности и “технологии” за устройство на материалния и обществения си живот. Европа най-напред беше разделена “ментално” и “виртуално”, а след това и реално на “цивилизована” и Източна. Ние се оказахме по-настрани – в Югоизточна, което сякаш от само себе си подразбира още по-голяма изостаналост. В същото време към “истинската” Европа и Америка (подразбирайки почти само САЩ и съвсем малко Канада) беше прикачено понятието “световна общност” с характеристики “водеща”, “демократична”, “просперираща” и пр., постулиращо сякаш моралното право да поучава и надзирава света. В тази връзка се появи и словосъчетанието “евроатлантически цивилизационен избор”.

Така или иначе изразът “цивилизационен избор” намира широка употреба, макар по-скоро в медийно-политическото, отколкото във вътрешното ни духовно пространство. И въпреки личното ми мнение, че той няма да просъществува дълго, налага се за момента да го приемем като факт.

При посочената неопределеност на съдържанието му практическата употреба на този термин – най-вече според политиците и гравитиращите около тях културтрегери – се свежда до онова, което обществото и страната ни едва ли не са задължени да приемат от Запада. Де факто всичко. Ако ли не, последният нямало да бъде благосклонен към нас и няма да ни помогне в осъществяването на сегашните ни национални цели, определяни от същата тази “водеща хорото” категория хора като приобщаване към Запада. Това е мечтаната “обетована” цивилизация и без участие именно в нея, ние ще се окажем обречени, твърдят те. При всяка конкретна стъпка решенията се вземат в най-тесен кръг при затворени врати, след което на обществеността те се представят с етикет “безалтернативни”. Така че в действителност процесът е сведен до съобщаване, че “избираме” онова, което ни подскажат днешните силни на деня (да разбираме – и на света), съчетано с теория и практика на свършените факти.

И виждаме как през изминалите тринадесет години сменящите се управляващи и заемащите мястото им опозиции се надпреварват не само да изпълняват всяка подхвърлена от “другата” Европа и от другата страна на океана думичка, но и да отгатват и ни вменяват в задължение и неизказаните помисли на нашите “нови братя”. И тъй като първите са същите или децата на онези, които преди градяха “вечна и нерушима дружба” на Изток, към която след пет десетилетия приложиха аршина “от ден до пладне”, то какво ни дава основание да смятаме, че този път няма да приложат формулата “от пладне до вечерня, амин”? Ще бъде съвсем християндемократично и в духа на либерализма, пазарната икономика (познахме я по-скоро като “позорна”) и политическата конюнктура . . .

Но кой днес си спомня за един предишен наш “цивилизационен избор” и неговата символика? Този, че до 1945 г. най-високото българско отличие е бил орденът “Св. Св. равноапостоли Кирил и Методий”, учреден със закон, приет от Народното събрание на 08.02.1910 г. по случай обявяването на независимостта на България. С този орден са били удостоени 9 българи и 52 чужденци и той е смятан за един от най-красивите в света, заради което много често е отпечатван на кориците на чуждестранни специализирани издания. (Виж статията на Виолета Великова “Австриец пази наши ордени” във вестник “Труд” от 22.09.2001 г.)

Известна е мисълта, че животът, съдбата или Бог с едната ръка дават, а с другата отнемат. Въпросът е, че ние постоянно и най-настоятелно предявяваме всевъзможни искания, но в повечето случаи след удовлетворяването им се оказваме в положението на Тодор-Колевия “Господин за един ден”. Да не говорим за другите възможни разочарования, когато “царят дава, а пъдарят не” или при вземане–даването с мошеници и – както днес вече казваме – рекетьори.

Последната дума ме връща към един спомен с повече от 30-годишна давност; мисля, че беше от Илф-и-Петровата “Едноетажна Америка” (и за етажността вече не съм сигурен). Там се обясняваше как американски здравеняци (тогава дебелият врат още не беше на мода) правели “ракет” (така беше написано). Нахълтвали те в заведението на неохотно плащащ определените му “осигурително-охранителни” вноски съдържател, вадели оръжие от всякакъв калибър, стигащо до леки картечници и начевали стрелба по пълните с всевъзможни питиета бутилки зад потърпевшия. До постигането на “консенсус” . . .

След образното описание в съзнанието ми остана ярката картина на хвърчащи стъкла и трески от рафтове и прочее дървении. Покрай думата “ракет” представите и асоциациите ми се свързаха и с понятия като “ракети”, “експлозии”, “фойерверки” . . .

Сега подобни сцени могат да се видят в половината филми и те вече почти не раздвижват въображението. Но в онова време у нас те бяха просто немислими и носеха етикета “продукти на хищническия капитализъм, където човек за човека е вълк”.

Днес виждаме, че същият междувременно си е обръснал гладко козината, травестирал се е и ни предлага прелестите си вече като мадам Демокрация (“travestito” на италиански буквално “преоблечен”, преносно – ясно!). И трябва да признаем, че вече трета петилетка тя успява да удари на всички ни по един дикиш (виж тълковния речник – стр. 152). [Също както една мно-о-го (отдавна) известна (с пластично-силиконените си изпълнения) наша певица, чиито песни на фона на М’гляво-Шамаросващите рап-чалгосващи музико- и човекоподобия ни допадат все повече и повече. Веднъж, след един концерт по телевизията, тя много се беше харесала на младежите и те хвалеха “имиджите” й. Тогава един вече не толкова младеж им каза: “Абе, вие знаете ли, че това е баба ви?” И тук последва една от поуките: че новото е добре изсиликоненото старо. Младежът отвърна: “Няма значение ти на времето колко си харесвал баба ми. Важното е, че сега тя на мен ми харесва.”] Та кой ти гледа също, че “демо-крация” означава “народо-властие”?

А у нас вече не само се стреля, ами заведения, магазини, че и жилища и автомобили направо биват взривявани. И ако отново си позволим малко лирико-душевно отклонение, припомняйки си едновремешните дълги опашки за билети в кината и явлението “търси се” пред тях, то ще е не за да си помислят някои по-млади, че тогава сме се трупали заради подобни “забранени плодове” от “райската градина” на “западната цивилизация”, а за да обърнем внимание на културните феномени и на езика – не само като техен изразител, но и като причинител.

По някое време неизбежно пред сетивата ми се появи и правописният първообраз на думата, с която доста по-късно започнахме  да заобикаляме нашенската “изнудване”“racket”. Видно е, че в случая с “ракет”-а преводачът я е изписал на български според графичната, а днес е предпочетена фонетичната й форма. И докато в известния английско-български “двутомник” на БАН от петдесетте години двете думи стоят равностойно една срещу друга, то днес в еднотомното пособие на издателство “Габеров” (1998 г.) на “блюдото” на българската “езикова везна” е поставено и “натежалото” междувременно понятие “рекет”.

Между другото, последният речник би могъл да бъде предмет на отделно културологично изследване в духа на заявената тема. Подробност е, че рецензентът проф. Давид Симон критикува “двутомника” (какъвто има и за немския език) и твърди, че за новото издание е послужил “авторитетен английски оригинал от 1995 г.” Но не е трудно да се установи, че именно въпросното охулвано езиково помагало е същинската основа на “новия” речник. Професорът, нагърбил се с “промоцията” му, е “промочал” цялата работа, твърдейки, че “фототипните издания на първия вече почти 40 години насаждали на българската аудитория смешния английски на Хрушчовата дипломация”, поради което “без съмнение, именно новото издание щяло да помогне на българските дипломати да преодолеят пречките пред България за влизането й в Европейския съюз и НАТО”.

Думите са пророчески, защото виждаме, че са записани черно на бяло в края на 1998 г.

Остава ни сами да преценяваме, такива ли са предметът и целта на речниците, и като как така днешните езикови специалисти са оценени като по-умни от своите учители? Вярно е, че е желателно всеки ученик да надмине своя учител, но чак пък толкова . . . Да не говорим за това, че настоящото произведение на езиковото изкуство – като книжно тяло, което по презумпция ще бъде особено интензивно прехвърляно през ръце и постоянно разгръщано – е с твърди корици с единствения надпис “Gaberoff” и с мека обложка, върху която е изобразено английското знаме в централно разположение; сигурно заради “авторитетния английски оригинал”. Под него, за наша почуда, почти се губи американският флаг, докато на българския е отредено “съвсем подобаващо” за последното десетилетие място и оформление. Той трудно би могъл да бъде идентифициран като такъв дори от българин, защото е представен като диагонални ивици в долния десен ъгъл. При това белият му цвят и общият бял фон на обложката са едно и също нещо; значи имаме зелената и червената ивици, и едно синьо триъгълниче – пак с цвета на двете англосаксонски знамена.

Но по-лошото следва, когато разгърнем речника и видим, че новото в него всъщност е из(англи)чанчването на българския език, с което авторите на практика са легитимирали процесите и опитите за промяна на националната ни идентичност. Някои обаче казват: “По-добре латиница и английски, отколкото турски.” Четем например, че “thriller” вече може да се казва и пише и ”трилър”; “hot-dog” всъщност отдавна у нас си е ”хотдог”, макар и без тире; “happening” става “хепънинг”, “promotion” е “промоция”, “business” е “бизнес”, “laptop””лаптоп”, “ranger””рейнджър”, “sponsor””спонсор”, “bodyguard” “бодигард”, “image” е “имидж” и безброй тъй нататъци. Дори сме ги изпреварили и англичаните и особено Тодор-Колевите американци с думата “фест”; те още не са се сетили да съкратят “festival” и ще трябва да предложат творческа командировка до своите земи на нашите специалисти по техния език.

Но тях и у нас ги чака още немалко работа. По дадения ни за пример начин – вероятно до следващите издания на речника – ще трябва да се справяме сами с правописа, произношението и значението на думи като “мениджър”, “дистрибутор”, ”супервайзър”, ”сървър”, ”кликвам”, “екшън”, “уикенд”, “съспенс”, “килър” и пр. През това време обаче, ще трябва да не се поддаваме на озадачение от думи, като ”кастинг”, за която няма да намерим нищо, напомнящо “конкурс за манекенки или кандидатки за Мис еди-какво си”; или опитвайки се да дешифрираме наименованието на телевизионната поредица “Profiler” и натъквайки се на понятието “копирна фрезмашина”. Въобще, очертава се голям Вавилонски “напънинг” . . .

Като споменахме думите “пъдар” и “бодигард”, нека си помислим за залегналия в основата на нашенската дума глагол “пъдя”. Нека си припомним и други подобни: “пазач”, “охрана”, “охранител”, “надзирател”, “телохранител”, “часовой” или по-късното “часови”, “постови”, “караул”, “дежурен на пропуск” и пр. Сигурно лесно ще си представим “пъдаря”, който преди доста години по-често е трябвало да пропъжда добитък, отколкото хора. Да видим мислено и “пазача”, пазещ някакъв склад или обект. Също така “охрана” от “хранени хора” е имало и преди хилядолетия, но и днес от нея се нуждае “съхраняването” на плодовете на човешкия труд.

“Охранителите” обаче са продукт на последните тринадесет години.

Но всички тези категории лица понастоящем са “изместени” от фигурата на “бодигарда”. Преведено, “bodyguard” е ни повече, ни по-малко “телохранител” и в това се състои анекдотичният парадокс. Защото вече сме приели тази дума да служи за означаване както на пазещи зад порталите на предприятия пенсионери (или съкратени от други места техни по-млади колеги), така и на пазачи на строителни обекти; на надзиратели в шивашки цехове, в които чужди “стратегически инвеститори” принуждават наши жени да работят по 14 часа на ден, а и на охранителите на банки и учреждения. Тогава колко остават действителните “бодигардове”, сиреч “телопазители”, и колко са “званите, но непризвани” такива?

Ето така с грешното копиране на една дума заменяме богатството и нюансите на поне една дузина наши. Но . . . звучи по-иначе.

А ако по призива на някои си сменим азбуката, ще трябва ли непременно да пишем “bodyguard” или ще може и ”bodigard”? Пак ще трябва англичаните и американците да се учат от нас.

Видяхме преди време какво стана с предложението да започнем да пишем така зараждащия се български английски на латиница. Но въпреки униженията, които Българският Дух понесе през последното десетилетие на ХХ век, той се оказа все още боеспособен и отблъсна първата явна атака. Отвличани от нашите собствени насъщни проблеми, само загубихме време и сили да обясняваме защо това е не само глупаво, но и самоубийствено. Но това беше добър повод за самите нас да си припомним съвършенството на българския език и българската писменост.

След това започна вторият етап от “екшъна” – етапът на подмолната ерозия.

Но сигурни сме, че Българският Дух – с левски знак и малко помръкнал в очите плам – ще се справи и с това предизвикателство. На главата му вече са били какви ли не империи, примамвали са го с какви ли не “ценности”, налагали са му какви ли не “фонии” – гръцка, латинска, турска, френска, немска, руска  . . .  Но от това той в крайна сметка е синтезирал Знание, а упражняваните върху него натиск и насилие са го калили за всички следващи изпитания. Затова той дълго време изглежда като задрямал. Добродушно, снизходително и търпеливо позволява на децата на днешното време да го дърпат за гривата и опашката. Гледа ги, отваря от време на време едното си око и промърморва с досада: “Sic(тир) transit globalisator mundi.“

Така прекрачихме прага на третото хилядолетие.

Добре, че и това беше чудо за три дни, макар че доста чудене падна по въпроса дали “милениумът” започвал на първи януари 2000-та година, или точно една година по-късно  . . .  Американците запразниха в навечерието на 2000-та и казаха, че за по-сигурно ще повторят и на следващата.

Не им дойде на ум на астрономите, математиците, че и на политиците, да съобразят по пръстите на ръцете и краката си, че числото единадесет например е първото от втората десетица (да речем на краката), а за да се изпълни първата десетица, е необходимо да се сгъне и последният десети пръст от от нея (т. е. на ръцете). Същото важи и за стотиците, и за хилядите, и т.н. Та така да стане ясно, че 1000-та година е последната от първото хилядолетие, 1001-та е първата от второто, 2000-та година е последната от второто, а 2001-та е първата от третото.

И тогава да викнат “Еврика!”

Но някои сигурно щяха да сметнат, че става въпрос за “Евридика”; както едни с умиление свързаха думата “милениум” с нещо “мило и свидно” (все пак цяло хилядолетие се е изнизало), а други – с някоя предполагаема Милена от н’ам коя си история или митология.

Така де, след като още преди няколко милениума кравата Йо (в новите издания Ио – някакъв нов български правопис) е послушала съвета на прикования Прометей, че пътят към Европа минава през Босфора (гр. “кравешки брод”), виждаме, че днес гърците, които всъщност са на юг от нас, са в нея, до като тя самата – дойната уж крава Европа – се е преместила с хиляда и петстотин километра на северозапад. (Но с дружни усилия – с Турция, Източна Румелия, Македония и Албания – американците и ние барабар с тях ще им оформим една “ислямска дъга”, да видят и те какво е, когато техните управляващи са строели стени и валове, за да ограничават достъпа ни до тогавашната Европа. Всъщност гърцките крави и днес повече поглеждат към константинополските и босфорските землища, отколкото към брюкселското зеле, но това е друг въпрос.)

А за нас като че ли все пак е по-добре, че вече не пишем на латиница, защото още чудене щеше да падне над заклинанието “millenium” (или ”millennium”), сиреч дословно “хилядолетие”; или още по-сиреч: “Крушите (зрели или не, с опашка или без), както и бисерите, не падат по-далеч от свинете.”

От първите може и да е останала някоя за из път на депутата Балкански, тръгнал да ни урежда на курорт, та да се поНАТОпим и ние в някоя гореща кална баня; няма значение на кой край на света. Но останалите ни семейни ценности се оказват с толкова подбита цена, че трябва да доплащаме, за да ни ги вземат даром. Все пак в знак на признак ни поканиха да си наберем букет латинки от западноевропейската мера.

И започнахме с извлека от тях един всенароден експеримент, който продължава и досега в тон с разясненията на радио Ереван.

Улици, витрини, етикети и дрехи се изпъстриха с всевъзможни латинописи.

И след като още по времето, когато и конете са говорели с предците на днешните европейци на латински, а и самият Георги Димитров е трябвало по някое време да се пише “Dimitroff”, вероятно защото така пише на капака на пианата ”Petroff” или според етикетите на водка “Smirnoff” и цигарите “Davidoff”, то нямаше как да не дочакаме появата на издатели с “лого” “Gaberoff” или “коафьори” като “Dudukoff”. Също и върху опаковката на вафла “Joker Caramel”, “product of Joker Ltd.” – гр. Велико Търново, без да е много ясно защо, по диагонал се чете името ”Trifonoff”. (Да не би “шоуменът” Слави да й е PR?) Изглежда този давен обичай се възражда отново, защото и от продуктите на господин Станчо-Колевото шоколадено ЕООД в близкото Габрово бие на очи Òегистрираната марка “Koleff”, оформена “бандеролно” като за “Ордена на жартиерата”. Да не говорим за шоколадите все от рода на “BAMBO Milk chokolate”.

Кой да им каже на всичките тези хора, че името е една особена вибрация и промяната на ударението и мелодиката му се отразяват на носещия го човек?

В случая окончанието “off” не само променя и двете, но привнася и семантика на “изключване”, “премахване”, “сваляне”, “отстраняване”, “намаляване”, “отдалечаване”; въобще: “Аут!” Да са им яки ангелите на ангелите хранители . . . (които веднъж при един превод бяха станали от “guardian angels” на “garden angels”, сиреч “градински”).

Иначе засега по въпроса за имената още не сме се заели сериозно с един втори “възродителен процес”, който да ускори нашето приобщаване към “по-цивилизованите”. Само експериментираме с кучетата и другите домашни любимци, но от време на време научаваме и за някой прецедент сред техните най-добри приятели.

Бележим обаче “успехи” при именуването на четиристотинте хиляди нови фирми, въпреки че вече не се говори нито за работници, камо ли пък за работническата класа. А по отношение на безработицата се използва терминът “заетост” като поредно потвърждение, че най-много се говори за това, което го няма.

Но как ли се чувстват, примерно, посетителите на заведение “Titanik” и какво става с душата, когато с тленните останки се заеме погребална агенция “Hades”? И то на фона на стопанския ни “ландшафт”, залят от фирми, обявили се за филиал на АД-а.

Наскоро се появи и една организация “Глобална България”. (“глобален”, от лат. “globus” - “кълбо”, ще рече нещо, касаещо или обхващащо цялото земно кълбо). Каква ли ще е тая България? –“over the world” или “über alles”? Организирали се тези наши глобалисти в течение на по-малко от месец и глобили Европейския съюз и България в лицето на нейния външен министър Соломон Паси с 1 млд. и 200 млн. евро! В същото време един от техните главни организатори – известният угро-американец Дьорд Шорош – бил глобен за злоупотреби във Франция в размер на 2 млн. и 200 хил. евро. Поголовна глобявизация! (Виж вестник “Монитор” от 18, 19 и 21 декември 2002 г.)

Та какво се оказа сегашният ни “преход”? Всъщност преход към какво? . . .

Тринадесет години не са никак малко време. Можем да си припомним Германия, която в началото на ХХ век е била много по-зле от нас и хората са бягали от нея, също както много от днешните ни сънародници напускат “нашата мила, родна страна”. След това, само за шест-седем години, едно добро “спонсориране” и “стратегическо инвестиране” превръщат Германия в сила, погълнала (макар и за кратко) половината свят.

Та, ако беше налице добро желание, имаше предостатъчно време да се подкрепи с дела загатнатото, заради което дадохме всичките си ризи. Но така поне видяхме кой колко го е еня за нас . . . Май единствените ни придобивки от всичките реформи се оказаха възможността да пазаруваме и в почивните дни, но след като първо опирамидиха парите ни, сиреч олихвиха, но според окомера на пирамидата от еднодоларовите банкноти.

Също така можем да казваме и пишем каквото мислим и каквото ни хрумне, но няма вече кой да чете или слуша. Всичко останало се оказа безкрайно рушене, крадене, измами и раздухване на илюзии . . .

Останаха ни историята, културата, езикът и писмеността, и надеждата, че и този път Господ ще се покаже българин.

А междувременно “организаторите” на “прехода”, както загатнахме, продават и тези все още крепящи ни сламчици – плява за “босове”; алчни, сякаш са по-“боси” от нас (виж отново по-горе “Боспорос”). Затова, научили се, че давещите се трябва да разчитат почти единствено на самите себе си и на сламките, нямаме друг избор, освен да се хванем за тях и да се измъкнем от талазите на световния водовъртеж.

Смятаме кредитът от доверие за изчерпан и е време да си поискаме и лихвите, и главницата; да приключим с угаждането на всеки, представящ се за наш съветник и благодетел, и да се заемем с делата, които ние сметнем за важни за самите нас.

Но да се върнем на въпроса за езика и писмеността.

Още Вилхелм фон Хумболдт е изказал мисълта, че езикът не е нещо завършено, а е постоянно възобновяваща се дейност на човешкия дух. Той е характерна проява на духа на всеки народ или племе, на неговата духовна дейност. Подобни са думите и на Мартин Хайдегер: “Езикът е дом на битието”.

Оказва се, че въпреки установените общи закономерности и принципната възможност всичко да бъде преведено на всеки език, налице е една уникалност, която обуславя чувството за удобство у човека, когато ползва родния си език; колкото и други да учи и ползва впоследствие. Възможността да общува безпрепятствено с хората, с които го свързват дела, радости и неволи, му дава опора, която не може да намери в друга езикова и културна среда.

Езикът е нещо изключително сложно не само като структура, но и като действие и въздействие. Затова наред с общото езикознание с множество направления, са се развили историческото, сравнителното, философското, психологическото, социалното, интеркултурното и редица още техни подразделения.

Както всяка изменчива система, така и системата на езика притежава способности за адаптация към нови условия. Азбучна истина е също, че колкото една система е по-сложна, толкова по-трудно тя се пригажда към измененията и толкова по-лесно е нейното нарушаване и разстройване. Установено е, че всяка по-значителна промяна в езика и писмеността на даден народ води до няколковековна, почти пълна “амнезия” у него по отношение на историята и традициите му. Постепенно се изграждат нови, а старите, ако не изчезнат, остават като пришити кръпки. Това, от една страна, може да се разглежда и като шанс за сътворяване на нещо по-целесъобразно и съвършено, но такива случаи са по-скоро изключения. Обикновено в еволюцията рядко се наблюдават скокове. Нещата се развиват в някаква последователност, с натрупване, следвайки установима впоследствие логика.

Историята и в това отношение ни е дала множество примери, от които трябва да се поучим. В края на 20-те години на ХХ век реформаторът на Турция – Кемал Ататюрк, заменя арабската писменост с латиницата. При това, формално погледнато, и арабицата не е “собствена” турска азбука. Всеки може да разсъди доколко този “цивилизационен избор” е доближил Турция до Европа и доколко самата Европа е приела Турция след тази промяна.

Въпросът е, че днес турците не могат да четат произведения и писмени свидетелства от период, обхващащ на практика почти цялата им история. Някой може да възрази, че със сигурност всички произведения на турската култура отдавна са преведени и се ползват, и всъщност какъв е проблемът? Ние също не четем старобългарските текстове в оригинал.

Обикновено изучаването на чужди езици в училище стига до онези нива, които относително добре съответстват на нивЂта в родния език. Така повечето хора остават с впечатлението, че заучаването на думите, на някои изрази и граматиката са достатъчни, за да се справи човек с всеки език, а останалото е въпрос на практика. С това чуждоезиковото обучение, от една страна, не дава подготовка, с която човек да може да си върши работа, а, от друга, го оставя с грешното впечатление, че трудът на езиковите специалисти, и в частност тази на преводачите, с които през последните години често си има работа, е лесен и при това скъпо платен. Но всеки по-задълбочен поглед установява, че съответствията в езиците са много малко или по-скоро привидни. Дори едно от най-ниските езикови равнища – отделните думи, които в речниците стоят една срещу друга – представлява област на невероятно сложни връзки по отношение на вътрешен строеж и смисъл.

Езиците са носители на структури и информационни кодове, стигащи до генетичните нива на човека. Те съчетават вибрации с различни характеристики, спрямо които се настройва съзнанието на говорещите ги хора.

Буквите също представляват преобразуватели и генератори на мисловни енергии. Затова преминаването от една писменост към друга, от един език към друг или смесването на езици създава обърквания и изисква много дълъг период на адаптация.

Езиците съдържат и пренасят цялостни комплекси от понятия, нюанси, културен контекст, народностни характеристики и историческа битийност, които не могат да бъдат предадени пълно от друг език.

Но за по-малко теоретизиране и във връзка с горния пример, ще приведа думите на преводача на “Свещения Коран” на български език – ръководителя на катедра “Източни езици” в Софийския университет – доц. д-р Цветан Теофанов:

“Тази вековечна мъдрост  . . .  не престава да изненадва и възхищава както специалистите, така и непредубедените читатели, с вложената в нея сила на духа, с тайнствените кодове, неведоми за човешкото прозрение, с лаконизма и многозначността на редовете и дори на междуредията, на интонационните полета и на отделните звукове. Затова повече от всяка друга книга Коранът е непреводим. При неговото трансформиране от арабски на чужд език се предава само съдържанието, но не и вътрешната му енергия.  . . .  Не мога да отмина с мълчание близо десетгодишния си труд над настоящия превод.  . . .  Главната трудност при подобно начинание произтича от дълбините и наситеността на кораничното слово, което - освен с многозначност - се отличава с риторичен блясък и вдъхновение.  . . .  По Божията воля се опитах да извървя дългия път от видимия смисъл, от текста и многократния му бавен прочит, до онези дълбини, които разкриват свещенодействието на словото.  . . .  В продължение на три години аз и моите редактори (следват имената на трима души; Р.П.) заедно изчетохме дума по дума целия превод, като обсъждахме възникналите бележки и се консултирахме с тълкуванията, за да вземем най-правилното според нас решение по всеки един въпрос с оглед на смисъла и в не по-малка степен – на благозвучието. Като завършек на нашите усилия изчетохме още веднъж текста под строгия контрол на стилистичната редакторка – арабистката Ганка Петкова, която ни помогна да се споразумеем за окончателния вариант на превода.”

Малко или много тези думи би могъл да каже всеки преводач за своята работа. И тук може да се възрази, че в случая става дума за особен, свещен текст. Но нали той е даден за цяло едно общество, състоящо се от най-различни хора? Всъщност, даден е на онези народи и в такава форма, че да могат именно те да го разберат и възприемат. На другите същите неща са дадени в друга форма, според техните възможности за разбиране. Това потвърждава и доц. Теофанов в друг пасаж: “Ислямът не се различава особено от останалите религии. В действителност той идва, за да потвърди истината в техните послания.” (подчертаното мое; Р.П.)

А по въпроса за старобългарските писмени паметници. Писмеността играе определено “консервираща” роля. Всеки може да разтвори страниците на такъв текст и да установи колко малко се е променил българският език за около 1150 години, в сравнение с другите езици само за 2 3 века.

На нас не ни се налагат особени усилия, за да четем и разбираме старите си писмена, докато другите народи се нуждаят от истински превод на произведенията от своето минало. Българският език притежава изключително богати изразни възможности, съчетани със свойството да предава и съхранява информацията точно и устойчиво във времето. Когато тази устойчивост е съхранена, тогава и на “ползвателите” се предоставят по-големи възможности да насочват усилията си към развитието на словното богатство и изразните средства на езика.

Отделили се в необозримо минало от един общ праезик, езиците се развиват и изграждат свои системи от изразни средства. Всеки може да установи, че не са много на брой думите, които не могат да се разчленяват и предават основни понятия от битието. Но многобройните възможности за тяхното съчетаване поражда словното богатство, което е една от основните характеристики на езиците. Става и така, че след време дадена дума престава да се възприема като сложна и като такава се включва в други. Днес, например, за нас думите “ред”, “рът”, “ритла”, “рота”, “рат” са прости и не си даваме сметка, че в основата на всяка от тях стоят думите “много” и “мъж” (отделен, сам, изправен). Налага ни се да гласуваме доверие на изследователите, но ще се съгласим, че асоциациите, които тези две думи будят, когато се поставят една до друга, отговаря на посочените за техни производни.

Същото е и ако вземем, да речем, “гръм” (светкавица) = “дърво” (“растение”) + “много” + “приличам”, или: “стомана” = “студен” + “желязо” (има се предвид процеса на закаляването), или: “зърно” = “жълт” + “уста” + “ям”, също: “кумир” = “пример” + “следвам”. Ето и други интересни примери: “охлюв” = “кокал” + “покрив”; “копие” = “игла” + ”листо”; ”кобила” = “животно” + ”мляко”; “чубрица” = “мириша” + “клон”; “върлина” = “по-“, “пре” + “висок”; “момиче” = “малък” + “цвете”; “шамар” = “ръка” + “купчина” . . .

Така ние в повечето случаи ползваме думите без да се замисляме, без да ги познаваме изцяло и без да имаме предвид пълното им съдържание. Създаваме и нови думи, без да знаем, че за влагания в тях смисъл вече съществуват други такива. Например, “амин” се състои от “ден” и “отдалечен”. Но в един “далечен ден” се е появил и изразът “во веки веков”, който за нас е все още понятен. Така се стига до положението едновременно да се казва: “. . . во веки веков, амин” или “догодина до амина”, над което не се замисляме особено.

(От всичко казано досега англо-саксо-американските етимолози и семантици следва да си направят извода, че думата “имидж”“image” произлиза от българските “мижам”, “мажа” и “лажа”. Подобно на една наша секстрасенска, която разтълкува Божията заповед “не прелюбодействай” като “не “пре”-“любодействай”, т. е. “не прекалявай в любодейността”. Може да е казано “не пожелавай жената на ближния”, но то ще да е призив за повишено внимание и грижа за авторитета му. Защото виждаме, че по въпроса за пожелаването от страна на жената и Библията мълчи, оставяйки ни сами да разсъждаваме над няколко “постфактума”.

Вероятно и Господ е вдигнал ръце, убеждавайки се, че когато не бъдат изпълнени желанията й, жената превръща пожеланите в “осъдени души”. А в обратния случай колкото повече тя бива пожелавана, толкова повече в най-добрия случай стават осакатените души. Във връзка с това беше коригирана и друга Божия заповед: “Не любосвидетелствай.” Така някак си е намерено компромисно решение, за да може все пак да се реализира призива “плодете се и се размножавайте”.

Междувременно на Запад дълго време експериментираха и други форми на съ-ложителство, макар че още в древността те са били отработени на юг от нас. А сега ни ги предлагат с търговска отстъпка към Пандориния комплект “нови цивилизационни избори”. И ако някой само се понамръщи, към страната ни заваляват упреци и заплахи да сме им осигурявали човешките и личностните права на “новите” “спартанци” или “спартакисти”  . . .  зер и “те са деца на майката Гея”.

Покрай всички тези неща днешните световни глобализатори обявиха чрез изразните средства на Оруеловия “новоговор”, че порасналите възможности на човечеството позволявали числото на спасените да бъде увеличено от 144 000 на цял един “Златен милиард”. Това даде началото на нова вълна от масовата “кондомизация” по улици и площади, а където е възможно се провежда и СПИНоцид. Дълго време в бедната откъм информация “комунистическа епоха” само от радио Ереван научавахме и за разни опити в Турция, но истинските успехи дойдоха пак от Америка в лицето на Арнолд Шварценегер.

След това вече на разните методи “in vitro”, клониране (имат се предвид онези, дето са още по клоните на дърветата) и пр. вече се възлагат сериозни надежди. Но оказва се, че ние, българите, трябва не само на думи да заявяваме нашите “цивилизационни избори”, а и да ги подплатяваме с дела, защото американското стратегическо разузнаване е констатирало, че българинът много-много не се съобразява с “новите световни тенденции” и си я кара както си знае от време оно – “ex vitro”.

Но въпреки това крайният годишен резултат са 162 000 “прекъсвания на бременността” на фона на повече от 150 000 летални изхода (от глагола “излитам”) и само 50 000 живораждания. Затова се опитват с каквото могат да ни помагат, приютявайки при себе си възпитаници на разни домове и малко от малко специалисти, които на нас поради “преструктуриранията” вече не са ни необходими, а в новобратските Западна Европа, САЩ, Канада, Гърция, Кипър, Австралия, ЮАР и доста още други страни все някак си им осигуряват препитание.

Подобно езиково развитие се получи и в сферите на престъпността и “наркографика”.

Първо, ние изобщо не предполагахме, че у нас е възможно въвеждането на режима “пускане под гаранция”. После си помислихме, че това ще е начин за прибиране на поне част от – както вече се казва – присвоените, но още неусвоени от престъпниците средства, а самите те ще бъдат под домашен арест с държавни “бодигардове”. Но после трябваше да разберем, че всъщност става въпрос на самите престъпници да им се гарантира по-нататъшен безпрепятствен “бизнес”.

А по нарковеригата беше спусната парола за отсяване на “нашите” от самодейците. “Дилърите” трябваше да научат урока за етимологията на дрогата – нежните имена Мария и Хуана – първите жени, изкусили мъжете си с разни извлеци, отвари и запарки, което се случило съвсем скоро след “изхода” от райските селения . . .)

Но стига отклонирания.

Можем да си послужим с едно образно сравнение, вземайки кубчето на унгареца Рубик и оприличавайки неговото подредено състояние на първоезика на човечеството. Тогава разбъркването на елементите ще отговаря на библейското “Вавилонско язикосмешение”.

Статията е прочетена 845 пъти
Назад към брой 114Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017