Що се касае до първата част на името (или първото по ред от двете имена) - Роли, то също има многобройни "тракийски" и съвременни български съответствия. Според изтъкнатия немски траколог Паул Кречмер тракийското лично име Роле произхожда от името Ороле (име на тракийски владетел, който е дядо по мъжка линия на известния историк Тукидид, а също и име на цар на даките), което пък име има същия корен както и "орел", ср. (цитирам по D. Detschew, Die thrakische Sprachresten, Wien 1957):
В превод на български: "Според WT. Thr. II 2, 29 (той извежда от личното име Роле) и Кречмер, Einl. 214 и 221, Олор и Ороле идва от гръцк. орнис, готск. ara, старобълг. орълъ "орел" …"
Български съответствия на това име са следните: Рола, Роле, Ролев, Роленски, Ролина 2/1953, Ролиян, Ролка, Роло XVI, Ролчев, Ролчо, Рольо, Роля, Рела, Релин, Релков, Рельо, Рельовски, Рулански, Руле XVI, Рулев, Рулин 1/1980, Рулина 3/1953, Руло, Рульо XVII;
Орел XV, Орелов, Орлико , Орликов, Орлин XVI, Орлина, Орлинов, Орло XIV, Орлов, Орльо, Орлой, Орльо XV, Орул XVI, Орульов и др.
ΑΣ - ас е говоримата форма на личното местоимение аз, както го твърди и академик Владимир Георгиев, вж цитата по-горе.
ΝΕΡΕΝΕΑ ΤΙ - нереня ти означава „жена ти“ - вж. тълкуването на академик Вл. Георгиев по-горе. Думата „нер“ в албанския език означава „мъж“; също така и във фригийския (=тракийския) „анар“ означава „мъж“; в българския език същият корен се съдържа в думата „нерез“, което означава мъжкото на свинята, вж. Покорни:[1]
Съответно „нереня“, или „нериня“, „нерина“ означава „жена“, „съпруга“, „булка“, „невяста“, вж. също и българските женски лични имена Нерина, Неранца и др. Че в случая става дума за нарицателно, а не за лично име, се потвърждава от дателната форма на личното местоимение , употребявана в случая след нарицателното име във функцията на притежателното местоимение: „ти“, което (както и останалите дателни кратки падежни форми на личните местоимения) се слага в българския език след нечленувани нарицателни само ако те означават близки роднини: майка ти, жена ти, баща ти, сестра ти и пр., но не и след собствени имена - Мария ти, Невена ти и пр. Близко е до ума, че в стария ни език думата „нер“ или „неро“ е означавала „мъж“, „съпруг“, вж. българските лични имена Неро, Нерьо и пр., а думата „нереня“ или „нериня“ - „жена“, „съпруга“ и пр.
ΛΤΕΑ ΝΗΣΚΟ ΔΡΑIΕ - летя нъск(а) о драже<летя нъска о драже = летя днеска, о драги!
ΛΤΕΑ - летя Глаголната форма летя в надписа е отбелязана в следния вид: ЛТЕА. В случая имаме синкопа (изпускане) на Е в неударено положение между две съгласни, правилната форма би трябвало да е ЛЕТЕА. Съчетанието ЕА в краесловието е опит да се обозначи звуковата стойност, която днес отбелязваме с буквата Я - тъй като в азбуката, която се използва за надписа, отделна буква за такава звукова стойност липсва. В днешния румънски език тази звукова стойност също се обозначава с буквосъчетанието ЕА: например наименованието на рибата мряна на румънски звучи точно така, както в българския, но се обозначава по следния начин: mreana. И така, след като възстановим изпадналия неударен гласен между съгласните Л и Т, и обозначим ЕА с буквата Я, получаваме от ЛТЕА > ЛЕТЯ.
ΝΗΣΚΟ - нъск(а) - „днеска“, говоримо „неска“. Изконният гласен в думата "днеска" не е Е, а е Ь (отбелязван с ер малък, вж. стблг. дньсь, който се среща в старобългарските ръкописи (Зогр., Мар., Асем., Син.тр., Син. Пс., Супр.) и във „втвърдения“ му вид: днъсьнь. От днъска след изпадането на звук Д пред Н, което е характерно и за днешната българска говорима реч, ср. разговорн. ено вм. едно; нес, неска вм. днес, днеска и пр., получаваме нъска. Последният неударен гласен А (от „нъска“) ще се е слял със следходния гласен О от обръщението О драже!, или със следходния начален гласен от предлога „от“. Съгласният от този предлог пък пред следходния начален Д от „драже“ се озвучава в Д (регресивна асимилация на беззвучен пред звучен, след което двата звука Д се сливат в един, и от словосъчетанието „от драже“ получаваме одраже. Трансформацията е следната: нъска от драже<неъскаотдраже>нъскооддраже>нъск(а) о драже. И двата варианта: „О драже!“ и „от драже“ са напълно възможни и се вписват в целия контекст на изречението.
Ο ΔΡΑIΕ - о драже
Според мен в случая става дума за старинна звателна форма на съществителното "драги" - "драже!". Формата е съхранена в съвременното българско лично име Драже, като последното е замръзнала звателна форма от Драго, ср. Как те викат? - Драже (Петре, Коле, Митре и пр.)
Вариант: ΛΤΕΑ ΝΗΣΚΟΔΡΑIΕ - летя нъскодраже<летя нъско от драже = "летя днес от радост". Изразът "летя от радост, летя от щастие" съществува и в съвременния български език.
Думата драго в някои диалекти и досега означава „радост“ вж. Български етимологичен речник, София, 2007, т. Ι, Α-З. Формата драже е от „драго“ по модела „друг – друже“ (закономерно звуково редуване на Г/Ж пред предноезичен гласен, закономерност, наречената втора палатализация на задноезичните, вж. също примерите благо-блажен, лягам/лежа и пр.) вж. също и формите в българските говори с корена „драг-“: дражък, вдража се, додражее ми, отдражее ми и др., в сръбските говори драгиня=дражиня (скъпа), „дражити се“ (да се любиш) и пр.
Α ΔΟ ΜΕΑΝ ΤΙ ΛΕIΥ - а до меан ти лежи (=легни), или А до мен ти леж!
а е съюз, както и в съвременния български език, ср. аз ще отида, а ти остани
до е предлог до, както и в съвременния български език: до мене, до тебе, вж. също и цитата от акад. Владимир Георгиев по-горе.
меан В текста на надписа тази форма всъщност обозначава местоимението мен. Вероятно става дума за отворено (широко) Е, което в старобългарския език се е обозначавало с буквата "ят": ѣ, ѣ, а в текста на надписа се обозначава с ЕА, тъй като в тази азбука липсва отделен знак за съответната звукова стойност.
ΛΕIΥ - лежи Повелителна форма лежи! леж!, вместо легни! по модела беж! бежи! вместо бягай! То ест: „легни до мене!“
Π ΤΑ ΜΙ ΗΕΡΑ IΗΛΤΑ - п(о) та(а) ми яра жълта
Π - п(о) Предлог по, същия, както и съвременния български предлог по. В текста е обозначен само с буквата П, тъй като неудареният гласен О, намиращ се неударена в позиция между два съгласни звука: началния звук П на предлога по и началния звук Т на следващата дума та, е изпаднал. Изпадането на неударени гласни между две съгласни е често срещано и закономерно явление както в старата писмена практика, така и в днешната говоримата реч.
ΤΑ - та(а) Формата на показателното местоимение „та“ в текста е резултат от сливане на две гласни „таа“(тази), което пък иде от „тая“. Явлението е характерно за живата говорима реч, включително и съвременната българска говорима реч, ср. разговорн. таа жена вм. тая жена.
ΜΙ - ми - дателен падеж на личното местоимение "аз", употребено във функцията на притежателното местоимение "моя". В съчетание с та<таа<тая ми означава "тази моя" - израз, характерен за народната реч.
ΗΕΡΑ - ъера = аера>яра. Както вече отбелязах по-горе, буквата Н - „ъта“, която обикновено е служела за означаване на звукова стойност, подобна на тази, отбелязвана в днешния български език с буквата Ъ, често е служела за означаване и на неударен звук А, (който впрочем и в днешния българския говорим език в неударена позиция има същата звукова стойност, както и неударения Ъ). Съчетанието ъе, или ае е опит да се обозначи същата звукова стойност, каквато в съвременния български език се обозначава с буквата Я (такава практика е съществувала в латинския език): съответно живото произношение ще е било ЯРА. Думата „яра“ според Найден Геров в българския език означава: 1) „червена светлина, что ся вижда на небето в облаците, кога има пожар и 2) видимо треперене на въздуха, кога има голяма горещина, а според Българския тълковен речник може да означава и просто „въздух“ вж. също и старобългарското аер - „въздух“. По този начин изразът „по тая ми яра жълта“ би могло да означава „по тази горещина, когато въздухът е напълнен със слънчева (жълта) светлина“.
[1] Pokorny, J. Indogermanische etymologisches Wörterbuch, p. 765