Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие
Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух
A от началото на 2001 г. същият, заедно с Лютви Местан, е документиран като “нахлебник” на фондация “Фридрих Науман”, разпространяваща безплатно из страната ни брошурата “Правата на малцинствата”, разработена от международен форум в Берлин през септември 2000 г. Двамата наши политици са подготвили предговора на тази, може да се нарече програма, в която се пледира за чист сепаратизъм под формата на “права на малцинствата”, като: “най-пълно самоопределение, изготвяне на свои закони и несъобразяване със законите на страната, собствени въоръжени сили, самостоятелно използване на ресурсите на територията, която обитават, самостоятелно събиране на данъците” и пр. А през май 1993 г. американският дипломат Стивън Войен, завеждащ политико-икономическия отдел на посолството на САЩ у нас, заявява пред активисти на ДПС в джамията на гр. Якоруда: “Действайте! Ние сме зад вас.”, след което два и половина часа пледира да приемем, че българите мохамедани са турци и че турският език трябва да стане официален в България наравно с българския, както и че трябва да имаме партии на етническа и религиозна основа. (Виж също редакционната статия “Вампирските зъби на ДПС” и статията на Румен Воденичаров “Започва ли косовизацията на България?” във вестник “Нова Зора” от 08.04.2003 г.)
Наблюдават се наченки на подобни искания и по отношение на “ромския” и другите говорени в България езици? Въвеждат се в обръщение понятия като “мултиетническа” или “мултинационална държава” и “мултиетническа демокрация”, “национални малцинства” и “малцинствен статут”, наред с гръмкото “български етнически модел”, размива се терминът “майчин език”.
Нима вече не се превръщат в реалност предупрежденията на Михаил Попкочев и Станислав Станилов на страниците на вестник “Нова Зора” от 04.09.2001 г.: “Тоталното проникване по телевизия и радио, чрез пресата и книгоиздаването на чужди автори, на чужди ценности, на външни враждебни на нашите традиции и морал образци, ще ни отнеме още сега нашите младежи, по-доверчивите наши възрастни граждани, така че ние ще останем държава без българско население, защото хората у нас ще са чужденци с български паспорти. И тогава ще е само въпрос на техника да се сменят паспортите, да се забранят буквите, да се изопачи езикът с чужди думи, а после да се англизира съвсем. Така за десетина години, дори и без външна агресия, България ще бъде размита, за да изтече в канала на небитието. Ето тази опасност сега е най-голямата от всички.” Или: “Постоянните намеци за мултинационално общество, атаките срещу православната църква, идеите за смяна на писмеността, което значи в значителна степен отказ от историческото наследство, сочат недвусмислено опит за ликвидация на етно-културното пространство на българите.” (Виж техните статии “Името на нашата болка” и “Гримасите на новото време”.)
Получават се и някои други интересни факти. Наред толкова тръбене “за” приемането на латиницата, пресата остави – може да се каже: почти без внимание – един такъв безпрецедентен факт, че Великотърновският университет отне почетната титла на проф. Кронщайнер. Вярно е, че на това малко по-голямо внимание обърнаха радиото и телевизията, но така не остана нищо “черно на бяло”. Въпросът беше “отметнат” с две кратки съобщения на вътрешните страници на вестниците “Труд” от 07.09.2001 г. и “Монитор” от 18.09.2001 г. Но и те ни дават материал за още нерадостни размисли. Например, че междувременно на професора е било гласувано още по-голямо “доверие”. Съобщенията ни го представят вече като “директор на Института по славистика в Залцбург”. Не става ли пределно ясно с какви цели и задачи са обвързани този институт и неговият директор, след като във въпросните известия се посочва, че “от няколко години Кронщайнер настоява(!) малките филологии, в т. ч. и българската, да бъдат закрити, тъй като нямат бъдеще. Той иска в България да се въведе латиницата като официална азбука.” (Тук, но най-вече след думите “нямат бъдеще”, установяваме, че удивителният препинателен знак, дори повторен и комбиниран с въпросителни или латинското sic!, е недостатъчно изразителен и може би ще е уместно в правописната ни система да бъде въведен “изумителен” такъв.) По разглеждания повод във вестник “Нова Зора” от 18.09.2001 г. беше публикувано и мнението на Венцел Кранц под заглавие “Не само Ото, но и Петьо”, с което от президента Стоянов се иска на свой ред също да отнеме ордена от “злополучния професор-антибългарист”.
На следващия ден чрез вестник “Република” се уверяваме, че българските учени продължават да гледат на проблема с високомерието на хора, които са го “надраснали” и да се занимават с него е под тяхното достойнство. Председателят на Съвета на БАН за чуждестранна българистика ст. н. с. Анислава Милтенова заявява: “Ние се занимаваме с наука, а въпросът “Ото Кронщайнер” е обществено-политически, за нас той е приключен и не подлежи на приносни решения.” Същото, но с други думи, казва и доцент Мартин Митов – шеф на сдружение “Словото”: “Проблемът на австрийския професор е личен, а не научен, затова учените не се занимават с него.” (Виж двете публикации на Велиана Христова във в. “Република” от 19.09.2001 г.: “Учени: Проблемът на Кронщайнер е личен” и в рубриката “Коментар” – “Личният” проблем на Кронщайнер”.)
Напълно разбираем конформизъм и криене на главата в пясъка; след като самият председател на БАН акад. Иван Юхновски “лично” е за въвеждането на латиницата . . .
Явно, и в този епизод от “казуса” прозира резултатът от действието на “жабешката” технология за бавно и неусетно сваряване на нашите мозъци и довеждането ни до безчувственост към вършеното спрямо Българския Дух. Но публикация на вестник “Литературен форум” от 18–24.09.2001 г. ни дава да разберем, че проф. Кронщайнер вече започва да изпуска нервите си и “нагрява водата” над прага на нашата чувствителност и търпимост.
Публикувана е мотивировката на катедра “Българска литература” при Университета във Велико Търново за отнемането на почетната титла на професора, а непосредствено до нея и негово становище. Наред с него проф. Кронщайнер използва случая, за да ни поучи: “Факт е, че Кирил не е създател нито на кирилицата, нито на славянската писменост. Следователно, 24 май, макар и популярен като ден на славянската писменост в България, е една идеологическа фантазия.” Твърди също, че “да се говори за 1000-годишна българска култура, не съответства на историческите факти”, защото смята, че през 500-годишното “турско робство” (кавичките са негови; Р.П.) такава не е имало. (Може би е следвало да прибави и 200-годишното византийско “присъствие”. Р.П.) След това се оказва, че “кирилското писмо е реимпортирано от Русия, но силно модифицирано, т.е. европеизирано, и то не бивало да се смесва с безбройните руски старобългаризми. Старобългарският и българският се отнасяли помежду си както латински и италиански.” Че кирилицата е един от символите на българската нация, представлявало “популистко насъскване с фундаменталистки черти”. А ето и кулминацията: “Нито една нация в Европа не е сменяла така често “своята” писменост, както българската. . . . Съществуват текстове писани с глаголица, кирилица, латиница и с арабско писмо.” А нашата съпротива на “нещо, което ще донесе само предимства за България” е охарактеризирано като “демагогски заклинания и сценарии на ужасите”, с което си налагаме “отговорностите на културния фундаментализъм на една средновековна “Slavia ortodoxa” срещу “латините”, едно напълно анахронично и безсмислено неополяризиране на Европа!” Накрая ни се дава да резберем, че “ако искаме да спасим по-малките филологии за Европа, ние се нуждаем от отворени национални филологии, а не от националистични гледища, още по-малко от фундаментализъм!” (Остава да видим доколко последното се “съгласува” с “отворените общества” на филантропа, сиреч човеколюбеца, именуем Джордж Сорос, оказали се евфемистичен вариант на нашенските “разградени дворове”. А може би в същия асоциативен и контекстуален план следва да си припомним и обсъжданията преди години за “отворено семейство” и “пробен брак” . . . )
(Продължава в следващия брой)