Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 7 в брой 95

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 7
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от бр.94

В едно стихотворение на Киплинг се казва, че войникът трябва да носи в едната си ръка азбука, а в другата – пушка. Днес и ние май трябва да избираме между азбуката и картечницата. И само ако продължим да вървим по свой път, тогава бихме имали шанс за достойно място в историята.” (Виж интервю на Волен Сидеров с акад. Шафаревич във вестник “Монитор” от 20.04.2002 г., озаглавено “Антисемитизмът” е инструмент за контрол над съзнанието”.) Между другото, от посочения цитат за пореден път се вижда и резултатът от десетилетното изкривяване на историята, вследствие на което неусетно на делото на Кирил и Методий и техните последователи е започнало да се гледа като на “версия”. Но и на това сме благодарни, защото днес тази “версия” поне може да се обсъжда, докато допреди двадесетина години това беше немислимо.

Не се ли убедихме, че всяка отстъпена от нас икономическа или духовна територия веднага се заема и още в следващия момент бива отправяно ново искане за следващи отстъпки?

Нима Паисий не можа достатъчно добре да ни обясни, че народ, който забрави историята и езика си, загива?!

Напротив, върхът на гротескната ситуация бе награждаването на професора Ото Кронщайнер от Президента на страната ни Петър Стоянов с най-високото българско отличие – орден “Стара планина”, първа степен. Правилно беше подметнато във вестник “Монитор” от 12.09.2000 г., че както е тръгнало, следващият награден може да се окаже и Али Агджа.

На ясната наложителност и при наличието на предостатъчно основания да бъде взето официално отношение, след което да последват национално отговорни действия по въпрос от такава важност, Президентът и държавните институции отвърнаха с мълчание, което, ако трябва да оценим, следва да охарактеризираме като заканително през стиснати зъби.

Доказателства, че тук става дума не само за бездействие, но и за противозаконност и антиконституционност в разрез с националните и държавни интереси, могат да се открият в продължилата подмолна тактика на официализиране на въпроса, но по обиколни пътища.

Изглежда, “провеждащите акцията” преценяват, че такава реформа у нас не може да бъде извършена изведнъж, тъй като имат опита от предишни бурни реакции на народното ни самосъзнание и воля. Затова прилагат тактиката на постепенна ерозия на ценностите, след което пред почти свършен факт да обявят, че “просто не е възможно иначе”. И това дава ефект. В съчетание с другите притискащи ни фактори (най-вече икономически), повечето хора възприемат тази проблематика като толкова абсурдна (каквато тя всъщност е), че с пренебрежение махват с ръка и отвръщат вниманието си от нея. И така постепенно бива реализирана по-горе цитираната поговорка за умните и лудите; подобно на ефекта при жабите, чиято чувствителност е такава, че ако водата около тях се нагрява бавно, могат да бъдат сварени живи. Учудващо е до каква степен надписите на латиница вече са навлезли в ежедневието ни, а когато стане дума, че се извършват действия за промяна на азбуката ни, повечето хора възкликват: “Няма такова нещо!” или “Това не е възможно!” И сигурно ще се изненадат (също както пишещият тези редове през октомври 2000 г.), че в Македония кирилицата се оказва “по-разпространена”, отколкото у нас. Все още . . .

Началото на третото хилядолетие ще остане белязано от изявления, публикации и предавания, целящи да представят предлаганите промени като крайно наложителни. Търси се ефект и от вмъкването на пасажи в предавания и публикации по всякакви други поводи. Например, предаване на Българската национална телевизия от поредицата “Мисията възможна” с проф. Владко Мурдаров не отговори на изградените от предварителната разгласа очаквания за дискусия по въпросите на българския език, но в него бе излъчено изказване на проф. Кронщайнер, в което същият повтори становището и предложението си за въвеждане на азбуката, назовавана вече “кронщайнерица”. Виждаше се, че е притеснен от липсата на сериозни аргументи и дори създаваше впечатление, че не е трезвен; даже смеси глаголицата и кирилицата, но водещите ни осведомиха, че се подготвя цялостен филм и интервю, които ще бъдат излъчени в навечерието на 24 май(!).

Не по-малко неуместно, но следващо посочената логика, се яви и изказването на тогавашния социален(!) министър Иван Нейков (след поредното си пътуване в чужбина), че “е добре у нас да бъде въведен втори официален език. Това е неизбежно предизвикателство пред България при присъединяването й към Европейския съюз.” Европа нямало да научи български, но ние трябвало да усвоим английски, немски, френски или испански – официално признатите от ЕС езици. Българският можел да остане официален по конституция. Вторият официален западен език бил неизбежен, ако искаме да ползваме огромната информационна банка на Европа. Според Нейков с подобен проблем вече са се сблъскали Финландия, Швеция, Дания. Езикът ставал изключително важна част от квалификацията на работниците. Чуждите инвеститори щели да изпращат подчинените си на специализации в Европа.” (Виж известието “Искат (!?) втори официален език” във вестник “24 часа” от 03.05.2001 г.) Въобще, приказки, сякаш българинът няма понятие от чужди езици и информация, а българският език се явява спънка към тях!

Доживяхме и следното. Вече не оставяйки никакво съмнение в раболепие пред чужди покровители и поръчители, на връх 24 май 2001 г. (П)резидентът Петър Стоянов, пред паметника на Светите братя Кирил и Методий пред Националната библиотека, заяви, че въпросът за въвеждането на латиницата като официална азбука “тепърва ще се дебатира много в българското общество”. Така той “коментирал хвърлената предния ден от председателя на БАН акад. Иван Юхновски бомба за въвеждане на латиницата наред с кирилицата”. (Виж вестник “Труд” от 28.05.2001 г. – статията “Петър Стоянов допусна дебат за латиницата” и вестник “Монитор” – статията “Петър Стоянов пак обърна палачинката” от Владимир Райчев.)

Става ясно какви “указания” получават нашите политици, когато отидат на “инструктаж” в Брюксел и Вашингтон, но за това, естествено, се говори възможно най-малко. Противно на действията . . .

В следващите дни средствата за масова информация бяха затрупани от становища, които не внесоха нови аргументи по въпроса, но стана ясно, че междувременно са са задействали защитните механизми на българския народ, прозрял манипулациите. Нямаше нито едно изказване, одобряващо предлаганата промяна. Ясно беше декларирано: “Дискусия в обществото няма. Има политически натиск над обществото от близки до властта кръгове да му отнемат и последното – буквите, с които пише, хилядолетното достойнство на духовността му. Да му отнемат народността.” (Виж рубриката “Коментар” на вестник “Дума” от 28.05.2001 г., писмо на Велиана Христова – “STOIANOF, DISKUSSIANIAMA!”)

Но не се мина много време и отново се получи ситуацията от вица: “Майсторе, да купя ли халва?” На 25.07.2001 г., т.е. след почти година и половина, вестник “Демокрация” публикува за втори път цитираната статия от Иван Жеков във в. “Стандарт” от 17.03.2000 г.; този път като отворено писмо със заглавие “Проблем ли е кирилицата?” и под надслов “Europe.BG – България крачи към Европа”. Явно, “дискусията” по “проблема” ще продължава, докато някои се сдобият с лелеяната от тях “халва”, а българският народ ще трябва да консумира екскрементите от подлата им хитрост, съчетана с невероятно упорито скудоумие.

Също така, на 27.07.2001 г., по националната ни телевизия беше съобщено, че Столичната община е взела специално решение, имената на улиците да бъдат изписвани и на латиница. Сякаш тази практика отдавна не е факт на езикова толерантност у нас. Излъченият репортаж се мъчеше да ни убеди колко голямо е объркването и лутането на чужденците из градските улици, но всъщност представените случаи бяха следствия от липсата на табели, от воденето на някои безименни улици под номер или поради разбъркана номерация на къщи и блокове. Тоест, аргументите все повече заприличват на тези от типа “Стамбул вместо Ямбол”.

(Продължава в следващия брой)

Статията е прочетена 419 пъти
Назад към брой 95Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017