Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие
Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух
В името на тези цели за публикация се допускат и лъжи, заблуди и нелепости. (Виж статия от Иван Жеков “Да приемем латиницата като официална азбука” във вестник “Стандарт” от 17.03.2000 г. и отговор във вестник “Нова Зора” от 18.04.2000 г. – “Отродители провокират търпението на българина”.)
Четейки статията на Иван Жеков, един незапознат и непредубеден чужденец би останал с впечатлението, че българите дълго са се лутали в опитите си да пишат, използвайки “през първите векове от новата ера гръцки букви, после била “въведена” някаква “глаголица с тъмен произход”, но поради трудното й изписване, “впоследствие се наложила” така наречената “кирилица”, която отново е била “производна на тогавашната гръцка писменост”. Наред с редица други(?) “изкристализирали”(!) славянски писмености(?), най-накрая, чак след 1917 г.(!), българите приели “руската азбука”(!), също така многократно “опростявана”, “модифицирана” и “модернизирана”, и накрая “пригодена” към “латинските печатни стандарти”(!?!).
В целия този хор се чу и гласа на Катерин Катеринов, професор в университета в гр. Перуджа, живеещ от 1963 год. в Италия и известен като създател на най-добрата методика за изучаване на италиански език от чужденци. В интервюто си пред вестник “Демокрация” от 06.12.2000 г. той не внася нищо ново в сравнение с досега чутото и прочетеното, а с крайно несъстоятелните си аргументи дава на вестник “Нова Зора” от 19.12.2000 г. повод за критична статия, която би била убийствена за хора с подобно професионално и обществено положение. Всъщност, думите на проф. Катеринов говорят в полза на кирилицата, защото той изтъква затруднения, които произтичат не от нея, а от латиницата; а именно, че “имената в международните ни паспорти се пишели по най-различни начини”, това създавало “голяма каша”, та “затова азбуката ни трябвало да се опрости и уеднакви”. Но положително гласът и на този професор “за” “реформата” ще има тежестта на хиляди гласове “против” нея. Нищо, че още три други вестника – “Монитор”, “Народен будител” и “Дума”, водят по този въпрос отчаяна битка за отстояване на българския духовен суверенитет. (Виж статия от Волен Сидеров във вестник “Монитор” от 03.10.2000 год. – “Кабинетът ни завеща Федерация България” и статиите на Велислава Дърева “Манифест на новото средновековие” – I и II, във вестник “Дума” от 14.09. и 20.10.2000 г.)
“Самотни мохикани” са и писателите Валери Петров и Николай Хайтов на страниците на списание “Европа” (кн. 4 от 1994 г.), а последният и чрез вестник “Нова Зора” (напуснал ни завинаги на 30.06.2002 г.;Р.П.).
Не се чува и гласът на учителите и преподавателите във висшите учебни заведения. Съкращавани от работа и докарани до ръба на физическото оцеляване, те едва ли имат възможност да се замислят по-сериозно и да се занимават и с този проблем. А положително им се налага да се съобразяват и с “вятъра на промените”, духащ от високите държавни етажи.
Ако болшинството хора не са наясно с последиците от такива промени, то какво да кажем и за ролята на публицистите и журналистите? По-знаещите следва не само да разпространяват знанието, но и да ограничават изявите на незнанието, и най-вече – тези на полу-знанието. Защото така високо декларираната свобода на словото не е съвместима с лъжата и манипулацията. Защото дипломите с взети изпити по история, български език, литература, журналистика и пр. следва да бъдат достатъчна преграда срещу неведението и политическата конюнктура. Можем да разберем дилемата: морален избор или къшей хляб; но вече не ни остана територия за дипломатически и тактически отстъпления.
Ако премислим нещата, ще видим, че литераторите и интелектуалците не знаят какво да ни кажат и също както научните работници мънкат и се дърпат настрана, страхувайки се да не бъдат низвергнати от силата на днешния ден, обсебена от престъпни и продажни политици съглашатели, вкарани в руслото на чужди интереси.
А какви са тези интереси?
От една страна, въпросите за езика и писмеността до голяма степен ще решат изхода от битката за информационните пазари. Но това ще е по-малката беда, защото тези пазари се преразпределят най-вече по друга линия и по не по-малко продажен и престъпен начин. Един друг ефект обаче, ще е катастрофален за нас, българите, като нация.
Целта е (и тя до известна степен вече е постигната) да бъдем превърнати в аморфна маса, податлива на всякакви влияния. Освен това, ако у нас се премахне кирилицата, това ще се превърне в изключително силен аргумент за насочване на подобни предложения и към Русия. Така постепенно ще вървим към колективно духовно и физическо самоубийство. (Виж книгата на Збигнев Бжежински “Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”.)
Като “първи етап” на такава една “реформа” в Русия се предвижда “опростяване” на правописа. Питаме се: Какво му е на руския правопис, та трябва да се опростява?
В статията “Пред заплахата от глобализъм”, препечатана от вестник “Российский писатель” във вестник “Нова Зора” от 26.02.2002 г., авторът, писателят Валентин Распутин пише: “Всички провеждани през 90-те години реформи се уреждаха в Русия по чуждоземни образци. Те не произлизаха отвътре, а бяха привнесени отвън. Държавата изостави своята велика национална култура и тя, като просекиня, безпомощно свивайки се и онемявайки, поминува с подаяния. Литературата, която две столетия беше естествено и нравствено училище за народа, бе отхвърлена като протрил врата хомот. Сега тъй нареченото “задълбочаване” на реформите напредва и то означава посегателство не само на държавните, но и на отечествените основи, осветени от традицията, на глъбините, където е заченат със своите събратя русинът. Подготвяната реформа на руския език и образование (реформата на образованието вече започна в експериментален, т.е. в замаскиран вид) спада тъкмо към този вид вмешателство в духовната генетика на руския живот и превключването й към просто функциониране. През последните години действителността ни възнагради, задето изменихме сами на себе си, с такива непристойности, че ние като че ли се отучихме да поруменяваме от тяхното повтаряне. Вече забравихме, че преди пет години американците провеждаха президентската ни предизборна кампания, че на всяка крачка у нас бъкаше от американски съветници и главни специалисти при подготовката на руските реформи. Единен зрелостен и кандидатстудентски изпит с тестове – това е изобретение на американската педагогика в подкрепа на нейните млади тъпаци, неспособни за усвояване на обширни и творчески познания. Че защо тогава, я виж ти, най-доброто образование в света, което, не ще и дума, се нуждае от финансова подкрепа, да се пригажда към едно по-лошо, само и само от подобострастие към по-силния, който се държи у нас като господар?! И не е ли шетнята около замислената реформа на руския език с опростен правопис тъкмо за да бъде по-лесно на съединенищатските и нашите американци да съставят учебници за нашите деца и да заменят с тях учебниците на Шахматов и Дал?”
Нима казаното не ни звучи съвсем познато и не е част и от нашата действителност? Нима тези процеси не следват единен план, който руши нашите ценности и достижения, опитвайки се да ги замени с чужди? До същите изводи, както Распутин, достига и Илия Илиев в статията си “Образованието и науката у нас бяха съсипани нарочно”, публикувана във вестник “Монитор” от 30.01.2002 г.
А ето и думите на друг един руски писател, историк и математик – академик Игор Шафаревич: “България и Русия са славянски и православни страни. Има дори версия, че Русия е приела православието не от Византия, а от България. Моето мнение е, че в историческата ни традиция има основание за надежда, отношенията между нашите две страни да станат много по-честни. За това е необходимо властите на двете държави да намерят сили, като изхождат от разбирането, че нито една от нашите държави няма да спечели от надпреварата за влизане в НАТО или в ЕС. Тези организации са създадени от страни, които са рожба на дадена цивилизация. Дали това е предимство или не, но те искрено вярват, че мисията им е да открият за другите страни “времето на белите” или “принципите на западната демокрация”.
(Продължава в следващия брой)