Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие
Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух
За нас, българите, подобни предложения са повече от смешни, но докато години наред не им обръщахме внимание, както се казва, “лудите си лудуваха”. И продължават да стават все по-нагли. Пълнят печатните ни издания с чуждици, поставят надписи, табели и реклами на латиница, включително и при оформянето на личните ни документи и номерата на автомобилите, мъчат се да ни убеждават, че сме многонационална държава, въвеждат предавания по националните средства за масова информация на турски език, аргументират за наличието в страната ни на помашки, шопски, добруджански, тракийски, македонски, татарски, родопски, къзълбашки, мизийски, каракачански, гагаузки и други националности, малцинства и езици, признават официално съществуването на македонски език, заблуждават ни, че кирилицата едва ли не блокира компютрите и информационните мрежи . . .
Този път иначе толерантният Български Дух изрази възмущение, примесено с досада. Не може да се каже, че се получи обсъждане, защото дори от бегъл поглед се вижда, че не съществува основа за такова, но в средствата за масова информация се появиха изявления и писания, които бяха по-скоро емоционални и препращащи към историята, отколкото основаващи се на изковани от разума аргументи. След като повече от 1100 години ползваме една съвършена писмена система (а писмовни сме всъщност много, много по-отдавна) тя вече до такава степен е станала част от нас, че не ни е нужно постоянно да държим пред очите си доводите за нейната състоятелност и целесъобразност. Но явно, изправени сме пред поредната организирана атака срещу Българския Дух, която ще е един от многото ни изпити за твърдост и устойчивост.
Чуха се гласове, че изказванията и предложенията на професора австриец представляват груба намеса във вътрешните работи на страната ни. Трябва благоразумно да признаем, че това не е така; още по-малко от юридическа или от гледна точка на международните отношения. Защото ще ни бъде противопоставен аргументът, че е напълно в реда на нещата всяко лице, в случая от научните среди, да може да изкаже своето лично становище на конференция или пред представители на печата. Не можем също просто така да се позоваваме и на историята, защото ще ни отговорят, че нещата търпят развитие, че днес нещата стоят по новому и че са на лице основания за промени. Следователно, трябва да боравим с точни и ясни анализи и изводи, защото емоционалните изблици само подпомагат нашите недоброжелатели.
Аргументирани мнения следваше, естествено, да се очакват от българските писатели, интелектуалци, преподаватели, научни работници и пр. Случаят беше предизвикателство и ясен повод българските политици и държавни ръководители да вземат категорично отношение.
Но какво се получи?
Наистина, писателите и интелектуалците се възмутиха и възроптаха. Единици от тях плахо допуснаха, че въпросът подлежи на обществено обсъждане, в което те са готови да участват. А един от тях – Стефан Цанев, сподели, че “въвеждането на двойна азбука се готви от определени кръгове в България много преди изказванията на проф. Ото Кронщайнер. Да не мислите, че той идва със свое мнение просто така случайно?” – риторично пита той. (Виж статията “Отнемете ордена на Кронщайнер” от Антон Петров във вестник “Монитор” от 12.09.2000 г.)
Съюзът на българските писатели публикува декларация, в която заклейми, че “това е не просто посегателство, а покушение срещу историята, традицията и нова опасност, която застрашава сърцевината на българския национален живот” и като “съхранител и продължител на традициите на българската словесност”, изрази “категорично несъгласие срещу всички опити да бъдем обезличени като народ и нация”. (Виж в. “Нова Зора” от 26.09.2000 г.)
Нима само този глас не следваше да е достатъчен, за да се приключи с въпроса? Напротив, каквито и политически компромиси да познава нашата история, едва ли някога до такава степен са правени отстъпки, засягащи културата и националната ни идентичност. Едва ли някога са проявявани толкова апатия и пренебрежение към “гласа народен”.
Едва ли някога български интелектуалци и политици са допускали и дори съдействали толкова много за “присаждане” у нас на чужди образци на идентичност. Но едва ли някога и външният натиск е бил по-голям; и в същото време по-прикрит.
Че е налице заговор, можем да прозрем и във фактите, че тихомълком, без поставяне на въпроса пред обществеността и обсъждане, бе въведено изписването на автомобилните номера само с букви, имащи графично съответствие в латинската азбука. Няколко години за това само се изказваха догадки, но на практика то се спазваше. Доста по-късно се появи “обяснението”, че правителството е постановило решение по въпроса чрез тарифата за таксите, събирани от МВР. (Виж в. “24 часа” от 06.10.2000 год.)
Самата държава дава тон в “латинизирането” на писмената информация, поставяйки доста преди този случай надписи “POLICE” върху полицейските автомобили и “SECURITY POLICE” по полицейските униформи. Нима чужденците няма да разберат кой е полицай, та същият надпис трябва да бъде изписван и на ръкавите или гърбовете им; както и името на страната ни върху екипите на нашите спортисти? Телевизията също често ни показва и български войници, по униформите на които се чете: “BULGARIAN ARMY”. Вероятно трудно може да се открие и държава, чийто правителствен самолет разнася по света името й, изписано на чужд език, както нашият: “REPUBLIC OF BULGARIA”. А откъде накъде телевизия, наричаща себе си “българска” и “национална”, трябва да се явява на екраните ни с “лого” “bTV” (произнасяно от говорителите с апломб “би-ти-ви”), при което думата “българска” се явява с малка, а “телевизия” – с големи букви?! Защо трябва да имаме още “MUSTANG TV” или радио “DARRIK”? Не се ли поучихме от неблагоразумието да се гърчеем, да се правим на французи, на германци, руснаци и какви ли още не, за да се правим сега на американци? Защо автобусът на Българския футболен съюз няма никакъв надпис на български, а трябва да е накипрен с английското: “BULGARIAN FOOTBALL UNION”? Или пък този на отбора “LEVSKI”? А по каква логика и при спортни прояви, състезания и срещи в страната имената на спортистите се изписват на телевизионния екран на латиница? Защо също трябва да пием “Stolichno” пиво и бира “Zagorka”, “Ledenika” или “Kamenitza”, а с тях да са свързани тенистурнири “Gold cup” и награди “Fair play”?
“Латинописи” се появяват и в така наречената субкултура. По стени могат да се видят надписи “Levski for ever” или “Samo CSKA”. Мир на праха на мъртвите, но встрани от платното на шосе край Шумен се намира гроб с надпис “NIKI”. А учители споделят, че ученици, привикнали към писане на латиница в “Интернет” на така наречения фонетичен стандарт, са предявявали искания да пишат така и домашните си. (В действителност такъв стандарт не съществува и не е утвърден по никакъв законов ред. Този начин на кодиране на клавиатурата е сътворен от незапознати с въпроса компютърни специалисти и е получил разпространение само защото отговорните институции не се занимават с решаването на тези важни въпроси.)
След столетия археолозите ще намират всякакви такива надписи и техните изследвания ще твърдят, че в България в края на ХХ и началото на ХХI век се е пишело на латиница или дори, че официалният език у нас е бил английският, както сега ни втълпяват, че някога сме били неграмотни и сме “правили опити да пишем с гръцки букви”!
А прави ли ни впечатление, че производителите на сувенири сякаш не познават кирилицата? Нека размислим: ако ние се отправим на екскурзия в Китай, Корея, Танзания или която и да е друга страна, ще имаме ли желание да си купим тамошни сувенири с надписи на английски, руски или български език? Защо тогава смятаме, че туристите, дошли да опознаят нашата култура, са петимни да си купуват такива неавтентични изделия у нас? Остава само и предлаганите им репродукции на икони да “транслитерираме” на латиница . . . може би с готически шрифт . . . А сигурно след “реформата” така ще трябва да се изографисват и новите “християндемократически” храмове.
Между впрочем, има вече случаи на такова „продаване за паница леща”, когато парични дарения от страна на гърци са съпътствани от условие при реставрирането на наши църкви и манастири надписите по иконите и стенописите да се преправят на гръцки, например в Бачковския манастир.
(Продължава в следващия брой)